— Имайте предвид — предупреди го Виктор, като вдигна пръст, — че може да ме преследват.
— Нищо, аз ей-сега — каза войникът и придържайки автомата на гърдите си, затропа с ботушите към караулното.
Виктор се измъкна от кабината, изправи се на стъпенката и погледна назад. Нищо не се виждаше зад пелената на дъжда. Тогава седна отново зад волана и запали цигара. Всичко му беше много забавно. Отпред, зад бодливата тел и зад портала, дъждът също се изливаше нехайно, там се мержелееха тъмните силуети на някакви постройки — може би жилищни сгради или кули, но оттук не беше възможно човек да различи нещо със сигурност. Нима няма да ме поканят да поразгледам? — помисли си Виктор. Много мръсен номер ще ми изиграят, ако не ме поканят. Наистина мога да ги накарам да потърсят Голем, сега той трябва да е тук някъде… Така и ще направя. Да не би пък да не го заслужавам след такова геройство…
Войничето отново излезе от караулното, а след него оттам изскочи и един стар познат — пъпчивото хлапе-нихилист — само по гащета, но сега беше много весело, и помен нямаше от вселенската му тъга. То изпревари войника, скочи на стъпенката, погледна в кабината, позна Виктор, ахна и се засмя.
— Здравейте, господин Банев. Нима сте вие? Чудесно… Книги докарахте, нали? А ние чакаме ли, чакаме…
— Как е, всичко наред ли е? — попита приближилото се войниче.
— Да, това е нашият фургон.
— Тогава го вкарвайте — посъветва го войничето. — А вие, господине, ще се наложи да излезете и да почакате.
— Бих искал да се видя с доктор Голем — каза Виктор.
— Мога да го извикам тук — предложи войничето.
— Хм — рече Виктор и многозначително погледна момчето. А то виновно разпери ръце.
— Нямате пропуск — обясни му. — А без пропуск те никого не пускат. Ако зависеше само от нас, на драго сърце бих ви пуснал…
Нищо друго не оставаше освен да излезе на дъжда. Виктор скочи на пътя, вдигна си качулката и загледа как вратите се разтвориха, автофургонът се разтресе и с придърпване запълзя зад оградата. После вратите се затвориха. Виктор дочуваше още известно време воя на двигателя и скърцането на спирачките, после вече не долавяше нищо освен глухия ромон и плющенето на дъжда. И таз добра, помисли си. Ами аз какво ще правя? Обзе го разочарование. Едва сега му стана ясно, че не беше извършил тези подвизи безкористно, че всъщност се беше надявал да види редица неща и да разбере колкото се може повече… да проникне, така да се каже, в епицентъра на събитията. Ами майната ви тогавя; помисли си той н погледна към чезнещия в дъжда край на бетонната настилка. Шест километра до кръстовището и после поне още двайсет оттам до града. Е, разбира се, от кръстовището може да хване пътя за санаториума — дотам са два километра. Ама че неблагодарни свине… Ще трябва да се мъкна под дъжда… Тогава забеляза, че дъждът беше понамалял. Е, поне за това благодарим, помисли си.
— Та да извикам ли сега господин Голем? — попита войникът.
— Голем ли? — Виктор се оживи. Никак не би било лошо да накара стария пръч да се поразтъпче насам-натам в дъжда, пък и той имаше кола. И пълна манерка. — Че защо не, я го повикайте.
— Това вече може — каза войничето. — Ще го повикаме. Ама той надали ще излезе, непременно ще рече, че е зает.
— Нищо, нищо — спокойно отвърна Виктор. — Вие му кажете, че Банев го търси.
— Банев. Така ли? Добре, ще му кажа. Ама все едно, той пак няма да излезе. Ей-сега ще звънна, лесна работа. Банев значи…
И войничето се отдалечи. Симпатично беше това войниче, едно такова приветливо, а под каската — обсипано с лунички.
Виктор запали цигара и в този момент се дочу трясъкът на мотоциклетен двигател. С бясна скорост от мъгливата пелена изскочи полицейски „Харли“ с кош, устреми се към портала и спря току до вратите. Караше го същият онзи полицай с киселата физиономия, а в коша седеше още един, увит чак до очите в брезент. Сега ще стане една, помисли си Виктор и се сгуши още по-дълбоко в качулката. Но и това не помогна. Полицаят с киселата физиономия слезе от мотоциклета, приближи до Виктор и изрева:
— Къде е камионът?
— Какъв камион? — изуми се Виктор, за да печели време.
— Я не се правете на луд! — закрещя полицаят. — Нали ви видях! Съдът не ви мърда, да знаете! За отвличане на арестуван автомобил!
— Не ми крещете — твърдо, с подчертано достойнство рече Виктор. — Що за простащина? Ще се оплача от държанието ви.
Като размотаваше пътем брезентовото си покривало, вторият полицай се приближи и попита:
— Този ли е?
— Тоз е ами! — каза полицаят с киселата физиономия и измъкна от джоба си белезници.
— Ей-ей-ей — рече Виктор и направи крачка назад. — Що за произвол е това! Как си позволявате!
— Ако се съпротивлявате, само ще си утежните положението — посъветва го вторият полицай.
— Че какво съм направил? — нагло заяви Виктор и пъхна ръцете си в джобовете. — Бъркате ме с някого, момчета.
— Отвлекли сте камиона — каза вторият полицай.
— Какъв камион? — извика Виктор. — Какво общо има тук някакъв си камион? Аз съм дошъл тук на гости на господин Голем, главния лекар. Попитайте охраната. Какво общо има тук някакъв си камион?
— Да не би пък да не е този, а? — усъмни се вторият полицай.
— Абе как да не е този! — възрази полицаят с киселата физиономия. С приготвени белезници той налетя на Виктор. — Я си давай ръцете! — делово заповяда той.
В това време хлопна вратата на караулното и висок пронизителен глас извика:
— Прекратете струпването!
Виктор и полицаите трепнаха. На прага на караулното стоеше луничавото войниче, изкарало автомата си извън пелерината.
— Отдръпнете се от портала! — пронизително извика то.
— Я ти там, по-тихо — каза полицаят с киселата физиономия. — Не виждаш ли, че сме полиция.
— Струпването на повече от един външен човек пред портала на специалната зона е забранено! След третото предупреждение ще стрелям! Отдръпнете се от портала!
— Ханде-хайде, отдръпнете се — загрижено рече Виктор и лекичко взе да побутва двамата полицаи.
Онзи с киселата физиономия го погледна слисан, отстрани ръката му и пристъпи към войника.
— Слушай, момче, ти да не си се побъркал? — попита той. — Та този тип отмъкна един камион…
— Никакви камиони! — проточено и пронизително изкрещя симпатичното и приветливо войниче. — По- о-оследно предупреждение! Двамата да се отдръпнат на сто метра от портала!
— Вих какво, Рох — предложи вторият полицай. — Дай да се отдръпнем, остави ги, майната им. Той е в ръцете ни, къде ще се дене.
Почервенял от възмущение, полицаят с киселата физиономия щеше отново да си отвори устата, но в този момент на вратата, на караулното се появи дебел сержант с наченат сандвич в едната ръка и чаша в другата.
— Редник Джура — каза той, дъвчейки. — Защо не откривате огън?
Луничавото лице под каската се изкриви в свирепа гримаса. Полицаите се втурнаха към мотоциклета, яхнаха го, свърнаха покрай Виктор, който беше заел позата на регулировчик, и бързо се отдалечиха. Почервенелият полицай му изкрещя нещо, но то заглъхна в грохота на двигателя. Щом се отдалечиха на петдесетина крачки, спряха.
— Много са близо — не одобри разстоянието сержантът. — Къде гледаш? Не виждаш ли, че са близо…
— По-далеч! — с пронизителен глас зарева войничето, като размахваше автомата. Полицаите се отдалечиха и вече не се виждаха.
— Разни външни хора лошо свикнаха да се тълпят пред портала — промърмори сержантът на войничето, загледан във Виктор. — Е, вече всичко е наред, стой на поста и си отваряй очите.
