под внимание позата, която господин Никострат заема при ходене, неизбежно е заключението, че му е повредено ребро отляво: или спукване, или може би дори счупване. И двамата обаче се съгласиха, че до развръзката е още далеч и че господин Никострат, човек млад, темпераментен и спортуващ, едва ли ще пропусне да срещне Харон в потайно ъгълче с компания свои приятели.
Питаха ме също продължава ли Артемида да бъде благосклонна към господин Никострат и когато аз решително отказах да отговоря на този нетактичен въпрос, всички заключиха единодушно, че, разбира се, да, продължава. „Жената си е жена — рече злъчният Парал. — На жената никога не й стига един мъж, това лежи в биологичната й природа.“ Аз съвсем се разсърдих и обърнах внимание, че това свойство на жените лежи по-скоро в особената биологична природа на някои мъже като Парал, и всички сметнаха шегата ми за много остроумна, тъй като не обичаха Парал заради неговата злъчност, и, второ — спомниха си, че някога, още преди войната, младата му жена избяга с един търговски агент. Ситуацията беше благоприятна да се постави най-после този Парал с неговите квазифилософски сентенции на мястото му!
Морфей, вече измислил ново остроумие, предварително се заливаше от смях, хващаше всички за ръцете и крещеше: „Не, ама чуйте какво ще ви кажа аз“, но както винаги в никое време, се домъкна това старо магаре Пандарей и без да вникне в предмета на разговора, обяви гръмогласно, че от чужбина дошла нова мода — да живеят трима, четирима с една жена, както става при котките. И какво да правиш? Остава само да вдигнеш ръце. Парал веднага се хвана за това изказване и прехвърли разговора върху личността на Пандарей. „Да, Пан — каза той. — Днес направи удар, старче, такова нещо не съм чувал дори от своя млад зет — майора.“ Вторият зет на Парал е известен далеч извън чертите на града, как да се удържиш, всички се натъркаляхме от смях, а Парал добави със скръбен глас: „Не, старчета, все пак напразно се демилитаризираме. Ние, старчета, трябваше по-добре да се деполицеизираме или в най-лошия случай да се депандеизираме.“ Пандарей веднага се наду като риба-луна, закопча всички копчета на куртката си и изкряска: „Поговорихме — край!“
За донорния пункт беше още рано и тръгнах към Ахилес. Прочетох му своята преписана на чисто реч пред Харон. Слушаше зяпнал. Успехът беше пълен. Ето точно неговите думи, когато свърших: „Това е написано от истински трибун, Феб! Откъде си го взел?“ Малко го увъртах за по-голяма важност, а след това му обясних как стои работата. Но той не повярва! Той обяви, че не е по силите на един пенсиониран учител по астрономия толкова точно да формулира мислите и въжделенията на простия народ. „Това е във възможностите само на великите писатели — каза той — или на великите политически дейци. А аз, не знам защо — каза, — не виждам в нашата страна нито велики писатели, нито велики политически дейци.“
„Феб, откраднал си го от марсианците — каза той. — Признай, дърто, никому няма да кажа.“ Бях объркан. Неговото недоверие и ме ласкаеше, и ми досаждаше едновременно. На всичко отгоре ми показва и запечатан плик от дебела черна хартия. „Какво е това?“ — питам с демонстративна небрежност, докато сърцето ми вече подушваше бедата и захленчи в лоши предчувствия. „Марки — каза онзи фукльо. — Истински. Оттам!“ Не помня как се обуздах. Като в мъгла слушах възторзите му, изразявани с престорено- съчувствен тон. А той въртеше плика под носа ми и разказваше ли, разказваше каква рядкост е това, колко невъзможно е да го доставиш, какви баснословни суми му предлагал вече самият Хтоний и как ловко постъпил той, Ахилес, когато поискал компенсация за иззетите лекарства не в пари, а в марки. Сумите, които той небрежно подхвърляше, ме доведоха до пълно отчаяние. Оказва се, че пазарните цени на марсианските марки са толкова високи, че никаква пенсия първа степен и никакъв стомашен сок не могат да променят моето жалко положение. Но в края на краищата се опомних, прозрях и помолих Ахилес да ми покаже тези марки. И всичко стана ясно. Онзи хитрец се запъна, обърка се и започна да мънка, че уж тези марки, бидейки марсиански, се плашат от светлината като фотографската хартия, че могат да се разглеждат само при специално осветление, а тук, в аптеката, няма необходимите съоръжения. Поободрих се и поисках разрешение да ги погледна вечерта у тях. Без всякаква охота ме покани, признавайки, че честно казано, в къщи той също няма специалните съоръжения, но за утре вечер ще се постарае нещо да измисли. Ето в това вярвам. Сигурно нещо ще измисли. Ще, се окаже, че тези марки се разтварят във въздуха или че въобще не трябва да се гледат, а трябва само да се опипват с пръсти.
В разгара на разговора изведнъж усетих нечие дишане току зад лявото си ухо и с крайчеца на окото улових някакво движение съвсем до себе си. Изведнъж си спомних тайнственото посещение и рязко се обърнах, но там се оказа прислужницата на мадам Персефона, дошла да моли за нещо по-сигурно. Търсейки препарат, който би удовлетворил мадам Персефона, Ахилес хлътна в лабораторията и очевидно нямаше намерение да се връща, докато не си отида. Тръгнах си с нескрита ирония.
На донорния пункт ме очакваше приятна изненада: съответните анализи показват, че поради моите хронични вътрешни заболявания стомашният ми сок трябва да бъде определен като първо качество, следователно за сто грама вече ще ми плащат четиридесет процента повече от останалите. Нещо повече, дежурният фелдшер намекна, че ако употребявам в умерени, но достатъчни количества синьовица, мога да премина в екстра качество и ще получавам за сто грама седемдесет-осемдесет процента повече. Да не ми е уроки, но, струва ми се, че най-после и на мен мъничко ми провървя.
В най-розово настроение тръгнах към кръчмата и прекарах там до късна вечер. Беше много весело. Първо, Япет продава вече само синьовица, която околните фермери му доставят на едро. От нея се оригваш неприятно, но е евтина, леко се пие и дава приятно, весело пиянство. Много ни развличаше един от младите хора с тесни сака. Така и не се научих да ги различавам, до тази вечер изпитвах към двамата съвсем естествена неприязън, споделяна от повечето от нашите. Обикновено тези страшни убийци на господин Лаомедонт прекарваха — заедно или поотделно — в кръчмата цялото време от обяд до затварянето й — седяха на бара, пиеха и вироглаво мълчаха, сякаш не виждаха никого наоколо. Обаче днес единият изведнъж напусна бара, тръгна към нашата маса и когато ние настръхнало замълчахме, в настъпилата тишина той поръча пиене за цялата компания. След това седна между Полифем и Силен и тихо произнесе: „Еак.“ Отначало решихме, че се оригва, и Полифем по стар навик му отвърна: „Наздраве.“ Обаче младият човек малко обидено поясни, че Еак е неговото име и че е кръстен така в чест на сина на Зевс и Егина, бащата на Теламон и Пелей, дядото на Еант Великий. Полифем веднага поднесе извиненията си и предложи да пием за здравето на Еак, така че инцидентът беше изгладен. Ние също се представихме и много скоро Еак се почувствува сред нас като у дома си. Той се оказа сладкодумен разказвач, скъсахме си коремите от смях.
Особено ни хареса как те насапунисвали подовете на гостната, разсъбличали госпожичките и си играели на гоненица. При тях това се наричало „игра на гоненка“ и разказваше всичко по един ужасно смешен начин. Трябва да призная, че ние се срамувахме заради нашата провинциална затънтеност, че никога не сме и чували за подобно нещо и затова много уместен се оказа карнавалът на нашите млади безделници от компанията на господин Никострат.
Те се появиха на площада и водеха за връвчица след себе си рижочервен петел. Господи, колко смешно беше! Пеейки „Ниоба, Ниобея“, те прекосиха целия площад и право в кръчмата. Окупираха бара и поръчаха за себе си бренди, а за петела — синьовица. При това на всеослушание обявиха, че празнуват настъпването на половата зрелост на петела и канят всички желаещи да участвуват. Едва не се пукнахме. Еак също се разсмя, така че градчето ни — като център на остроумни развлечения — беше реабилитирано в очите на този столичен жител.
Още по-интересно стана, когато дойде Ахилес и съобщи, че от заседателната зала на кметството са откраднати шест полутапицирани стола. Пандарей веднага обследвал местопрестъплението и твърдял, че попаднал на следа. Казва, че похитителите били двама, единият от които носел велурена шапка, а другият имал шест пръста на десния крак, но, общо взето, всички са убедени, че е работа на градския ковчежник. Злъчният Парал направо си го каза: „Ето сега той пак се измъкна. Сега всички ще говорят за тези тъпашки столове и ще забравят за последното разхищение.“
Като се върнах в къщи, Харон още беше в редакцията и вечеряхме тримата.
Гледам през прозореца. Бездънното небе е разгърнало над града дивна лятна нощ, обсипана с милиарди блещукащи звезди. Топлият ветрец носи вълшебни аромати и милва клоните на заспалите дървета. Носи се лекото жужене на заблудена в тревата светулчица, бързаща за среща със своя изумруден любим. Сън и благодат са се спуснали над умореното от дневния труд градче. Не, все пак не става. Ама нейсе. Исках да кажа, че е красиво, когато над града — символи на мира и безопасността — безшумно преминават към висините сияещи с вълшебна светлина огромни летящи кораби, очевидно не наши.
Ще озаглавя речта си „Покой и увереност“ и ще я дам на Харон — за вестника. Нека само се опита да не
