твърде необикновен бележник: ту един, ту друг от листите му се озаряваше отвътре с ярка червена светлина, а понякога и краищата му пламваха в огнена рамка, и даже сякаш дим се извиваше, после тези фокуси спираха изведнъж и идваше облекчението, че и този път зацапаните пръсти на сивото човече оставаха цели.
— Вие и не можете да разберете, — продължаваше този, който стоеше до прозореца. — През цялото това време вие сте стърчали тук и за вас всичко е привично… А аз гледам със свеж поглед. И виждам, че някои фундаментални същности са останали неизменни. Например, те, както и преди, не знаят защо съществуват на света. Сякаш това е кой знае каква тайна, скрита със седемнадесет ключа!
— Зад седем печата — поправи го разсеяно сивото човече.
— Да. Разбира се. Зад седем печата… Ето, полюбувайте се — направо през калта, вървят и се държат един за друг като болни. Ама те са пияни!
— О, да, тук това се случва — произнесе сивото човече, като се откъсна от своето занимание. Пъхна пръст между страниците на бележника си и се загледа в гърба на застаналия до прозореца, в гладкото черно пространство под плитката му. — Напоследък по-рядко, но все пак се случва. Ще свикнете, Хефест, обещавам ви. Недейте капризничи. По-рано не бяхте толкова капризен!
Този, който стоеше до прозореца, бавно обърна глава и погледна сивия си събеседник, и събеседникът му, както винаги, мигновено отклони очи и като се дръпна назад, присви клепачи и се намръщи, сякаш в лицето го удари лъх от разпалена жарава.
Защото този, който стоеше до прозореца, изглеждаше така, че на никого не се удаваше да привикне с лицето му. То беше слабо като на аскет, бузите му бяха очертани с две вертикални бръчки, подобни на белези от двете страни на тясната като белег уста без никакви устни, изкривена или от дълбоко страдание, или от стара парализа, или, може би, просто от дълбоко недоволство по повод общото състояние на нещата. Още по-некрасив беше цветът на това изнурено лице — зеленикав, мъртвешки, напомнящ впрочем не толкова за тление, колкото за цвета, наречен френско зелено, за онези неприятни окиси върху стар, отдавна неизлъскван бронз. И носът му, обезобразен от някаква болест, подобна на кожна туберкулоза, приличаше на бракувана бронзова отливка, запоена на две на три към лицето на статуя.
Но най-страшни бяха очите под високото, лишено от вежди чело — огромни, изпъкнали и кръгли като ябълки, черни и блестящи, изпъстрени с червени жилки. Винаги, при всички обстоятелства, в тях гореше един и същи израз — бесен напор, наполовина примесен с отвращение. Погледът на тези очи действаше като жесток удар, от който тишината звънва в ушите и се чувстваш на ръба на припадъка.
— Това не е каприз — произнесе този, който стоеше до прозореца. — Аз и по-рано ненавиждах пияните — всички, дето се тъпчат с мухоморки, мак, коноп… Може би тогава трябваше да започна всичко точно оттам, но нали времето съвсем нямаше да ми стигне!… А виждам, че сега вече е късно… Не знам забелязахте ли, но вчерашният клиент се яви подпийнал! При мене! Тука!
— Ами че те се страхуват! — каза сивият човечец с лек укор. — Опитайте се да ги разберете, Тъкачо. Те наистина се боят от вас!… Понякога даже и аз се боя от вас…
— Добре, добре, вече говорихме… Всичко това вече съм го чувал от вас: човек разумен не винаги е разумен човек… хомо сапиенс това е възможност за мислене, но не винаги способност за мислене… и така нататък. Аз не се занимавам със самоутешение, а и вас не съветвам… Ето какво — нека докато съм тук да имам помощник. Имам нужда от помощник. Някой млад, образован и добре възпитан човек. Човек, който да посрещне клиента, а накрая да му помогне да облече палтото…
— Да си облече… — произнесе сивият човек много тихо, но застаналият до прозореца го чу.
— Какво?
— Трябва да се казва „да си облече“.
— А аз как казах?
— Вие казахте „да облече“.
— А трябва как?
— А трябва — „да си облече“.
— Не улавям разликата — каза високомерно този, който стоеше до прозореца.
— И въпреки това тя съществува.
— Добре. Толкова по-добре. Нали ви казвам, че ми трябва млад човек, който знае до съвършенство местния диалект.
— Днешните млади хора, Ковачо, не знаят добре своя език.
— Въпреки това ми трябва точно млад човек. Ще ми бъде неудобно да командвам някой старец, а аз имам намерение именно да командвам.
— Тук никой не прави нищо даром — намекна сивото човече и се подсмихна цинично. — Нито старите, нито младите. Нито възпитаните, нито грубияните. Нито образованите, нито тези, които странят от науката… Най-много някой възторжен пияница, но и той през цялото време ще очаква да го почерпят. От уважение.
— Добре де, никой няма да го кара да работи даром… Ама колко сте приказлив само… Имате ли някого пред вид?
— Имате късмет, Хнум10. Набелязал съм един подходящ екземпляр. Четиридесет годишен, кандидат на физико-математическите науки, така добре възпитан, че даже умее да си служи с нож и вилица, и почти не пие. А що се отнася до жизненото му същество, неговата същност, разглеждана въображаемо и отделно от тялото…
— Оставете това! Оставете ме на мира с вашите гешефти! Казвайте направо какво иска! Цената!
— Аз не съм много опитен в тия неща, Илмаринен. Гарантирам обаче, че неговата молба ще ви се стори забавна. Друг е въпросът дали вие ще можете да я изпълните!
— Така ли?
— Точно така.
— Значи вие предполагате, че това е над предела на моите възможности?
— А вие, както и преди, си мислите, че можете всичко на света?
Червено-кървавата ябълка стрелна сивия над лявото крило и дребното човече отново се дръпна назад с наведен поглед.
— Дръж си мръсния език, робе!
Настъпи тишина и едва след няколко дълги секунди неукротеният сив човек промърмори:
— Но защо се обръщате към мен така високопарно, о, Птах11? Наричайте ме съвсем обикновено: Ахасфер Лукич.
— Какви са тия глупости? — произнесе с отвращение този, който стоеше до прозореца. — Какво общо има тук Ахасфер?…
2. Наистина, какво общо има тук Ахасфер? Аз специално проверявах: онзи са го наричали Еспера Диос (което означава „надявай се на бога“), а още и Ботадеус (което означава „който удари бога“). Това е бил някакъв свадлив евреин от древността, дето се прославил през вековете с това, че не позволил на нещастния Исус от Назарет да поседне и да отдъхне на своя праг — имам пред вид прага на Ахасфер. За което бог, твърде последователен и строг до най-малките подробности във въпросите на етиката, го проклел да бъде безсмъртен и при това в съчетание с проклятието да бъде вечен скитник. „Стани и ходи!“
Да започнем с това, че Ахасфер Лукич не е никакъв евреин и даже не прилича на такъв. Външно той най-много прилича на артиста Леонов (Евгений) в ролята на някой заклет ерген, лишен напълно от женска грижа и съчувствие: никога в живота си не съм виждал по-зацапани сака и по-износени долни фланелки от неговите. Ще продължа с това, че Ахасфер Лукич наистина е дяволски подвижен и не го свърта на едно място (като всеки застрахователен агент, и него краката му го хранят), но спи като всички нормални хора (плюс още към час след обед), и никакви мистични гласове не му нареждат по това време: „Стани и ходи!“
Запознах се с него в края на лятото, след онзи нещастен симпозиум в Ленинград. Когато се върнах от там, видях, че, докато съм отсъствал, в стаята ми са настанили някакъв деятел — страничен човек, който няма никаква връзка с дейността на обсерваторията. Негодуванието ми, добавено към всички онези неприятни неща, които чух в Ленинград, ме извади от равновесие, и аз се унижих дотам, че устроих скандал. Навиках дежурната по етаж, която, разбира се, не беше виновна за нищо. Скарах се по телефона
