Времето на дъжда

и подхвана ритъма, и в този ритъм отначало масата, после цялата стая, а сетне и целият свят започна да потрепва с крак и да мърда рамене. Всички генерали и полковници, всички мокри хора, чиито лица се откъртваха и падаха, всички департаменти на държавната сигурност, всички президенти и Павор Суман, на когото извиваха ръцете и го биеха по мутрата… Втръсна ми вече, дойде ми до гуша, взех и от песните да се моря… не взех да се моря, а вече съм уморен, но „взех да се моря“ е хубаво, значи така и ще бъде… Като подводница дъното търся — и с пеленгатор да не ме ловят… Ранена лодка… люта снощна водка… младо момиче с кръшна походка… и взели са ме на прицел от самоходка… и лагер е туй, не ти е разходка… точно така, много добре…

На вратата отдавна се тропаше, все по-силно и по-силио, и Виктор най-сетне чу, но не се изплаши, защото не беше онова тропане. Беше си най-обикновено радващо почукване на добър човек, който се ядосва, че не му отварят. Виктор отключи. Беше Голем.

— Веселете се — каза той. — Павор го арестуваха.

— Знам, знам — весело рече Виктор. — Сядайте и слушайте…

Голем не седна, но въпреки това Виктор прокара пръсти по струните и запя:

Втръсна ми вече, дойде ми до гуша,
взех и от песните да се моря.
Като подводница дъното търся —
и с пеленгатор да не ме ловят…

— По-нататък още не съм я измислил — извика той. — Нататък ще има водка… момиче с кръшна походка… лагер е туй, не ти е разходка… А след това идва:

Те не лекуват, даже ме втриса —
сит съм, преситен от водка, жени.
Като подводница дъното търся,
без да предавам дори позивни…

Втръсна ми всичко, дойде ми до гуша,
даже да свиря и пея не ща!
Като поводница дъното търся —
и с пеленгатор да не ме ловят…14

— Край! — изкрещя той и запрати банджото на кревата. Чувствуваше огромно облекчение, сякаш нещо се беше променило, сякаш внезапно беше станал нужен там, горе, над бруствера, пред очите на всички — свали ръце от зажумелите си очи и огледа мочурливото разкаляно поле, ръждивата бодлива тел, сивите отрепки, които по-рано са били хора, отегчителното и недостойно зрелище, което по-рано е било живот, и от всички страни на бруствера се надигнаха хора и също се огледаха, и някой свали пръста си от спусъка…

— Завиждам ви — каза Голем. — Но не е ли време да се захващате със статията?

— Дори и през ум не ми минава — отвърна Виктор. — Не ме познавате, Голем, пет пари не давам за никого. Ама защо не седнете, дявол да го вземе! Аз съм пиян и вие ще се напиете! Сваляйте наметалото… Сваляйте го, ви казвам! — изрева той. — И сядайте! Ето ви чаша, пийте! Нищо не разбирате, Голем, макар и да сте пророк. Но не ви разрешавам това, така да знаете. Само аз имам право да не разбирам — това е моя привилегия. Всички на този свят твърде добре разбират какво трябва да стане, какво е станало и какво ще става, и се чувствува остър недостиг на хора, които не разбират. Чудите се защо съм толкова ценен ли? Само защото не разбирам. Разгръщат пред мен перспективи, а пък аз им казвам, че нищо не разбирам. Правят ме на глупак с разни теории, възможно най-простите теории, пък аз им казвам: Ами, нищо не разбирам. Ето затова съм нужен… искате ли ягоди? Всъщност аз съм ги изял всичките. Дайте тогава да запалим по една цигара…

Той стана и закрачи из стаята. Голем го наблюдаваше с чаша в ръка, без да помръдва.

— Това е невероятен парадокс, Голем. Имаше време, когато всичко разбирах. Бях на шестнайсет години и като старши рицар в Легиона разбирах абсолютно всичко и не бях нужен на никого! При едно сбиване ми счупиха главата, цял месец лежах в болницата и всичко си вървеше, както му е редът. Легионът победоносно крачеше напред и без мен, господин президентът непоколебимо се превръщаше в господин Президента, и това пак ставаше без мен. Всички чудесно я караха без мен. После същото се повтори по време на войната. Правех се на голям юначага, орден заслужих и при това естествено всичко разбирах. Раниха ме в гърдите, попаднах в болницата и какво стана — някой да се разтревожи, някой да попита къде е Банев, къде се дяна нашият Банев, нашият храбър и всичко разбиращ Банев? Нищо подобно, по дяволите! Ама виж, когато престанах да разбирам каквото и да било — о, тогава всичко се промени. Всички вестници ме забелязаха. Цял куп департаменти взеха да ми обръшат внимание. Лично господин Президента ме удостои с честта… Какво ще кажете, а? Представяте ли си как се изтрепват за иеразбиращия човек! Него всички го познават, за него се грижат генерали и покой… ъъъ… полковници, изведнъж става страшно нужен на мокриците, започват да го уважават като личност, направо ужас! И защо? Ами затова, господа, защото нищо не разбира.

Виктор седна и попита:

— Много ли съм пиян?

— Има нещо такова — каза Голем. — Но това не е важно. Продължавайте.

Виктор разпери ръце.

— Свърших — виновно рече той. — Това беше. Изчерпих се… Да ви изпея нещо, а?

— Изпейте — съгласи се Голем.

Виктор взе банджото и започна да пее. Изпя „Ние сме храбри момчета“, после „Урановите хора“, след това „За говедаря, на когото бикът избол едното око и който заради това пресякъл държавната граница“, после „Втръсна ми вече, дойде ми до гуша“, сетне подкара държавния химн по мелодията на „Ах, какви крачета има тя!“, но забрави думите, обърка строфите и остави банджото.

— Пак се изчерпих — тъжно рече той. — Та казвате значи, че Павор го арестували. Знам. Тъкмо беше при мен, ей там, където седите сега… И знаете ли какво искаше да ми каже, ама не успя? Че след десет години мокриците ще завладеят планетата и ще ни смажат всичките. Вие как мислите?

— Едва ли — каза Голем. — Защо трябва да ни смазват? Ние сами ще се съсипем един друг.

— А мокриците какво ще правят?

— Може би няма да позволят да се съсипем един друг. Кой знае? Трудно ми е да кажа.

— А може пък да ни помогнат, а? — рече Виктор и пиянски се усмихна. — Та нали ние не умеем дори да се душим както трябва. Десет хиляди години се душим един друг и така и не можахме да се удушим… Чакайте малко, Голем, а защо ме лъгахте, че ги лекувате? Та те изобщо не са болни, всичките са здрави като нас двамата, само дето, кой знае защо, са малко жълти…

— Хм — промърмори Голем. — Кой ви каза това? Не знам такова нещо.

— Добре, добре, вече не можете да ме излъжете. Говорих със Зур… със Зу… Зурмансор. Той ми разказа всичко: за секретния институт… за превръзките, които им служат за маскировка… Знаете ли, Голем, тези там, вашите, си въобразяват, че могат да въртят на пръста си генерал Пферд колкото си искат. Не им стига умът, че ще са царе от ден до пладне. Ще ги схруска той заедно с превръзките и ръкавиците им, щом огладнее… Пфу, дявол да го вземе, колко съм пиян — всичко се върти пред очите ми…

Но малко хитруваше. Всъщност добре виждаше тлъстото посивяло лице и малките, необичайно внимателни очи.

— И Зурзмансор ви каза, че е здрав?