ГРИНЯ: „Така не става. Не ми харесва. Ето, тук, например, е казано… (чете на глас) «Предавам моята особена, нематериална и независима от тялото субстанция…» Няма да стане. Направих справки, тая работа със субстанцията не е много ясна… Освен това е «особена».“
АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Разбирам. Това е разумно.“
ГРИНЯ: „Второ. Не предавам, а да речем, давам по аренда…“
АХАСФЕР ЛУКИЧ: „За срок от деветдесет и девет години.“
ГРИНЯ: „Н-н-н… Добре. Долу-горе става… Пък и вие, между другото, бихте могли да отстъпите малко… Добре, съгласих се. И най-важното! (Чука строго с нокът по хартията.) Тук трябва да е казано направо — в банкноти по три рубли! Други не приемам!“
АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Момент!“ (С жест на фокусник измъква от чантата и слага пред Гриня нов разкошен лист, изписан със същия калиграфически почерк.)
ГРИНЯ поглежда подозрително Ахасфер Лукич и отново потъва в четене.
Аз само се чудя каква изобретателност трябва да проявява в днешно време един застрахователен агент заради три рубли; вече съм забелязал, че първият калиграфически изписан лист сякаш се разтвори във въздуха и вече не е на масата, което засилва моите неприятни подозрения.
ГРИНЯ (вече е прочел листа и ми го подава): „Запознай се, Корнеич“ — казва той загрижено.
Аз се запознавам и косите ми настръхват.
Аз, долуподписаният Григорий Григориевич Бикин, в присъствието на свидетеля, назован от мен Сергей Корнеевич Манохин, предавам на предявителя на настоящето под аренда за срок от 99 (деветдесет и девет) години, считано от 1 август 19… година, своята религиозно-митологическа представа, възникнала на основата на олицетворението на жизнените процеси в моя организъм, срещу 2999 (две хиляди деветстотин деветдесет и девет) броя държавни парични знаци образец 1961 година на стойност три рубли всеки. Горепосочената сума трябва да бъде предоставена на мое разположение до двадесет и четири часа от момента на подписването на настоящия акт. Дата. Подпис.
Аз, напълно ошашавен, започвам да чета всичко отначало.
ГРИНЯ (стърже в ухото ми): „Религиозното… онова де… как беше… религиозното… за него не ми е жал… А субстанцията — това е друга работа, как мислиш, а, Корнеич?“
АХАСФЕР ЛУКИЧ (ласкаво вещае някъде на края на моето съзнание): „Много разумно, много правилно постъпвате, Григорий Григориевич.“
Аз (както винаги, когато излетя извън релсите на всекидневието, когато се окажа в абсолютно фалшиво и идиотско положение, преминавам към чисто мъжка грубовата ирония и изтърсвам първата пошлост, която ми дойде на ум): Гриня, трябва да почерпиш за хубавата работа!
Дори онова нищожно усилие, което направих, за да изрека гореказаната пошлост, в тогавашното ми състояние се оказа прекалено голямо. Изпаднах в нещо като припадък или прострация. От този момент нататък спомените ми сякаш са покрити с някакъв воал. Спомням си само отделни моменти. Ясно си спомням, обаче, как Ахасфер Лукич, леко отдръпнат, сякаш за да се предпази, отвори своята чанта и от нея, като от разпалена пещ, лъхна на жива жар и дори леко замириса на недогорели въглени. А той взе акта за предаването (сигурно Гриня вече го беше подписал), пъхна го в тази жар, в алено тлеещата горещина и бързо затвори чантата, като щракна железните ключалки.
— Да не вземе да изгори, а? — малко изплашено попита Гриня, който по лесно обясними причини следеше цялата тази процедура с напрегнато внимание.
— Не би трябвало — загрижено отвърна Ахасфер Лукич и наклони живото си ухо към чантата, сякаш искаше да чуе какво става там вътре.
Помня също, че Гриня започна веднага и без всякакво стеснение да ни изпраща.
— Хайде, момчета, хайде… — повтаряше той и леко ме подтикваше в кръста. — Значи, под ореха, обещаваш, нали? — питаше той Ахасфер Лукич. — Или все пак, под платана, а? Внимавайте, стълбите са стръмни…
А Ахасфер Лукич му отговаряше:
— Именно под ореха, Григорий Григориевич. Или само в най-краен случай — под платана…
Спомням си, че след това вървяхме с Ахасфер Лукич по Теренкур в пълна тъмнина, разнообразявана само от светулките. Той се беше хванал за лакътя ми и силно пухтеше под ухото ми. Спомням си също, че го попитах дали не желае да ми даде някакви обяснения по повод на станалото. Съвсем не мога да си спомня, обаче, дали той изобщо ми е отговорил на въпроса, и ако ми е отговорил, то какво именно.
Сега вече разбирам, че през онази нощ всъщност не съм имал нужда нито от някакви отговори, нито от някакви особени обяснения. Разбира се, много детайли и нюанси не са ми били ясни, но те си остават неясни и досега. Нима те са главното?
Трябва да кажа, че Ахасфер Лукич никога не е пазил в особена тайна договорите, които сключва. Опитите му да легализира своята съмнителна дейност със съпътстващи застрахователни операции не могат, разбира се, да бъдат разглеждани сериозно. Те, по-скоро, правят комично впечатление. В главното Ахасфер Лукич винаги е бил напълно откровен, и даже бих казал, праволинеен. Той просто не обичаше, по неизвестни причини, да нарича някои неща със собствените им имена. От това идваше почти трогателната му страст към евфемизмите, и дори не точно към евфемизмите, а към витиеватите определения, взети от някакви съмнителни учебни пособия и походно-полеви справочници по научен атеизъм. Впрочем, и неговите контрагенти, доколкото ми е известно, предпочитаха евфемизмите. Не е ли забавно?
Не зная дали в застрахователното дело съществува понятие „служебна тайна“, „тайна на влога“ или нещо от този род. Във всеки случай, Ахасфер Лукич обичаше да си побъбри. Без ни най-малко да го подканвам, той ми разправи много различни истории — повечето комични и винаги анонимни — защото пазеше старателно имената на клиентите си. Понякога се досещах за кого става дума, друг път се губех в догадки, а най-често изобщо не се опитвах да отгатна. Сигурно сега всички тези истории подробно се анализират от прокуратурата, затова няма да ги разказвам тук. Но не мога да не се възхитя от деловия подход на нашия зам. по общите въпроси, другаря Суслопарин, не мога и да не плача за съдбата на моя нещастен приятел Карл Гаврилович Росляков.
Суслопарин беше единственият човек, (доколкото знам), който без стеснение наричаше всички неща със собствените им имена. Никакви субстанции, никакви религиозни представи. Той не желаеше да признае нищо такова. Цената, която поиска, не беше никак малка — гладък път, без сътресения от своя пост, през мястото на директор на един свръхважен завод, най-главния в нашата област, към, досещате се, министерски пост. Не повече, но не и по-малко. Искаше много, но и предлагаше не малко. А именно, всички негови непосредствени подчинени с децата и роднините си да влязат в бездънната чанта на Ахасфер Лукич. По-конкретно като годни за употреба се предлагаха: помощникът на другаря Суслопарин по снабдяването И. А. Бабуля; комендантът на хотела-общежитие Костоплюев А. А. с жената и балдъзата си; племенникът на началник гаража на обсерваторията Жорка Атедов, който и без това скоро можеше да влезе в затвора, и още единадесет лица по списък.
Себе си другаря Суслопарин не бързаше да включва в списъка. Той смяташе, че това е ненавременно и изразяваше опасение, че може да бъде изтълкувано неправилно. Този казус довеждаше Ахасфер Лукич почти до бяс. По неговите думи, това било невиждано, нечувано и безпрецедентно. Такова нещо не бил срещал даже в Уганда, където бил настанен в отделен дворец за чужденец. В момента неговото положение се усложняваше и от обстоятелството, че такъв род сделка не се забранява от никакви нравствени правила, но тя предизвикваше маса технически усложнения и неудобства. Преговорите вървяха трудно и аз така и не разбрах как са завършили.
Съвсем друга история се получи с Карл Гаврилич, директорът на обсерваторията. Аз го познавах добре, учехме в един факултет, беше три курса преди мен. Тогава играех във волейболния отбор на факултета, а той беше страстен запалянко. Боже мой, колко много обичаше спорта! Как мечтаеше да бяга, да скача, да тласка, да хвърля, да подаде пас, да направи блок! Лявата му ръка беше суха по рождение и имаше вродено изкълчване на лявото бедро. Това печално обстоятелство, плюс ясната му мисъл и силната памет определи
