това и дори не се досещаше. Тя плаваше в дезинсектора и от време на време злобно бръмчеше.
— Пет минути и половина — каза Тумер.
— Може би имаме някакъв друг дезинсектор. — попита Малишев.
Виктор Борисович поклати глава.
„Всичко е напразно — помисли си той. — На тази мръсотия дори и леталът не действува.“
— Слушайте ме — каза капитанът. — Всички да облекат защитните си костюми. Да се ваксинират против пясъчна треска. По-нататък. Леталът явно не го бива. Но не е изключено на тези мухи да подействува нещо друго. Опитите ще проведем в медицинския сектор. Виктор Борисович, вие оставате дежурен в командната кабина.
Тумер донесе на щурмана защитен костюм.
— В коридора е пълно с мухи — не може да се провреш — каза той. — Почерняло е. Навий си ръкава.
Той извади спринцовка и ваксинира щурмана против пясъчна треска. Това беше явно безсмислено, защото единственото място, където бяха открити възбудители на пясъчната треска, беше Венера. Но капитанът не искаше да пропусне и най-малката възможност.
— Как са нашите там? — запита Виктор Борисович.
— На тези мухи нищо не действува. А Малишев е във възторг. Просто е на седмото небе. Реже мухи и ги разглежда под микроскопа. Казва, че тези мухи нямат нито очи, нито уста, нито хранопровод. Казва, че не може да разбере как се размножават.
— А не казва ли откъде са се взели?
— Казва. Той счита, че това са спори на неизвестна форма на живот. Той казва, че те милиони години са се носели в пространството, а в кораба са намерили благоприятна почва.
— Блуждаещ живот — промърмори щурманът и започна да навлича защитния костюм. — Чувал съм за това.
Тумер си отиде. Виктор Борисович седна пред командния пулт. Наблизо до лакътя му бе кацнала муха. Той се прицели и силно я цапна. Мухата се обърна по гръб, пошава с крачка и замря. Той с любопитство я огледа. Пакост, разбира се, но защо да са опасни?
Щурманът се обърна. Листът хартия, който лежеше на масата, полетя надолу и извивайки се, хвръкна към вратата. Вратата към коридора беше открехната.
— Хей, кой е там? — извика Виктор Борисович. — Вратата!
Той почака малко, след това се надигна и надзърна в коридора. В коридора пълзяха и летяха мухи. Те бяха така много, че стените изглеждаха черни. Щурманът сви рамене и затвори вратата. Погледът му попадна на листа хартия. Някакво смътно подозрение, сянка на догадка, проблясна в ума му.
— Глупости! — каза той на глас и се върна при пулта.
В командната кабина беше станало явно по-тъмно. Облаци от мухи се виеха на тавана и засенчваха осветителните тръбички. Погледът на щурмана неволно потърси мъртвата муха. Смачканата гадост шаваше. Той се вгледа и преглътна слюнките си. Догади му се. Останките на мухата бяха покрити със съвсем дребнички черни мухички. Те бяха около тридесет. Те още не можеха да летят. Виктор Борисович не откъсваше очи от мъртвата муха. От бившата мъртва муха. От всяка нейна пора се подаваше главичка на микроскопична мухичка. Те излизаха просто от тялото. „Ето защо се размножават така бързо — помисли си щурманът. — Всяка клетка носи в себе си зародиш. Тази муха просто не може да се убие. Тя се възражда стократно повторена.“
В командната кабина влязоха четирима с блестящи силикетови костюми и сребристи шлемове.
— Защо сте отворили вратата, Виктор Борисович?
— Вратата? — щурманът погледна към вратата. — Аз не съм я отварял.
— Вратата беше отворена — съобщи капитанът.
Смътната догадка отново се мерна в главата на Виктор Борисович.
— Щурманът не е в течение на нещата — каза капитанът. — Другарю Малишев, повторете вашите изводи.
Малишев се покашля.
— С една дума, съставът им е странен — кислород, азот и много малко количество калций, водород и въглерод. Аз стигам до извода, че това не е белтъчен живот. И тогава, първо, опасността от инфекция е съмнителна; второ — това е откритие от висока класа. Не ми е ясно с какво се хранят. Съвсем не ми е ясен и механизмът на тяхното размножаване. Мисля, че има основание…
— Аз все пак не разбирам — прекъсна го Тумер. — Убивах ги, мачках ги с краката, но покажете ми поне една мъртва муха.
— Не търси — каза щурманът. — Даже не се опитвай.
— Че защо пък?
Виктор Борисович видя, че вратата отново се беше леко открехнала.
— После ще ви разкажа — той отиде до вратата, затвори я и се върна при масата.
Капитанът чукна леко с ръка по масата.
— Слушайте ме — каза той. — Решил съм да очистим кораба от мухите.
— По какъв начин. — запита Малишев.
— Ще облечем космическите скафандри, ще увеличим налягането в кораба, можем да използуваме запасите от течен водород, и ще отворим люковете. Ще пуснем в кораба безвъздушното пространство. Вакуума и абсолютната нула и потокът от сгъстения въздух ще изхвърли тази гадост.
— Това е идея — Лидин се закиска. — Мухичките ще поизмръзнат.
— Да вървим за вакуум-скафандрите — каза капитанът.
Стените на командната кабина бяха съвсем почернели. От тавана висяха траурни ленти. Подът се беше покрил със суха шаваща каша. Здрачът се сгъстяваше. По осветителните тръбички бяха полепнали купчини мухи.
— Чуйте — каза Виктор Борисович — знаете ли защо се отваряше вратата?
— Каква врата, щурман? — нетърпеливо попита капитанът.
— Ето тази, към коридора. А сега вече не се отваря.
— Е?
— Ето каква е работата — бързо заговори Виктор Борисович. — Вратата се отваря отвън. Нали? В коридора пада налягането, така ли е? Излишъкът от налягане в командната кабина избутва вратата. Всичко е много просто. А сега няма излишък от налягане.
— Нищо не разбирам — каза капитанът.
— Мухите. — каза щурманът. — Мухите поглъщат въздуха. Ето как нарастват. Те поглъщат въздуха, кислорода и азота.
Биологът издаде неясно възклицание, а капитанът се извърна към приборите на циркулациоината система. Няколко минути той внимателно се вглеждаше в приборите, яростно отпъждайки мухите. Всички мълчаха. Накрая капитанът се изправи.
— Приборите показват — бавно започна той — че за последните два часа на кораба е изразходван около сто килограма течен кислород.
— Великолепно — промълви Малишев.
— Ама че животинки! — каза Лидин.
— Ако се разсъждава логично — забеляза биологът — атмосферата от водород трябва да бъде за тях смъртоносна.
— Това опростява работата — каза капитанът. — Лидин, помогнете на другаря Малишев да облече скафандъра. Тумер, изключете циркулационната система. Щурман, подгответе кораба за обработване с вакуум и свръх ниски температури. За готовността ми доложете след десет минути.
Виктор Борисович се отправи към изхода, като размишляваше какво би станало, ако само няколко мухи попаднат на Земята. Земята не можеш да я обработиш с вакуум и свръхниски температури.
Всички навлякоха вакуум-скафандрите направо върху защитните костюми. Отново минаха през дългия тунел с черни стени, притъмнял, неузнаваем. Стените бавно се поклащаха, като че ли дишаха. Пристигнаха в командната кабина. Тук също всичко беше неузнаваемо, мрачно. Виктор Борисович се наведе към манометъра. Налягането в кораба беше спаднало на 30 милиметра, а едва преди няколко секунди Тумер
