със Суслопарин, обвиних го в корупция и му тряснах слушалката на половин дума. Нямаше да пощадя и моя Карл Гаврилич, хубавичко щях да му обясня, че да бъдеш директор на обсерватория означава преди всичко да осигуряваш комфортни условия за живот на наблюдателите си, но, за щастие, той се оказа в това време в Москва, в Академията на науките. Обхваща ме срам, като си спомня как се държах, но тогава ми се събра твърде много: влизам аз в стаята си — в своята, законна и веднъж завинаги определена за мен стая — и виждам нечии чорапи с безобразен вид небрежно хвърлени на масата върху моя ръкопис…
Впрочем, както често се случва в живота, всичко се оказа не чак толкова страшно и безнадеждно.
Ахасфер Лукич се прояви като човек, с когото е извънредно леко и приятно да се общува. Той беше абсолютно безобиден, не претендираше за нищо и се съгласяваше с всичко. Той веднага си изпра чорапите. Той веднага ме почерпи с червен хайвер — консерва. Той знаеше огромно количество най-нови и при това смешни анекдоти. Житейските истории, които разказваше, никога не бяха скучни. Някак си успяваше съвсем да не заема място. Винаги беше някъде наблизо и в същото време сякаш отсъстваше. Появяваше се в полето на моето внимание само тогава, когато аз нямах нищо против да го забележа. Бих казал, че той беше подръка. Той винаги беше подръка.
При все това в него имаше нещо, меко казано, загадъчно. Самият той винаги се стремеше да не оставя загадъчно впечатление за себе си и, като правило, това му се удаваше превъзходно: смешно сиво човече, много учтиво и съвършено безобидно. Но понякога, макар и рядко, в него или около него се мяркаше нещо неуловимо странно, нещо, което те караше да застанеш нащрек, нещо загадъчно и, дявол да го вземе, даже странно. Например, този негов поразителен бележник… или навика му да слага изкуственото си ухо в някакъв алхимически съд, или другия му навик — да бърбори нещо неразбрано в слушалката на изключения телефон… но да оставим това… За това — по-късно. Изобщо пък да не говоря за чантата му!
Първото нещо, което ме учуди, беше какви ли са течи невероятно големи заслуги, които има един нищожен застрахователен агент, за да го настанят при мен — човека, който вече почти е станал доктор на науките, човека, който прослави тази обсерватория… Да оставим науката — какво ти разбира нашият Суслопарин от наука? При мене, личния приятел на директора, да настанят някакъв сивичък застраховател! Уважаеми господа, това е една загадка! Нека поясним, че нашият заместник по общите въпроси, другарят Суслопарин К. И., не прави никога нищо без да има полза. И никога и за никого не прави нещо даром. Тогава сигурно от системата на държавното застраховане може да се извлече някаква огромна, но известна само на малцина полза, а ние с вас, простите смъртни, нещо не сме доразбрали и пропускаме да получим нещо твърде ценно и значително, когато лекомислено отминаваме скромния човек, който наднича в очите ни с надеждата да ни пробута застраховка за три рубли годишно… Формулирах тази загадка още в първия ден на запознанството ми с Ахасфер Лукич, но при другите ми грижи и неприятности тогава, се отнесох към нея изцяло и напълно равнодушно. Защо, в края на краищата, трябваше да се интересувам от хитрите машинации на другаря Суслопарин?
Учудих се, разбира се, и защо се нарича Ахасфер. Все исках да го питам: а какво общо има тук Ахасфер? И що за човек е бил този Лука, дето е нарекъл родния си син Ахасфер (Може пък и да не му е бил роден, кой знае? Тогава не е толкова жалко, но пак не разбирам…) Никак не е удобно, обаче, да питаш един почти непознат човек защо се нарича точно Ахасфер, а когато, за да спазя добрия тон при запознанството, го попитах за родителите му, той ми отговори: „О, моите родители живяха толкова отдавна…“ и веднага промени темата на разговора.
Учудваща беше и популярността на Ахасфер Лукич в Ташлинск. Когато заминавах за Ленинград, тук ни го беше виждал, ни го беше чувал някой, а сега, след две седмици само изгледаше сякаш в обсерваторията, че и в града, няма нито един човек, който да не се интересува от Ахасфер Лукич. Даже съвсем непознати хора ме спираха на улицата (в магазина, на Теренкур, на спирката), за да се поинтересуват какво става с Ахасфер Лукич и да му предадат чрез мен най-благи пожелания. Имаше и по-лош вариант: след страхливи озъртания наоколо ме молеха да предам, например, че оня договор там… може значи и да го подпишат, ама нямало да е лошо сумата на застраховката да се удвои. И чудна работа! Когато предавах тези съобщения, Ахасфер Лукич моментално разбираше за кого точно става дума, сякаш вече очакваше тези поздрави и предложения. Веднага след това, нейде от недрата на износеното му сако се появяваше неговият знаменит бележник с постоянно изпадащите страници и те започваха с такава скорост да пърхат между пръстите му, щото на човек му се струваше, че аха-аха ще пламнат от силното триене с въздуха. И наистина пламваха, виждал съм го неведнъж със собствените си очи: пламваха, горяха и не изгаряха…
Истина е, казвах му понякога аз, макар и с известен страх, света истина е, Ахасфер Лукич, че в днешно време застрахователното дело изисква от своите най-верни последователи съвсем необичайни способности. А той се засмиваше със странния си лекичък смях и винаги ми отговаряше: „Така си е, драги, иначе не може. Конкуренция! Днешният застрахователен агент, видите ли, е човек високо и широко образован. Той, любезни, трябва да е или дипломиран инженер, или кандидат на науките! Финес трябва, драги, само наука не стига, и изкуство трябва, че иначе, докато кихнеш, и току виж ти отмъкнали клиента изпод носа!“
Във всичко това, обаче, нямаше и следа от наука. Повече миришеше на мистика. Миришеше си направо на преизподня, уважаеми господа! Така си мислеше всеки, който поне веднъж беше виждал как действа чиновническата чанта на Ахасфер Лукич. На пръв поглед, тази чанта не правеше някакво особено впечатление: една много голяма и много стара чанта, натъпкана с папки и някакви бланки. Тя обикновено стоеше мирно някъде близо до собственика си и се държеше съвсем благоприлично, но само докато Ахасфер Лукич не решеше да сложи нещо в нея. Тоест, когато Ахасфер Лукич изваждаше нещо, тя реагираше като всяка друга натъпкана чанта: изхвърляше из недрата си излишни папки, разпиляваше някакви пликове и изписани листи, някакви диаграми и графики, пъхаше в ровещата ръка ненужни неща и криеше търсеното. Но когато я отваряха, за да натикат вътре още нещо (било то пакет със закуска или документ някакъв), виж тогава можеше да очакваш от нея абсолютно всичко: струя ледена вода, кълба вонящ дим, някакъв огнен език, или даже малка мълния с гръм. Според моите наблюдения, в такива минути даже самият Ахасфер Лукич се държеше много предпазливо със своята чанта.
Толкова за чантата.
Сега за телефона. Когато му звъняха, а това ставаше доста често, Ахасфер Лукич вдигаше слушалката, слушаше и отговаряше нещо кратко, например „Съгласен“, или „Не става“, понякога само „Аха“ и веднага затваряше. Ако забележеше, че аз в това време го наблюдавам, веднага слагаше на гърдите си своята малка лапичка с къси пръсти и безмълвно молеше за извинение.
По собствена инициатива той използваше телефона рядко, и тези негови операции приличаха на евтин цирк. С извинителна усмивка измъкваше кабела от розетката, отнасяше апарата в своя край на стаята и започваше да мърмори в слушалката нещо неразбрано, от което аз долавях само някои думи, думи на някакъв чужд език, може би даже не просто думи, а собствени имена, които по онова време ме бяха заинтересували много. Откровено казано, това не изглеждаше толкова странно, колкото смешно. Напушваше ме смях и аз се смеех, въпреки лошото настроение, в което се намирах тогава. Мислех си, че така този сивичък забавен клоун се опитна да ме развлича, но веднъж, съвсем случайно се събудих много по-рано от обичайното и го видях да разиграва същата телефонна пантомима, макар да предполагаше, че аз спя. Тогава изведнъж се оказа, че в нея няма нищо смешно. Беше страшно, до припадък страшно, и съвсем не беше смешно…
Сега седя на зацапания с мазилка нар в празната стая с евтини тапети съвсем сам, чакам и страхливо поглеждам към вратата на Кабинета, а вратата, както винаги е разтворена широко, и зад нея, както винаги, е космически мрак, и там, както винаги, неохотно припламват и веднага гаснат бледи пламъчета.
Пиша всичко това, защото не знам друг начин да предам своето знание на някого, поне на още един човек, пиша лошо, „неясно и вяло“, пиша разпиляно, понеже много неща се объркаха в бедната ми памет поразена от видяното. Аз съм смачкан, унижен, объркан и изгубен.
Всички ние имаме чувството на дълбоко удовлетворение, имаме и чувство на законно негодувание, но виж чувството за собствено достойнство у нас отдавна вече е дефицитна стока. Затова когато нашият не особено мъдър опит и нашата многоопитна мъдрост, дълбока като най-дълбоката ни супена чиния, се сблъскат даже не с доста зловещичкия Ахасфер Лукич или с неговия напълно ужасяващ партньор (господар?, творец?), а просто с някой абсолютен грубиян или образцов подлец, ние, като правило, се объркваме. Точно в такъв момент би трябвало да се опрем на нашето чувство за собствено достойнство, щом не ни достига мъдрост или поне жизнен опит, но чувството за собствено достойнство липсва и ние ставаме цинични, небрежни и грубо иронични. Така че нека никого не учудва този лековат и малко
