Виктор седна. Е, добре, помисли си. Така да бъде. Значи такива са те без превръзките. Би ли могъл някой дори да предположи? Един момент, а къде са му „очилата“? Този Зурзмансор, кой знае защо, е мъж на Диана, той е и танцьорът с гърбавия нос, онзи, който играеше ролята на танцьор, а всъщност беше мокрец, или дори четири мокреца наведнъж, а дори и пет, ако броим и историята в ресторанта — и този Зурзмансор нямаше „очила“, те сякаш се бяха разнесли по цялото му лице и бяха обагрили кожата му в жълтеникаво- латиноамерикански цвят. А Диана с някаква странна, почти майчинска усмивка гледаше ту него, ту мъжа си. Стана му неприятно. Усети, че изпитва нещо като ревност, каквато по-рано никога не беше изпитвал, когато си имаше работа със съпрузите. Сервитьорката донесе супата.
— Ирма ви изпраща поздрави — каза Зурзмансор и си отчупи парченце хляб. — И ви моли да не се тревожите.
— Благодаря — машинално отвърна Виктор.
Той взе лъжицата и започна да се храни, без да усеща вкуса на супата. Зурзмансор също ядеше, като току поглеждаше изпод вежди Виктор — без да се усмихва, но с някакво особено, весело изражение на лицето, сякаш се забавляваше. Не си беше свалил ръкавиците, но от това как държеше лъжицата, как изящно чупеше хляба и как ползуваше салфетката личеше доброто му възпитание.
— Значи все пак сте същият онзи Зурзмансор — рече Виктор. — Философът…
— Страхувам се, че не съм същият — каза Зурзмансор и изискано докосна устните си със салфетката. — Страхувам се, че вече твърде малко неща ме свързват с онзи прочут философ.
Виктор не намери какво да каже и реши да почака за обясненията. В края на краищата не аз съм инициаторът на тази среша, негова си работа, той е поискал да ме види, нека той започне… Донесоха второто. Като се стремеше да борави с приборите изящно и непринудено. Виктор захвана да реже месото. „Братята по разум“ простодушно и в хор мляскаха на дългите маси и дрънчаха с ножовете и вилиците. Впрочем същинският глупак тук съм аз, помисли си Виктор. Братле по разум. Та нали тя сигурно и досега го обича. Разболял се е, наложило се е да се разделят, а тя не е искала да се разделят, иначе защо би се домъкнала в тази дупка да изхвърля нощното гърне на Росшепер… И често се виждат, той се промъква в санаториума, сваля си превръзката и танцува с нея… Виктор си спомни как танцуваха — като две приятелки на забава… И така да е. Въпреки това тя го обича. А мене какво ме засяга? Да, ама ме засяга. Защо да се лъжем, засяга ме. Ама какво точно? Те ми отнеха дъщерята, но не ревнувам дъщеря си от тях като баща. И жената ми отнеха, но не ревнувам Диана от него като мъж… По дяволите, ама че определения! Отнеха ми жената, отнеха ми дъщерята… Та нали дъщеря ми ме видя за първи път чак когато стана на дванайсет години… или вече е на тринайсет? А пък тази жена я познавам само от няколко дни… Но, забележете, ревнувам — и при това не като баща и не като мъж. Да, колко по-просто щеше да бъде, ако сега той кажеше: „Драги господине, знам всичко. Вие поругахте честта ми. Ще се явите ли на дуел?“
— Как върви работата над статията? — попита Зурзмансор.
Виктор мрачно го погледна. Не, не се надсмиваше, нито пък задаваше светски въпрос, за да завърже разговор. Този мокрец май наистина се интересуваше как върви работата над статията.
— Не върви — отвърна той.
— Би било интересно да я прочета — осведоми го Зурзмансор.
— А знаете ли какво трябва да представлява тя?
— Да, в общи линии. Но нали няма да напишете такава статия.
— А ако ме принудят? Мене генерал Пферд няма да ме защити.
— Знаете ли — рече Зурзмансор, — така или иначе, тази статия няма да стане такава, каквато я очаква господин кметът. Дори ако вложите много старание. Има хора, които автоматично, независимо от желанието си, видоизменят всяка поставена им задача, така както те я разбират. Вие сте от тях.
— Това хубаво ли е или лошо? — попита Виктор.
— От наша гледна точка е хубаво. Човешката личност е твърде слабо изучена, ако не смятаме онази нейна съставка, която сама по себе си представлява сбор от рефлекси. Наистина обикновеният, най често срещан тип личности не притежават почти нищо повече. Затова особено ценни са така наречените творчески личности, които по индивидуален начин преработват информацията за заобикалящата ги действителност. Като сравняваме някое известно и добре изучено явление с отражението на това явление в творчеството на такава личност, можем да научим много за психическия апарат, който преработва информацията.
— А не ви ли се струва, че това звучи обидно?
Лицето на Зурзмансор се изкриви някак странно и той погледна Виктор.
— А, разбирам — каза Зурзмансор. — Вие сте творец, а не опитно зайче… Но, вижте, изложих ви само едно от обстоятелствата, което ви прави ценен в нашите очи. Останалите обстоятелства са известни на всички: във вашите творби се съдържа правдива информация за обективната действителност, те са двигател на емоциите, средство за възбуждане и поощряване на фантазията, те удовлетворяват потребността от съпреживяване… всъщност исках да ви полаская.
— В такъв случай съм поласкан — каза Виктор. — Обаче целият този разговор няма нищо общо с писането на пасквили. Взема се последната реч на господин Президента и се преписва изцяло, като думите „врагове на свободата“ се заменят с думите „така наречените мокрици“ или „пациентите на кървавия доктор“, или „върколаците от лепрозариума“… така че моят психически апарат няма да участвува в тази работа…
— Само така ви се струва — възрази Зурзмансор. — Вие ще прочетете тази реч и преди всичко ще установите, че тя е отвратителна. Имам предвид, че е отвратителна по отношение на стила. Тогава ще започнете да оправяте стила, ще се захванете да търсите по-точни изрази, ще заработи фантазията ви, ще започне да ви се гади от вмирисаните на мухъл думи, ще искате да направите словото по-жизнено, да замените стереотипните лъжи и измислици със злободневни факти, които засягат жизнените интереси на хората, и сам няма да забележите как ще започнете да пишете истината.
— Може би — каза Виктор. — Но поне засега никак не ми се ще да пиша тази статия.
— А нещо друго бихте ли искали да напишете?
— Да — каза Виктор, като гледаше Зурзмансор право в очите. — С удоволствие бих написал как децата напуснаха града. За Новия Хамелнски ловец на плъхове.
Зурзмансор кимна доволен.
— Прекрасна мисъл. Пишете.
Пишете, огорчено си помисли Виктор. Твойта кожа, а кой ще го публикува? Да не би ти?
— Диана — каза той, — А не можем ли да пийнем нещо? Тук не дават ли?
Диана мълчаливо стана и се отдалечи.
— С удоволствие бих писал и за обречения град — каза Виктор. — И за странната бъркотия около лепрозариума. И за злите вълшебници.
— Парите ли са пречка? — попита Зурзмансор.
— Засега не.
— Имайте предвид, че по всяка вероятност ще станете носител на литературната награда на лепрозариума за миналата година. Достигнахте до последния кръг заедно с Тусов, но очевидно шансовете на Тусов са малки. Така че ще имате пари.
— М-да — смотолеви Виктор.
— Около три хиляди… Не помня точно.
Диана се върна и все така мълчаливо постави на масата бутилка и една чаша.
— Моля те, донеси още една чаша — рече Виктор.
— Аз няма да пия — каза Зурзмансор.
— Аз всъщност… Хм…
— И аз няма да пия — рече Диана.
— „Бедата“ ли искате да наградите? — попита Виктор, докато си наливаше.
— Да. И „Котката“. Така че поне три месеца няма да имате грижа за пари. Или са малко за три месеца?
— Към два месеца — каза Виктор. — Но не е там работата… Вижте какво, бих искал да посетя вашия лепрозариум.
— Непременно — рече Зурзмансор. — Нали там ще ви връчат наградата. Само че ще се разочаровате.
