скакалци на Авадон… и конните ангели-унищожители… и звездата Пелин… Въобще целият комплекс от дестабилизиращи мероприятия… Аз в никой случай не мога да поема отговорността за оптималния избор…
— Той не можел да поеме отговорността! — продължаваше да гърми гласът на Демиурга. — Не разбирате ли, че точно това е главното — оптималният избор! Максимум оцелели кози, при минимум агнета!
— Разрешете да отбележа! — не се предаваше Колпаков. — Започне ли хаоса, всичко останало е моя работа. Няма да остане нито едно агне! Колкото до хаоса… Съгласете се, че това е извън моята компетенция!
— Е, чак пък извън… — каза саркастично Демиургът. — Я погледнете какви сте ги насъчинявали тука… Между другото, кои са според вас агнетата?
И пак не трепна Колпаков. Отвърна пак като по книга:
— Доколкото ми е дадено да прозра висшите цели, това са сеячите. Сейте разумното, доброто, вечното. Мисля, че това е казано за тях.
— Ясно — каза Демиургът. — Свободен сте. Сергей Корнеевич, изпратете го.
Аз станах. Колпаков още седеше. На бузите му пламтяха червени петна. Тъкмо разлепи устни, за да каже нещо, когато Демиургът повиши глас:
— Да се изпрати! Не му подавайте палтото!
И се надигна нещастният Колпаков, и тръгна с наведена глава към антрето, и свали от закачалката разкошния си черен кожух, и дълго се мъчи като слепец да налучка ръкавите му, и се тресеше мъжествената му челюст, а наоколо кръжеше появилият се неизвестно от къде Ахасфер Лукич, стиснал чантата си като пушка готова за бой, и говореше непрестанно като латерна — гукаше, гълголеше, покрякваше като жерав:
— Не го преживявайте толкова, драги, не сте нито първият, нито последният, от къде да знаем ние с вас дали пък не е за добро… Четиридесет и две години все пак не са малко — толкова труд, толкова работа, такова адско напрежение и ни минутка отдих, никакво отпускане… Оставете тия глобални мероприятия! Ами че така щеше да се наложи да вдигнете ръка срещу своето отечество, срещу цялото човечество! Дали си струва? Не е ли по-добре да помислите най-напред за себе си, за това, какво ви е нужно лично на вас? Нещо, така да се каже, персонално… и в рамките на съществуващата действителност… без да се засягат никакви основи… Да речем, началник отдел, а? Само като начало, а?
Така и излязоха от апартамента — Ахасфер Лукич беше прегърнал Колпаков под талията, поглеждаше го отдолу нагоре в лицето и все гукаше, все гълголеше и покрякваше. Чувах как бавно слизат по стълбите и Колпаков, който явно се беше вече опомнил, високо и обидено отговаря нещо, но ехото по стълбите изкривяваше думите и те не се разбираха.
Аз заключих вратата, върнах се в Приемната, оправих отместеното кресло, а после взех от огледалото забравеното листче със записките на Колпаков и се опитах да ги прочета, но не можах да разчета нищо, освен безсмислени съчетания: „убл“, „опр“, „II сзд“. Минах в Стаята и седнах на нара да чакам заповеди. Заповеди нямаше, липсваха и обичайните недоволни коментари. Черната крилата канара до прозореца беше няма и неподвижна като паметник на Отвращението. Сетне се върна Ахасфер Лукич, запъхтян от изкачването до дванадесетия етаж и много доволен. Като метна чантата си в ъгъла, той седна до мен и каза:
— Ето това е един от случаите, когато не изпитвам никакво удовлетворение. Фактически аз го измамих. Тези глупости, дреболии, които му натрапих, на него въобще не са му нужни… Нужно му е Велико служене! Той е създаден, за да служи! Така че всички, които са под него, да са в калта, но и самият той пред висшестоящия да се търкаля в праха… А пък аз му предложих вила на морето…
— Те всички или са хирурзи, или правачи на счупени кости. Сред тях няма ни един терапевт — произнесе Демиургът, без да се обръща.
Според мен това беше някакъв цитат, но не можах да си спомня откъде и сигурно затова не разбрах какво искаше да каже.
6. Разговори за историята. За новата история, за най-новата, и, особено често, за древната история. Ахасфер Лукич знае всичко от историята. Вярно, има един-два пропуска (например, Централна Америка, шести век — „Тук съм малко повърхностен…“), но за останалото е извънредно осведомен, завладяващо многословен и подчертано парадоксален. „Не, не беше така — обича често да повтаря той. — Съвсем не беше така.“
Юда. Да, имало такъв сред тях. Жалък сополанко, хлапе, дрисливо пате. Какво предателство?! Престанете да повтаряте клюки. Той просто правеше това, което са му заповядали, и това е. Той въобще беше слабоумен, ако искате да знаете…
„Не мир ви донесох, но меч“. Не е казвано такова нещо. „Не мир ви донесох, но меч… та за мир“ — това прилича повече на истина и би могло да е казано така. Да, разбира се, че по арамейски подобна игра на сричките е невъзможна, но нали по арамейски не е звучало така. „Не сито чрево ви обещавам, но вечният глад на духа“. Забележете, че така би го написал един явно интелигентен човек. А на практика, едва ли Учителят би рискувал да се обърне с такива думи към тълпите гладни, окъсани и унижени хора. Това просто би било нетактично…
Ясно е, че Той предварително е знаел всичко. Не е предчувствал, не го е видял предварително, като ясновидец, а просто е знаел. Та нали Той сам е организирал всичко. Бил е принуден да го организира.
„Осанна“. Каква ти тук „осанна“, когато има ден-два до Пасхата, когато в града са се насъбрали десет хиляди проповедници и всеки проповядва своето. Същински Хайдпарк. Никой никого не слуша, шум, джебчии, проститутки, стражата се побърква от тичане… Каква ти проповед за добро и мир, когато всички са били готови със зъби да разкъсват окупаторите и, ако са слушали някого въобще, това са били антиримските агитатори. Иначе защо, според вас, Той би се решил да отиде на кръста? Тъкмо това е бил Неговият единствен шанс да говори така, че да Го чуе множеството! Това е странна и страшна постъпка, не споря. Но за Него е нямало никаква друга трибуна, освен кръста. Поне от просто любопитство е трябвало да се съберат, поне само ей така да позяпат. И тогава Той би им казал как да живеят занапред. Не се получило. Почти не се събрали хора. И после, оказва се, че това е невъзможно — да се проповядва от кръста. Защото боли. Непоносимо. Неописуемо.
7. … Аз бях напълно отчаян. Изглежда започвах да изпадам в истерия. Не можех да се владея. Не си спомнях как съм се оказал на стълбищната площадка. В ушите ми бучеше. Не зная дали бученето идваше от кръвта, завъртяла се на бесни спирали в помрачения ми мозък, или беше ехо от удара на вратата, която с всичка сила тряснах след себе си. Когато се посъвзех, макар все още да треперех, спуснах се един етаж надолу и седнах на калорифера.
Леденото желязо силно ми убиваше, но нямах сили да стоя. Не беше само до силите, просто не ми идваше на ум, че мога да се изправя на краката си. Целият се съсредоточих върху процеса на запалването на цигара. Шарех по джобовете да си търся цигарето. Дълго измъквах с разтреперани пръсти цигара от пакета и скъсах две, преди да сложа третата в цигарето. След това започнах да чупя кибритени клечки, докато най-сетне успея да запаля, но едва дръпнах за пръв път и чух стъпки.
Някой много бодро се изкачваше по стълбите. Дрехите му шумяха енергично и напористо, дишаше мощно като спортист, и даже си тананикаше нещо заедно с дишането. Нещо класическо — дали „Утро над Москва река“, или „Боже, царя пази“. Злобно си помислих: ама че весел и енергичен клиент, сигурно идва с някаква специална гадост, с някаква гадост екстра класа, от която да им прилошее на всички наоколо, жените да плачат, стените да повръщат и стотина негодяи да реват: „Бий! Бий!“…
Той ме видя и спря един етаж по-долу. Моята фигура на стълбите го завари неподготвен. Тя го принуждаваше незабавно да си придаде респектиращ и по възможност внушителен вид, от който да проличи, че пред вас стои не някоя отрепка, не някой кресльо от дискотеката, не някакъв полуоткачен фантазьор, а солиден човек, личност с богат опит, с тежест и с връзки в обществото, човек готов да предложи, да подари, да пожертва една идея, която дълго е обмислял в тишината на личния си кабинет и е шлифовал в спорове с хора заслужили, обичани и високопоставени. Неговата квадратна русоляво-безцветна физиономия с остатъци от юношеска руменина по белите, сякаш посипани с пудра бузи, наглите светлосини
