правота.
Ирка и Мигел твърдят, че нищо подобно не е имало. Всичко било много шумно, но съвсем мирно.
На кого да вярвам?
Преди лягане отидохме да побъбрим с Г. А. Серафима Петровна поднесе специален сладкиш със сладко от кайсии. Отначало уж си говорехме просто така, за едно, за друго, а после изведнъж се оказа, че разговаряме за престъпността. (Не се и съмнявам, точно Г. А. е насочил разговора към тази тема. Кога именно? Как? И защо аз пак съм изтървал този момент?)
Мисля, че в наше време има три главни фактора, които в своето съчетание правят от човека престъпник. Първо, системата за възпитание, която не е могла да открие и да създаде възможност в човека да се прояви някакъв талант, който да го направлява и да му служи за опора. Той е оставен да се мята като риба на сухо. Второ, човек трябва да бъде генетично предразположен към авантюри: рискът трябва да поражда у него положителни емоции. Трето, духовната нищета — когато духовните стремежи на човека са подтиснати от материалните желания. Наоколо е пълно с прекрасни неща: коли, птери, разкошни момичета, хубаво лапане, а, ако искаш, и наркотици. Да работи и да изкарва пари за всичко това, му е скучно и тежко, защото човекът няма любима работа. Той, обаче, силно желае да го има. Тогава започва да взема това, което според действащото право не му принадлежи, като рискува свободата си, рискува живота си и човешките условия на живот. При това го прави с удоволствие и даже с наслада, защото рискът е заложен в гените му.
Това, разбира се, е само една най-груба схема, която не отчита никакви нюанси, нито множеството социални и лични причини, но според мен, тя обяснява основната маса престъпления, свързани с насилие.
Асколд: съществува ли талант за извършване на престъпление? В края на краищата, разработката и изпълнението на престъпния замисъл представляват, в най-широк смисъл, една игра, която изисква големи творчески способности, своеобразен естетически вкус и психологическа проницателност.
Може и така да е. Не споря. Нашата задача е да направим така, че на този човек да му е по-интересно да играе на всяка друга игра, отколкото на тази. Ако обществото не може да му предложи друго, освен с пот на киселата си физиономия да изкарва своя хляб, то няма какво да се чудим, че той предпочита да играе на стражари и апаши и се опитва да върви по ръба. Виж, ако знаехме как още от най-млада възраст да го привикнем към човечност и милосърдие, това би било най-добрата ваксина против бездуховността и против влечението към престъпен риск. Но каква полза да се говори, щом и днес, както и преди хиляди години, не знаем как да го направим!
„Да присадиш своята доброта в душата на детето, това е толкова рядка операция, колкото присаждането на сърце преди сто години“.
Г. А., сякаш между другото, каза: законът никога не наказва ПРЕСТЪПНИКА. Той наказва някаква трепереща, жалка, изплашена, каеща се твар, която никак не прилича на онзи нагъл, жесток и безжалостен мерзавец, вършил насилия преди много дни (и готов и занапред да ги върши, ако му се удаде да избегне наказанието). Какво се получава? Престъпникът сякаш е ненаказуем. Той или вече не е този, или още не е този, който трябва да бъде съден или наказван… Слава богу, поне смъртното наказание е отменено!
Ръкопис „ОЗ“ (5–9)
5. Този беше висок, с една глава над мене, облечен с дълго кожено палто. Влезе, свали огромната си кожена шапка, приглади косата си с ръка и каза спокойно:
— Колпаков. Имам определена среща за седемнадесет часа.
После изтърси шапката си от мокрия сняг, сложи я на масичката под огледалото, свали палтото си, („Благодаря, аз сам…“), и много нежно и с любов го сложи на закачалката.
Тръгнахме към Приемната. Той крачеше широко и безшумно, като на всяка крачка първо издаваше тяло напред, така пристъпват кокошките, и потриваше ръце, сякаш ги мие с въздух. В приемната се огледа бегло, но внимателно, като че искаше да прецени обстановката, а когато му предложих да седне в креслото, той се настани с вид на човек, готов дълго и търпеливо да чака. Ако се вълнуваше, то умело го прикриваше. Дори спря да си мие ръцете. Аз седнах на мястото си и казах:
— Можете да говорите.
Той се огледа още веднъж, този път с известно недоумение, но бързо се ориентира, (изглежда въобще умееше да се ориентира бързо) и започна да говори. Докато го наблюдавах как говори, не зная защо си спомних, че Юрий Павлович Герман наричаше такива хора „красиви, но вяли“. Толкова висок, така благообразен, толкова бял, и плещите широки, и пращи от здраве, и погледа стоманен, а в същото време някаква вялост и немощ във всичко: движенията плавни и забавени, гласът тих, тонът умерен. Умереност, ето неговият лозунг. Умереност и акуратност.
Той говореше в пространството пред себе си. (Откъде е разбрал, как ли се е досетил, че не аз съм неговият събеседник, щом в Приемната бяхме само двамата!…) Говореше като на доклад пред началството — без да чете, без да се запъва, но и без да се увлича много. Само понякога, когато ставаше дума за цифри, поглеждаше в малко листче, оказало се незабелязано в ръката му. Макар докладът му да беше без предварително заглавие, след първите няколко изречения се разбра, че става дума за „Необходими организационни и кадрови мероприятия, за подготовката и провеждането на кампанията по Страшния съд“.
Според моя хронометър, той говори почти десет минути — не достигнаха осемнадесет секунди, за да бъдат точно десет. Когато завърши, внимателно остави листчето си до пепелника върху полираната поставка на стенното огледало, сплете пръстите на големите си бели ръце и чинно ги отпусна на коленете си.
Демиургът мълча цяла минута, преди да зададе първия си въпрос:
— Предполагам, Звярът, който излиза от морето, това сте вие, така ли? — запита той.
Колпаков забележимо трепна, но отговори веднага, без никакво забавяне:
— Нямам възражения.
Демиургът изведнъж заговори с онзи специфичен кадифен глас на актьор от старата театрална школа, който звучеше на приливи и отливи, и много красиво процитира:
— „И звярът, който видях, приличаше на леопард, и краката му бяха като крака на мечка, устата му като уста на лъв; и змеят даде нему силата си, престола си и голяма власт.“15 Змеят сигурно съм аз, така ли?
Колпаков си позволи да изобрази на лицето си бледна усмивка.
— Извинете, но не мога да се съглася. Според даденото щатно разписание, това по-скоро е другарят Прудков, Ахасфер Лукич.
Отговорът беше пълна тишина и усмивката изчезна от бледото лице, което стана още по-бледо. След малко Демиургът заговори отново:
— „… поклониха се на звяра, казвайки: Кой е като този звяр и кой може да воюва против него? И даде му се да говори с устата си горделиво и богохулно; даде му се още власт да действа четиридесет и два месеца…“16 Добър вкус имате, Колпаков.
— В някои преводи се казва: „четиридесет и две години“ — възрази Колпаков малко по-високо.
— И вие, разбира се, предпочитате точно тези преводи. Да, добър вкус имате и добре се ориентирате. И как възнамерявате да предизвикате Третата и последна? Конкретно!
— Мисля, че едно случайно изстрелване… едно случайно неточно попадение… Струва ми се, това би било вече достатъчно, за да…
— Първо, това не е достатъчно — прогърмя гласът на Демиурга. — Второ, дори и да съумеете да организирате тази кланица, знаете ли как ще свърши тя? Слушайте, вас въобще учили ли са ви, че след шест месеца ще загине от деветдесет и пет до деветдесет и осем процента от цялото население? Тогава пред кого всъщност имате намерение да говорите „гордо и богохулно“ цели четиридесет и два месеца… а да не говорим за години?
Лицето на Колпаков беше останало без капчица кръв, но той не мислеше да се предава.
— Извинете — отвърна той напористо, — но аз изобщо нямах намерение да конкретизирам началото на хаоса. Винаги съм предполагал, че точно този момент ще бъде решен по ваше усмотрение. И железните
