Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Извънредно произшествие
Полетът приближаваше към своя край. След по-малко от едно денонощие планетолетът щеше да кацне на Луната, на ракетодрума при кратера Ломоносов, после седмица карантина и отново на Земята, половин година отпуск, половин година синьо море, шумящи борове, зелени ливади, облени със слънце.
Виктор Борисович се обърна на другата страна и сладко се прозина. Изведнъж край ухото му забръмча земна пчела. Той изхърка и окончателно се събуди. В каютата беше тъмно. Щурманът млясна с уста и замря. Някъде много наблизо бръмчеше земна пчела.
— Не може да бъде — високо и уверено каза той.
Надигна се от леглото и запали лампата. Пчелата замлъкна. Виктор Борисович се огледа и съзря на чаршафа черно петно. Това не беше пчела. Това беше муха. Тя беше съвсем черна, с черни разперени крила. Щурманът старателно се прицели, протегна ръка и я улови.
— Муха в планетолета! — каза той и погледна юмрука си с изумление. — Трябва да я покажа на Тумер.
С една ръка навлече панталоните си, изскочи в коридора и тръгна към командната кабина. В юмрука му мухата бръмчеше, движеше се и го гъделичкаше.
На телевизорния екран в командната кабина се поклащаха леко два тесни сърпа — светлосивият по- голям, белият по-малък — Земята и Луната.
— Здравей, Тум — каза Виктор Борисович.
Тумер кимна с глава и го погледна с хлътнали очи.
— Я познай какво има тук — щурманът внимателно разтърси юмрука си.
— Цепелин — отговори Тумер.
— Не, не е цепелин, а муха. Муха, стара кукумявко!
Тумер скучно промърмори.
— Феритната „памет“ работи лошо.
— Аз ще те сменя — каза Виктор Борисович. — Ама ти разбираш ли, тя ме събуди. Бръмчи също като земна пчела на поляна.
— Мен тя не би могла да събуди — каза през зъби Тумер.
В командната кабина на планетолета влезе капитанът Константин Ефремович Станкевич и след него бордовият инженер Лидин.
— Аз ви казах: не спи — Лидин побутна с пръст щурмана.
— С него се е случило нещо — заядливо каза Тумер. — Погледнете му физиономията.
Виктор Борисович тържествено съобщи:
— Хванах муха!
— Хайде де! — удиви се Лидин.
— Аз отивам да спя, Константин Ефремович.
Тумер се обърна към щурмана.
— Виктор, поемай дежурството.
— Я ми я покажи — настоя Лидин. Той имаше такъв вид, като че ли никога в живота си не бе виждал мухи.
Щурманът поразтвори юмрука си и внимателно пъхна там двата пръста на лявата си ръка.
— Откъде се е взела на кораба муха? — попита капитанът.
— Не зная — отговори Виктор Борисович. Той разглеждаше мухата, държейки я с два пръста за краката. — Тя бръмчи също като земна пчела.
— Внимателно, Витя — задъхано каза Лидин, — ще й счупиш крака.
— Но все пак, откъде се е взела на кораба муха? — попита капитанът. — Това между впрочем е по вашата част, Виктор Борисович.
Щурманът изпълняваше задълженията на санитарен техник.
— Да, именно — каза Тумер. — Развъди в кораба мухи, и феритната „памет“ работи отвратително. Приемай дежурството, чуваш ли?
— Чувам — каза щурманът. — Остават ми още десет минути. Трябва да я покажа на Малишев. Той също отдавна не е виждал мухи.
Виктор Борисович тръгна към изхода, държейки пред себе си мухата като чиния със супа.
— Мухоловец — презрително каза Тумер.
Капитанът се засмя. Вратата се отвори и в командната кабина се втурна Малишев. Щурманът отскочи настрана.
— Внимателно — сърдито каза той
Малишев се извини. Той беше разчорлен и смутен.
— Работата е там, че… — започна той и спря щом зърна мухата в пръстите на щурмана.
— Може ли? — попита той, като протегна ръка.
— Муха — гордо съобщи щурманът.
— Но тя има осем крака — бавно каза Малишев. — Това не е муха.
— А какво е? — малко раздразнено запита Виктор Борисович.
— Чуйте — каза Малишев. — Какви средства против насекоми имате? Освен това нужен ми е и микроскоп.
— Но какво има? — попита щурманът.
Капитанът се намръщи и се приближи. Лидин също се приближи.
— Трябва ми микроскоп — повтори Малишев — Да отидем в моята каюта. Ще ви покажа нещо.
В коридора Лидин изведнъж завика: „Муха!“ На стената под самия таван пълзеше муха. Тя беше черна, с черни разперени крила.
В каютата на биолога Малишев имаше още три. Едната беше кацнала на възглавницата, две пълзяха по стените на големия стъклен балон със синия охлюв от Титан.
Капитанът стоеше неподвижно и следеше с очи мухите. Лицето му ставаше все по-тъмночервено.
— Мръсотия! — проговори той.
— Но какво толкова има? — запита Лидин.
Малишев извърна към него помрачнялото си лице.
— Аз ви казах, това не са мухи. Това не са земни мухи, не разбирате ли?
— Трябва ни средство против насекоми — каза капитанът. — Какво имаме?
— Имаме летал — отвърна щурманът.
— Друго.
— Само това.
— Добре — каза капитанът — Аз сам ще се погрижа. Вървете, измийте си ръцете, изтрийте ги с формалин.
В банята Виктор Борисович бързо смъкна ризата си, хвърли я в сметопровода и се спусна към умивалника. Сапунисваше ръцете си, изтриваше ги с гъбата и пак ги сапунисваше. Ръцете му станаха червени, подуха се, а той все търкаше, търкаше и отново насапунисваше.
Беше се случило най-страшното, което можеше да се случи в кораба. Планетолетът имаше дебели стени и всичко, което проникваше през тези стени, беше смъртно опасно. Все едно дали метеорит, вредни лъчения или някакви осмокраки „мухи“. И най-опасни бяха мухите. Преди три години Виктор Борисович беше участвал в спасяването на експедицията от Калисто. Екипажът беше пренесъл на кораба протоплазма от отровната планетка. Коридорите на кораба се бяха изпълнили с лепкава прозрачна паяжина. Под краката джвакаше, а в командната кабина капитанът лежеше в креслото бял и неподвижен и по устните му лазеха космати лилави паячета.
Виктор Борисович изтри отеклите от формалина ръце и излезе в коридора. По тавана пълзяха мухи. Те бяха много, около двадесет. Той се отби в своята каюта, облече си чиста риза и куртка и тръгна към командната кабина.
На масата, пред кибернетичния изчислител стоеше стъклен буркан, наполовина пълен с мътна течност, която вонеше даже и през херметичната запушалка. В течността плаваше мухата. Леталът убиваше насекомите практически мигновено. Той можеше да убие и бик. Но осмокраката муха, изглежда, не знаеше
