Той се върна в караулното, а луничавото войниче, малко поохладняло, закрачи назад-напред край портала.
Като изчака няколко минути, Виктор предпазливо попита:
— Много се извинявам, какво стана с доктор Голем? Ще дойде ли?
— Няма го — промърмори войничето.
— Колко жалко — каза Виктор. — Тогава май ще трябва да тръгвам…
Той се загледа в мъглата и дъжда, където се криеха полицаите.
— Как така ще тръгвате? — разтревожи се войничето.
— А защо, не бива ли? — също обезпокоен, попита Виктор.
— Не че не бива — каза войничето. — Аз заради камиона. Вие ще заминете, а с камиона какво ще стане? Забранено е пред портала да остават камиони.
— А аз какво общо имам с тази работа? — попита Виктор, обзет от все по-големи опасения.
— Как така „какво общо имате“? Нали вие го докарахте, значи вие ще го… така де… Нали винаги така става, как иначе?
По дяволите, помисли си Виктор. Какво ще правя с него?… Някъде на около стотина метра се дочуваше боботенето на мотоциклетния двигател, работещ на място.
— Наистина ли сте го отмъкнали? — любопитно се поинтересува войничето.
— Ами да! Полицията задържа шофьора, а аз, глупакът, реших да помогна…
— Дааа — проточено рече воиничето, изпълнено със съчувствие. — Право ла ви кажа, не знам какво да ви посъветвам.
— Ами ако сега, да речем, си тръгна? — предпазливо попита Виктор. — Ще стреляте ли?
— Не знам — честно си призна войничето. — Май че не съм длъжен. Да попитам ли?
— Попитайте — отвърна Виктор, като си правеше сметка дали ще може да избяга толкова далеч, че войничето да не го вижда.
В този момент иззад портала се раздаде звуков сигнал. Вратите се отвориха и от зоната се измъкна злополучният камион. Той спря до Виктор, вратата се отвори и Виктор видя, че зад волана вече не седи момчето, както беше очаквал, а плешив сгърбен мокрец, загледан в него. Виктор не се помръдна и тогава мокрецът свали от волана ръката си в черна ръкавица и приканващо потропа на седалката до него. Благоволете да ми обърнете внимание и заповядайте, насмешливо си помисли Виктор. Войничето радостно рече:
— Ето, виждате ли как се оправиха нещата. Вече всичко е наред и можете да тръгвате. На добър час.
Виктор за миг си помисли, че щом мокрецът има намерение сам да закара камиона до града или където и да било на друго място, с една дума, смята сам да се разправя с полицията, то най-добре би било тутакси да се сбогува и да духне направо през полето към санаториума, като заобиколи настанилия се в засада „Харли“.
— Там, напред, чака полицията — предупреди той мокрена.
— Нищо, сядайте — спокойно рече мокрецът.
— Работата е там, че аз откраднах този камион. Беше арестуван.
— Знам — търпеливо каза мокрецът. — Седнете.
Сгодният момент бе изтърван. Виктор вежливо и сърдечно се сбогува с войничето, качи се в кабината и тръшна вратата. Камионът потегли и след минута видяха полицейския „Харли“. Той стоеше напреки на пътя, а двамата полицаи, изправени до него, с жестове показваха, че камионът трябва да спре на банкета. Мокрецът натисна спирачката, изключи двигателя и като се показа от кабината, рече:
— Махнете мотоциклета, препречили сте пътя.
— Я бързо към банкета! — изкомандува полицаят с киселата физиономия. — Й си дайте документите.
— Отивам в полицейското управление — каза мокрецът. — Може би ще бъде по-добре да поговорим там?
Полицаят малко се обърка и промърмори нещо от рода на „абе знам ви аз вас“. Мокрецът спокойно очакваше решението му.
— Добре — каза накрая полицаят. — Само че камиона ще карам аз, а този да седне в коша на мотоциклета.
— Както кажете — съгласи се мокрецът. — Но ако може с мотоциклета да тръгна аз.
— Още по-добре — промърмори полицаят с киселата физиономия. — Излизайте.
Те си размениха местата. Зловещо стрелкайки с очи Виктор, полицаят се повъртя и заусуква на седалката да оправи наметалото си, а като го държеше под око, Виктор наблюдаваше как мокрецът, още по-сгърбен и непохватен, приличащ в гръб на огромна кльощава маймуна, отива към мотоциклета и се качва в коша. Дъждът отново рукна като из ведро и полицаят включи чистачките. Тържественото шествие потегли.
Много ми се ще да знам как ще свърши всичко това, с известна горчивина си помисли Виктор. Смътна надежда му вдъхваше само намерението на мокреца да се яви в полицията. Безочливи са станали тукашните мокрици, я ги виж вече колко са нахални… Е, ще ми лепнат някоя глоба, без това няма да мине. Може ли полицията да пропусне случай да оскубе човека… Уж дойдох в родния град да си клатя краката, ама ще трябва да си обирам крушите… Всичко е наред. Поне си начесах крастата… Той извади пакет цигари и предложи на полицая. Полицаят недоволно изгрухтя, но взе една цигара. Запалката му не работеше, така че се наложи втори път да изгрухти, когато Виктор му подаде своята. Изобщо човек можеше да влезе в положението на този позастаряващ чичко — сигурно вече беше навъртял четирийсет и пет, а още беше младши по чин, явно бе от бившите колаборационисти: не беше пъхал в дранголника тези, които трябва, и не беше близал нужните задници, пък и откъде можеше да разбира той от задници — дали точно този, или онзи е подходящият… Полицаят запуши и видът му вече не беше толкова кисел: неговата работа взе да се оправя. Ех, да имах сега една бутилка тука, помисли си Виктор. Щях да му дам да сръбне, щях да му разкажа два-три ирландски вица, щях да понаругая началството, което тика нагоре само приближените си, студентите щях да напсувам и, току-виж, се отпуснала душата на човека…
— Брей да му се не види, какъв дъжд се изля…
Полицаят изгрухтя без озлобление, почти миролюбиво.
— Ех, а по-рано какъв климат имаше тука — продължи Виктор. И тутакси му хрумна нова мисъл. — Хем обърнете внимание: там при тях, в лепрозариума, изобщо не вали, а щом човек наближи града, направо порой се излива.
— Така е, — каза полицаят. — Те там, в лепрозариума, добре са се уредили.
Общуването потръгна. Поговориха си за времето — какво беше някога и какво стана, дяволите да го вземат. Откриха, че имат общи познати в града. Размениха мисли за живота в столицата, за миниполите, за хомосексуализма — каква язва е, за вносното бренди и за контрабандните наркотици. Естествено отбелязаха, че вече няма никакъв ред и дисциплина — не е като преди войната или, да речем, веднага след нея. Че да си полицай е кучешки занаят, макар във вестниците да пише, че полицаите са добрите и строги пазители на реда, незаменимо колелце в държавния механизъм. Годините за пенсиониране ги увеличават, а пенсиите ги намаляват, ако те ранят на пост, ти подхвърлят няколко монети, пък и отгоре на всичко им взеха оръжието — как можеш да искаш тогава от човека да се трепе като грешен дявол… С една дума, създаде се такава обстановка, че ако имаше две-три глътки да сръбне, полицаят сигурно щеше да рече: „Е, добре, момче, върви си по живо, по здраво. Аз не съм те виждал и ти не си ме виждал.“ Обаче тези две-три глътки липсваха, а пък все още не беше назрял моментът да му връчи „лика на Бащата на нацията в червено“, така че когато автофургонът стигна до стълбището на полицейското управление, полицаят отново се начумери и сухо нареди на Виктор да го последва и да си направи труда да побърза.
Мокрецът отказа да даде обяснения на дежурния и поиска незабавно да го отведат при началника на полицията. Дежурният му отвърна, че, вижте, лично вас началникът сигурно ще ви приеме, а колкото до ей този господин, той е обвинен в отвличане на камион и затова няма защо да ходи при началника, а трябва да бъде разпитан и да се състави съответният протокол за деянието му. Не, твърдо и спокойно каза мокрецът, това няма да го бъде, няма да се наложи господин Банев да отговаря на никакви въпроси и господин Банев няма да подписва никакви протоколи, за това има определени причини, които засягат единствено господин
