още един и край — клиентите секнаха. Ей го на, ресторантът опустя, хотелът пропада, санаториумът едва- едва крета, слава богу, че намерихме един глупак-треньор, който доведе тук своите „Братя по разум“ — щял да ги тренира, докато станат отбор от голяма класа, който с успех ще играе в страните с дъждовен климат… Е, и господин Росшепер, разбира се, помага до известна степен… Вече разбирате ли в какво положение съм? Опитах се да поговоря с този Голем, ама все едно че говорих с глух — нали е прикрит комунист — вари го, печи го, все си е червен. Писах горе — никакъв резултат. Писах по нагоре — същата работа. Още по-нагоре ми отговориха, че вземат под внимание моето оплакване и го препращат за разглеждане в по-долните инстанции… Ненавиждам ги, но преодолях отвращението си и лично отидох в лепрозариума. Пуснаха ме. Молих, доказвах… Ей че гадни типове! Мигат на парцали със скапаните си очи, сякаш имат пред себе си някакво врабче, а тебе изобщо те няма. — Той се наведе и прошепна на Виктор: — Страхувам се, че ще започнат размирици и ще се пролее кръв. Влизате ли ми в положението?
— Да — каза Виктор. — Но аз какво общо имам с тази работа?
Кметът се отпусна назад в креслото, извади цигара от алуминиева табакера и запуши.
— Нещата са стигнали дотам — каза той, — че не ми остава нищо друго, освен да пусна в ход всички средства. Нужна е гласност. Общинската управа е направила петиция до Департамента на здравеопазването, господин Росшепер ще я подпише, вие, надявам се — също, но това не е бог знае какво. Гласност е нужна! Трябва ни хубава статия в столичен вестник, подписана от известно име. Под такава статия би трябвало да стои вашето име, господин Банев. Злободневен материал, подходящ тъкмо за такъв изкусен майстор като вас. Много ви моля. И лично от свое име, и от името на общинската управа, и от името на нещастните родители… Трябва да направим така, че да махнат лепрозариума от главата ни. Да върви по дяволите; където искат, там да го преместят, важното е тази зараза да изчезне от града, кракът на нито един мокрец повече да не стъпи тук. Ето това исках да ви кажа.
— Да, да, разбирам — бавно рече Виктор. — Много добре ви разбирам.
Макар че си гадина, мислеше си, макар че си окопен развратник, мога да те разбера. Защо ли мокриците са станали такива? Бяха тихи, сгърбени, промъкваха се крадешком, никой не говореше такива работи за тях, а разправяха, че вонели, че били заразни, че правели много хубави играчки и изобщо разни неща от дърво… Помня, майката на Фред казваше, че имали лоши очи, че от тях млякото вкисвало и и че ще ни навлекат някоя война, мор и глад… А сега са ги затворили зад бодлива тел и какво ли правят там? Уф, май много неща правят. И времето променят, както си искат, и децата подмамват (защо ли?), и котките са извели от града (чудна работа?), и дървениците по къщите са накарали да летят…
— Сигурно си мислите, че стоим със скръстени ръце, нали? — попита кметът. — Дума да не става. Но какво можем да направим? Подготвям процес срещу Голем. Господин санитарният инспектор Павор Суман се съгласи да бъде консултант. Ще наблегнем на факта, че въпросът за инфекциозността на тази болест все още далеч не е решен, а Голем като прикрит комунист злоупотребява. Това първо. После ще се опитаме да отговорим на терора с терор. Имам предвид градския Легион, нашата гордост, златни момчета сме подбрали там, орли… ама някак не върви тази работа. Нали нямаме указания от горе… Поставяме полицията в неудобно положение… и изобщо… Така че им пречим, доколкото можем, задържаме групите, които отиват при тях… разбира се, става дума за частни групи, снабдяването с храна и с разните му там чаршафи и така нататък не закачаме, но виж, всякакви книги прибираме, те понякога си изписват… Ето на, днес задържахме един камион и веднага ми олекна малко на душата. Ама това са дреболии, вършим тези неща от скука, колкото да се намираме на работа, а би трябвало веднъж завинаги…
— Да — каза Виктор. — Орли, значи. Златни момчета. Как беше онзи… Фламенда? Вашият племенник…
— Фламин Ювента — уточни кметът. — Точно така. Той ми е заместник в Легиона. Орел! Познавате ли го вече?
— Малко — отвърна Виктор. — А защо задържате книгите?
— Ами как защо… То това, разбира се, е глупост, ама нали сме хора, все пак човек понякога може да излезе от кожата си. Пък и знаете ли… — Кметът смутено се заусмихва. — Дивотия е естествено, но се носят слухове, че те не могат без книги… както нормалните хора без ядене и там всичко останало.
Двамата замълчаха. Загубил всякакъв апетит, Виктор човъркаше с вилицата своя бифтек и си мислеше. Малко познавам мокриците и това, което знам, никак не ме кара да бъда благоразположен към тях. Може би работата е там, че в детството си много-много не ги обичах. Но виж, кмета и неговата банда познавам добре — каймакът на нацията, лакеи на Президента, черносотници… Не, щом вие сте против мокриците, значи в мокриците има нещо… От друга страна, спокойно мога да напиша такава статия, дори най- яростната, защото и без това никой няма да рискува да я отпечата, а кметът ще бъде доволен и като не мога да му натрия носа, поне ще го пооскубя и бих могъл живот да си живея тук… Кой от сегашните писатели може да се похвали, че си живее живота? Бих могъл добре да се наредя тук, да ми дадат някоя синекурна длъжност, може, да речем, да стана общински инспектор по градските плажове и да си пиша колкото ми душата иска… за това как хубаво си живее добрият човек, пристрастен към любимата си работа… и как говори на тази тема пред вундеркиндите… Е, цялата работа е в това да можеш да преглъщаш и да си избърсваш лицето. Плюли са ти в мутрата, а ти преглъщаш и се избърсваш. Отначало изгаряш от срам, когато се бършеш, после изпитваш само недоумение, а, току-виж, след време си започнал да се бършеш с достойнство, може дори да изпитваш и удоволствие от тази манипулация…
— На нас, разбира се, никак не ни се ще да ви притесняваме — каза кметът. — Няма защо да бързате, знаем, че сте зает човек и така нататък. Ами, да речем, там някъде до една седмица, а? Ще ви предоставим всички материали, може дори и приблизителна схема да ви дадем, планче, по което би било желателно… а вие ще го пипнете с опитната си ръка, та да блесне. И ако под статията се подпишат тримата най-видни наши съграждани — членът на парламента Росшепер Нант, прочутият писател Виктор Банев и носителят на Държавна награда Рем Квадрига…
Здравата притиска, ей, помисли си Виктор. Та ние, левите, не сме толкова настойчиви дори в заводите. Е, ще пуснем някоя и друга шега, ще поговорим със заобикалки — да не би пък да оскърбим човека, да не го насилваме повече, отколкото трябва, та, пази боже, да не вземе да ни заподозре в користолюбиви намерения… Най-видните ни съграждани! И виж го, абсолютно сигурен е подлецът, че ще напиша статията и ще я подпиша, че няма къде да се дяна, че ще се наложи изпадналият в немилост Банев послушно да си вдигне лапнчките и да си напъне душичката, за да си отработи безгрижното пребиваване в милия роден град… Ето че и схемичката си успя да пробута… знаем я ние тая схемичка и каква точно трябва да бъде, та и сега да публикуват статията на Банев, макар да е опръскана с президентските слюнки. Да, да, господин Банев… коняче обичаш, нали, момичета обичаш, мариновани миноги с лук обичаш, е, щом обичаш меда, ще търпиш и жилото…
— Ще обмисля вашето предположение — рече той усмихнат. — Това, което сте замислили, ми изглежда доста интересно, но за да се осъществи, човек трябва… трябва малко да насили съвестта си…
Той нагло и безсрамно намигна на кмета, а оня се изкикоти.
— Ама разбира се! „Съвестта на нацията, по-точно — огледалото“ и така нататък… То се знае, че помня… — Той отново се наведе към Виктор с вид на заговорник и изчурулика: — Заповядайте утре при мене. Само наши хора се събираме. При едно условие — без жени. А?
— Тук вече — каза Виктор, като стана — се налага ясно и категорично да отклоня вашата покана. Имам работа. — И отново намигна безсрамно. — В санаториума.
Разделиха се почти като приятели. Писателят Банев беше причислен към елита на града и за да преодолее силното вълнение от оказаната му чест, се наложи да изпие на един дъх чаша коняк, веднага щом гърбът на господин кмета се скри зад вратата. Естествено мога да се махна оттук, мислеше си. В чужбина няма да ме пуснат пък и не искам да заминавам, какво ще правя там, навсякъде е едно и също. При това тук, в страната, човек може да намери сума места, където да се скрие и да си трае. Той си представи слънчев край, букови горички, опияняващ въздух, мълчаливи фермери, мирис на мляко и мед… и на оборски тор… комари и вонящи нужници по дворовете, и безкрайната скука… допотопните телевизори и местната интелигенция: чевръст поп-женкар и учител, наливащ се до козирката с контрабанден алкохол… Но общо взето, каквото и да си говорим, има къде да отиде човек. Ама те нали само това чакат — да замина, да се махна от очите им, да се скрия в миша дупка и при това сам, без някой да ме принуждава, защо да си създават главоболия да ме интернират — ще се вдигне шум, ще плъзнат приказки… но нали тъкмо това е лошото, че те ще бъдат доволни: замина, затвори си най-сетне устата, забравиха го, престана да
