мъглата. Дъждът заваля едва когато Диана сиря камиона на кръстовището и хората взеха да скачат от каросерията, а Виктор се премести в кабината.
Мълчаха чак до санаториума.
Диана веднага отиде при Росшепер — поне така каза, — а Виктор захвърли наметалото, рухна на кревата в своята стая, запали цигара и се вторачи в тавана Може би час, а може би два непрекъснато пуши, въртя се, става, разхожда се из стаята, безсмислено поглеждаше през прозореца, притваряше и отново вдигаше завесите, пи вода направо от крана, защото го мъчеше жажда, и пак се въргаля в леглото.
… Унизително беше, мислеше си. Да, разбира се. Залепиха им плесница, нарекоха ги измет, сякаш бяха просяци, досадили с молбите си, по все пак те бяха бащи и майки, въпреки всичко обичаха децата си, биеха ги, но бяха готови да дадат живота си за тях, развращаваха ги със своя пример, по нали не го правеха нарочно, а от незнание… майките ги раждаха в мъки, а бащите ги хранеха и обличаха, и нали се гордееха със своите деца, хвалеха се с тях един на друг, често ги проклинаха, но не можеха да си представят живота без тях, и нали сега животът им наистина съвсем опустя, изобщо нищо не остана. Биваше ли толкова жестоко да се отнесат с тях, с такова презрение, да проявят такъв студен разум и отгоре на всичко на прощаване да ги цапардосат по мутрата…
… Дявол да го вземе, нима е отвратително всичко, по което човек прилича на животните? Дори майчинството, дори усмивката на Богородица, нейните меки ласкави ръце, които приближават младенеца към майчината гръд… Да, разбира се, това е инстинкт и цялата религия се гради на инстинкта… изглежда, лошото идва от опитите на хората да разпрострат религията и по-нататък, върху възпитанието, където никакви инстинкти вече не вършат работа, а ако допринасят нещо, то е само вреда… защото вълчицата казва на своите вълчета: „Хапете като мен“, и това е достатъчно, и зайката учи своите зайчета: „Офейквайте като мен“, и това също е достатъчно, но човек учи детето си: „Мисли като мен“, а това вече е престъпление… Добре, ами тези пък какво искат — тези мокрици, зарази, гадини, каквито и ще да са, само не и хора, а поне свръхчовеци — те какво искат? „Първо виж как са мислили преди тебе, видя ли какво е излязло, това е лошо, заради това и това, а трябва да бъде така и така. Разбра ли? А сега започни да мислиш сам, мисли какво трябва да направиш, та да не стане това и това, а да бъде така и така.“ Само че аз не знам какво е то „това“ и какво е „по така“, и изобщо всичко това вече е било, всичко това вече са го изпробвали, пръкнаха се неколцина добри люде, но основното множество хора се помъкна по стария път, без да свърне наникъде, по нашенски, по стар обичай. Пък и как човек може да възпитава детето си, като неговият баща не го е възпитавал, а му е наливал в главата: „Хапи като мен и се крий като мен“, и това същото дядото го е наливал в главата на бащата, а прадядото — на дядото, и така до дълбините на пещерите, до косматите същества с копията, които са изяли мамутите. Съжалявам ги тези обезкосмени потомци, изпитвам състрадание към тях, защото ми е жал за мене самия, ама те — те плюят на нас, изобщо не сме им нужни и не се канят да ни превъзпитават, дори нямат намерение да взривят стария свят, тях не ги интересува старият свят, те си имат свои грижи и от стария свят искат само едно — да не им се бърка. Сега вече това е възможно, сега вече може да се търгува с идеи, вече има могъщи купувачи на идеи и те ще ви охраняват, целия свят ще натикат зад бодлива тел, за да не ви пречи старият свят, ще ви хранят, ще треперят пад вас… най-любезно ще точат брадвата, с която ще отсечете клона, на който седят и блестят с везбата и ордените си…
… И дявол да го вземе, има нещо величествено в това — всичко вече са опитвали, не са опитвали само сдържано и безчувствено възпитание, без сълзи и без розови сополи… впрочем какви ги дрънкам, откъде да знам как ги възпитават… но така или иначе жестокостта и презрението се набиват в очите… Нищо няма да излезе от тази работа, защото… е, добре — разсъждавайте, учете се, анализирайте, — а как ще минете без майчините ръце, без милващите ръце, които премахват болката и от тях светът се стопля? Ами без бодливата четина на татко, който умее да играе на война и да се прави на тигър, и да ни учи на бокс, който е най-силннят и знае повече от всички останали? Нали и това го е имало! Не само кресливите (или тихи) свади между родителите, не само каишът и пиянското бръщолевене, не само дърпането на ушите за щяло и нещяло, внезапно и неясно защо заменяно с „вземи си бонбони и ето ти дребни пари за кино“. Ама откъде да знам — може пък те да си имат нещо равностойно на всичко хубаво в майчинството и бащинството… как само гледаше Ирма онзи мокрец! Какъв ли трябва да бъде човек, за да го гледат така… и добре че поне нито Бол-Кунац, нито Ирма, нито пък онзи нихилист-изобличител никога няма да навлекат златистите ризи, а нима това е малко? Та нали, дявол да го вземе, всъщност не искам нищо повече от хората!…
… Чакай малко, рече си. Кое е най-важното? Ти за тях ли си или против тях? Има и още един изход: да плюеш на всичко. Ама не може да не ти пука. Ах, как бих искал да бъда циник, колко леко, просто и чудесно се живее, когато човек е циник!… Като си помисля само — цял живот се стремят да ме направят циник, стараят се много, хабят огромни средства, хабят патрони, блестящо красноречие и хартия, не щадят юмруците си, не жалят хората, за нищо не им е мъчно, само и само да стана циник — а пък аз не ща… Е, добре, добре. Все пак: с тях ли си или против тях? Разбира се, че съм против, защото не мога да търпя надменността, ненавиждам всякакъв елит, мразя всяка проява на нетърпимост и никак не обичам, ах, колко не обичам да ме бият по мутрата и да ме пропъждат… Но съм и за тях, защото обичам умните и талантливите хора, мразя глупаците, мразя тъпанарите, ненавиждам златистите ризи, ненавиждам фашистите и става ясно, че така естествено нищо няма да мога да реша; твърде малко знам за тях, а от това, което знам, от това, което видях, повече бие на очи лошото — те са жестоки, надменни, лишени са от човещина, пък и в края на краищата са изродени физически… И какво излиза: с тях са Диана, която обичам, и Голем, когото обичам, и Ирма, която обичам, и Бол-Кунац, и пъпчивият нихилист… а кои са против тях? Против тях са кметът — стар мръсник, фашист и демагог, и шефът на полицията — дребен продажен изнудвач, и Росшепер Нант, и онази глупачка Лола — и бандата със златистите ризи, и Павор… Наистина, от друга страна, за тях са върлинестият професионалист, а също и някой си генерал Пферд, пък аз не мога да търпя генералите, а против тях са Теди и навярно още много други като Теди… Да, в този случай мнозинството от гласове няма да свърши никаква работа. Това е нещо от рода на свободните избопи: мнозинството винаги е за мръсниците…
Към два часа следобед дойде Диана. Беше Веселата и Обикновена Диана, със силно пристегната в кръста бяла престилка, грижливо вчесана и гримирана.
— Как върви работата? — попита тя.
— Горя — отвърна той. — Изгарям, за да светя на другите.
— Да, виждам, чак пушек се вдига. Поне прозореца да беше отворил… Не прегладня ли вече?
— Дявол да го вземе, да! — рече Виктор. Изведнъж си спомни, че не е закусвал.
— Тогава да вървим, дявол да го вземе!
Слязоха в трапезарията. На дългите маси „Братята по разум“, премалели и слепи от умора, благоприлично и мълчаливо сърбаха диетичната си супа. Изпънал синия си пуловер, дебелият треньор се разхождаше зад гърба им, потупваше ги по рамената, разрошваше им косите и внимателно надничаше в чиниите.
— Сега ще те запозная с един човек — каза Диана. — Ще обядва с нас.
— Кой е той? — недоволен запита Виктор. Никак не му се говореше на масата.
— Мъжът ми — рече Диана. — Бившият ми мъж.
— Аха — смотолеви Виктор. — Аха. Какво пък… Много ще ми бъде драго.
Ама че дивотия й е хрумнала, помисли си унило. На кого е притрябвала такава среща? Погледна жаловито Диана, но тя вече бързо го водеше към служебната маса в далечния ъгъл. Щом ги видя, мъжът й стана — жълтолик, с гърбав нос, в тъмен костюм и с черни ръкавици. Не подаде ръка на Виктор, а просто се поклони и тихо рече:
— Здравейте, радвам се да ви видя.
— Банев — представи се Виктор с фалшива сърдечност, която го обземаше винаги когато се срещаше със съпрузите.
— Всъщност вече се познаваме — каза съпругът. — Аз съм Зурзмансор.
— Ах, да! — възкликна Виктор. — Наистина! Трябва да ви кажа, че с паметта… — Той замълча, а после рече: — Почакайте, кой Зурзмансор?
— Павел Зурамансор. Сигурно сте чели някои мои неща, а неотдавна дори енергично се застъпихте за мен в ресторанта. Освен това сме се срещали на още едно място, съшо при злополучни обстоятелства… Дайте да седнем.
