Одеколонът му сигурно се усеща из цялата сграда. В началото ми допадна, още повече, че се включи в разговора от движение, и то на страната на Г. А. Пред него Г. А. изобщо не си отвори устата, а той изсипа пред кмета същите безотказни аргументи: лицето на града, срам пред цяла Европа, няма защо с бездействие да се поощряват кресльовците и паникьорите. Дори добави към тях и някои почтителни, но твърди упреци към „господин кмета“: не може да се проявява нерешителност, колебанията са залог за поражение, отдавна е време да удари по масата и да покаже кой е истинският стопанин на града.
От контекста на изказването му разбрах, че в града той е главният по културата. Целият културен живот тук се крепи върху неговите широки плещи и той единствен го вдъхновява, разбира се, с поддръжката на „господин кмета“ и въпреки съпротивата на разни кресльовци и паникьори. (Ако сам не се похвалиш, няма кой да те похвали.) Оказва се, че и концертът на Джихангир на нашия стадион е също негова лична заслуга. Именно той, въпреки кресльовците и паникьорите, е привлякъл Джихангир при нас направо изпод самия нос на Оренбург и ето че сега цяла Европа пише за нас, а не за тях.
Всичко това допадаше на кмета и той се ободряваше направо пред очите ни докато изведнъж ни в клин, ни в ръкав, Г. А. каза: „Пьотр Викторович, аз смятах, че ще говоря с вас насаме. Ако сте заети, мога да дойда и по-късно.“ Каза го с един такъв неприятен и даже свадлив тон. Настъпи много неловка пауза, ченето на кмета за малко да се откачи от изненада, а нашият културтрегер стана толкова червен, че чак почерня. Впрочем, той бързо се овладя, извини се и усмихнат заговори, сякаш нищо не е станало. Каза, че всъщност се е отбил само за минута, колкото да поднесе за подпис ето тази сметка. Кметът я подписа, без да чете и след още едно извинение културтрегерът си отиде. След това се проведе следният разговор:
Кметът. Е, Георгий Анатолиевич, учуди ме, много ме учуди ти, братче! Единственият човек в града, който те подкрепи, а ти се държиш с него като с враг!
Г. А. (с тон, който ми се стори умишлено нравоучителен). Аз, Пьотр Викторович, нямам нужда от поддръжката на какви да е хора. Аз, Пьотр Викторович, съм придирчив човек.
Кметът. А аз не придирям, така ли? Много ти благодаря. Моето мнение, обаче е, че всеки, който се застъпва за доброто дело, е мой съюзник. Независимо от това, дали той ми харесва или не, дали ми е симпатичен или антипатичен.
Г. А. За доброто дело не винаги се застъпват с добри намерения. Представи си, например, че магазинът, който търгува с военно имущество, е затрупан с употребявани десантни комбинезони. Кой е главният потребител на тези парцали? Флоровете. Тогава кой ще бъде най-големият защитник на Флората? Управителят на този магазин.
Кметът. (С огромно подозрение.) Ти май намекваш за нещо?
Г. А. Засега не намеквам за нищо. Искам да кажа, че около доброто дело винаги се трупат най-различни хора — и добри, и не много добри, и пълна измет. Флората е пазар за пласирането на наркотици. Ударът по Флората е удар по наркомафията. Помни ми думата, ако утре в града започне дискусия, вестниците веднага ще пишат, че аз съм най-големият мафиоз. А тебе ще обвинят, че си ми съучастник!
Кметът. (смаяно). Олеле, мале! За това пък не бях си и помислял.
Г. А. Ето, сега си помисли. И бъди готов: предстои ни битка, по-тежка от онази на изборите.
Когато си тръгнахме, Г. А. ме попита какво мисля по този повод. Не е много приятно да кажеш на своя учител, че не си съгласен с него, но истината е по-ценна, и затова отговорих честно: Флората активно не ми харесва. Смятам, че тя е извор на всякаква мръсотия, която изтича към града и затова моите симпатии се оказват на страната на неговите противници. Друг е въпросът, че аз също не приемам и съм против насилствените действия. Язвите трябва да се лекуват, а не да се секат с брадва. Така че в това отношение съм на страната на Г. А.
Той помълча малко, а после запита какво мисля за свободата да избираш начина си на живот. Отвърнах, че разбира се, трябва да има пълна свобода, но при условие избраният начин на живот да не пречи на никого. „Така че в това отношение ти си на страната на Флората, така ли?“ — доста иронично каза Г. А. Обърках се, но за не повече от половин минута. След това възразих, че никога не съм отричал Флората напълно. Ясно е, че тя има и своите плюсове, иначе нямаше да привлича толкова много хора.
Според мен, Г. А. хареса това мое разсъждение, но разговорът приключи, защото вече бяхме влезли в градския отдел „Просвета“ и се оказахме пред секретарката на завеждащия. Секретарката влезе в кабинета на Ребека и се забави доста дълго, така че за да запълним безполезното стоене, ние разглеждахме миналогодишната изложба на детски рисунки, окачена по стените. Хареса ми едно акварелче със заглавие: „Моят любим учител“. Беше нарисуван Г. А., но неизвестно защо — по време на обед. В едната му ръка имаше огромно парче торта, в другата — огромен черпак, пълен със сладко и още един огромен буркан със сладко стоеше на масата пред него. Явно момченцето беше събрало на рисунката всичките си любими неща.
След това се явихме.
Ребека Самойловна се ръкува с Г. А. и веднага запита: „А какъв е този юноша?“ Г. А. отговори: „Това е мой випусник и ще му бъде полезно да послуша. Нали не възразяваш?“ Отначало Ребека май искаше да възрази, но после по някаква причина се отказа. Тя ми подаде ръка и ние се запознахме. Аз седнах в ъгъла и се приготвих да гледам и да слушам.
Тя не е съвсем млада, но е страхотно красива. Затова в началото мислите ми малко се объркваха. Трябваше много дълбоко да осъзная колко голям враг на Г. А. е тя, за да престана да виждам в нея жената. (Изобщо, те с Г. А. се познават от най-древни времена. Заедно са учили в педагогическия техникум в Ташлинск, а после и в Оренбургския педагогически институт. Той е с три години по-възрастен от нея. Струва ми се, че и техните бащи са израсли заедно и даже заедно са воювали някъде. Сигурно в Афганистан. Поразително красива жена. А каква ли е била преди тридесет години?)
Г. А. мина направо на въпроса. Каза, че е дошъл да я помоли най-покорно да смекчи своята позиция спрямо Флората. Наричаше я Беки и я гледаше почти умолително. Тя студено възрази в смисъл, че на тая тема са говорили поне сто пъти и да се очаква от нея да смекчи позицията си е просто нелепо. Или, може би, Флората е престанала да бъде източник на нравствена проказа? Или, може би, Г. А. е измислил нови аргументи, които могат да успокоят обезумелите от безпокойство родители. Или е изобретил начин да пази неустойчивите ученици от низките съблазни на Флората. Може би е открил такива лъчи? Или някакъв сироп? Впрочем, тя го наричаше Жора и в гласа й имаше повече ирония, отколкото неприязън.
Г. А. не прие ироничния тон. „Ти представяш ли си ясно как ще стане това? — попита той. — Тези момчета и момичета ще ги влачат за краката и въобще както дойде, ще ги хвърлят в камионите, ще ги бият и те ще бъдат целите в кръв. После отново ще ги хвърлят във вагоните като дърва и ще ги откарат нанякъде. За нищо ли не ти напомня това?“
Лицето й стана малко по-бледо и по-строго, но тя веднага възрази, че Г. А. сгъстява боите, а всичките тези ужаси съвсем не са задължителни. Всичко ще бъде направено напълно коректно и в рамките на човечността.
Г. А. отговори: „Ти много добре разбираш, че при изпълнението на такава акция не може да има никаква коректност. Нашите отрядници и милиционери са същите обикновени граждани, същите обезумели от тревога родители и роднини, или просто хора, които ненавиждат Флората. При най-малката съпротива тя няма да могат да се овладеят и ще започнат да раздават правосъдие. После ще се опомнят, ще им стане непоносимо срамно и за да спасят съвестта си от тоя срам, ще започнат дружно да се оправдават един пред друг и в края на краищата ще започнат да си представят, че тази позорна страница от техния живот е всъщност най-героичната, а това значи да увредят психиката си за цял живот.“
Тя запуши нервно, като чупеше клечките, и отново каза, че Г. А. сгъстявал боите и че и тя самата, разбира се, не вижда нищо хубаво в тази акция, но съвсем няма намерение да я разглежда като някаква престъпна трагедия. Най-главното е всичко да се организира грижливо и точно. Разбира се, на всички участници ще бъде внушено, че те действат в името на доброто и трябва да действат само с добро…
Г. А. я прекъсна: „Ловя се на бас — каза той предизвикателно, — че ти няма да се осмелиш лично да присъстваш на тази акция. Ще организираш всичко грижливо и точно, ще произнесеш нужните речи и ще дадеш най-правилните напътствия. Но самата ти ще останеш тук, зад това бюро, със запушени уши и затворени очи, ще седиш и мъчително ще чакаш да ти докладват, че всичко е приключило повече или по- малко благополучно.“
Тя едва се сдържаше, но заяви, че не желае повече да слуша тези мрачни пророчества, и е абсолютно убедена, че няма да се случат никакви ужаси.
