очи с пухкави, като на педераст ресници — всичко това за миг ми се стори познато. Дали в някоя реклама, или на някой плакат, но вече бях виждал някъде този сладникав набор… Не исках и да се опитвам да си спомня. Захапах цигарето в ъгъла на устата си, стиснах здраво челюсти, така че почувствах как се схващат от злоба, и станах от калорифера, а когато заслизах срещу него, изведнъж се улових спазматично да удрям по перилата с отворена длан.
Той бързо свали лекомислено килнатата си назад шапка, притисна я към гърдите си и кимна отсечено, по белогвардейски, от които светлите му коси леко се разпиляха. Сега вече по гадната му мутра ясно се прояви джентълменския набор, съответстващ на случая: солидност, отпечатък на богато минало, отблясък на задълбочено обмислена идея. Точно тогава си спомних откъде го познавам. Това беше Марек Парасюхин, по прякор Сючка, с когото заедно завършихме гимназия, а после, след като завърши всичко, което се полага в такива случаи, той стана литературен сътрудник в едно тъничко младежко списанийце със съмнителна репутация, ходеше с черни кожени дрехи (без, разбира се, да подозира, поради своята ограниченост, че това е униформата не само на велосипедистите от специалните части на СС, но и на американските „синички“), публикуваше статийки, в които се опитваше да реабилитира Фадей Булгарин17 или да доказва кръвното родство на княз Игор18 и Одисей19 от Итака, а в графата „националност“ на анкетните карти пишеше „великорусин“. Освен това знаех, че в определени кръгове се интересуват от него.
— Ти защо си се домъкнал тука бе, животно такова? — едва изрекох аз със задавен от злоба глас, докато се приближавах заплашително към него.
Той гледаше срещу светлината, а аз бях в сянка, затова не можеше да различи чертите на лицето ми и да ме познае, пък и сега, със задна дата, си давам сметка, че до определен момент той е възприемал всичко като своего рода проверка, като някакъв вид изпитание. Ухили се красиво и широко и отвърна:
— Явявам се по покана. Имам честта да се представя, фамилията ми е Парасюхин.
— Кучи син си ти и мръсна гад — казах аз, докато с наслаждение го хващах за предницата на ризата.
Усмивката му стана малко по-бледа, но той продължи да рапортува:
— Готов съм да докладвам. Имам проект, предварително одобрен…
— За какъв проект ми говориш, бе? — изхриптях аз и продължих да намотавам ризата му на юмрука си. Пред очите ми се мержелееше. Завладя ме отвратителното чувство за априорна безнаказаност. Нали цялата тази сган изпитва наслада не само когато издевателства над тези, които са й попаднали в лапите, тя се наслаждава и на собственото си унижение в лапите на този, когото смята за по-висш от себе си.
Парасюхин само изписка: „Ама това… Разрешете…“ — и веднага продължи:
— Имам проект за пълното и окончателно решение на националния въпрос в пределите на Велика Русия. Като се има предвид застрашителното размножаване на инородците… като отчетем факта, че великорусите вече не съставляват абсолютното болшинство… С помощта на най-новите достижения на културата и технологията… Без излишна жестокост, която не е характерна за широката руска душа, но и без излишна мекушавост, произлизаща от същото забележително руско качество… Така наистина… малко ми е… неудобно да… дишам… Особено внимание е отделено на проблема с евреите. Да не повтаряме грешките на свети Адолф! Никакви „нутциге юде“20!…
С лявата му треснах един между очите, ама така, че си разбих всички кокалчета на пръстите. Болката се стрелна по ръката ми чак до рамото. Той изохка и замълча. Ние бяхме застанали на площадката лице в лице, люшкахме се и дишахме тежко като борци на тепиха. С дясната си ръка го държах за ризата и го теглех към себе си (съвсем не знам защо го правех, а ми е гадно да предположа, че съм се канел да му захапя носа), лявата висеше безсилно, искаше да удря, но не можеше, а той слабо се съпротивляваше, от разбития му нос течеше кръв, подивелият му поглед не можеше да се концентрира. Намери обаче сили отново да изобрази на лицето си усмивка и да продължи:
— Полуостров Таймир21 да се преименува на Нова Галилея22… или Ледовита Галилея… Район, който отдавна трябваше да бъде разработен… и няма да се навират в очите на никого… Третата световна отдавна е обявена… ционизмът против целия свят…
Блъснах го надолу по стълбите и изтичах след него. Подгоних го с ритници и с оцелелия си юмрук площадка след площадка, а той още не можеше да разбере, все се опитваше да се оправдае. Лицето му беше разбито до кръв, палтото му беше останало без нито едно копче, беше си изгубил шапката, но всеки път щом се отдалечеше от мен на разстояние един изпънат крак, се хващаше за перилата, ревностно блещеше очи и врещеше своето:
— Язвата на смесените бракове — с нагорещено желязо… Ще бъде късно… Късно ще бъде, руси!…
И изведнъж, на някой от етажите, той ме позна. Разпищя се като жена и с огромен скок се озова на съседната площадка. Пък и аз бях останал съвсем без сили. Седнах на стъпалата и мисля, че заплаках — от болката в ръката, от мъка и безнадеждност.
Той стоеше една площадка по-надолу, раздърпан, целият в черни петна, разтворил разтрепераните си от напрежение ръце и оголил окървавените си зъби, гледаше ме отдолу нагоре и като не можеше да намери думи, все повтаряше:
— Ти си… Ти си… Ти си…
А пък аз го гледах отгоре надолу и с отчаяние си мислех, че ето на, пак не мога да направя нищо, даже и сега, когато е нужно съвсем малко — само да смачкам тази отвратителна отровна гъба и сякаш всичко е в моите ръце, всичко зависи само от мене и никой няма да успее да ми попречи, никой няма да посмее да ми попречи, но въпреки това не мога. Слаб съм, потиснат съм, скован съм, сам съм си вързал и ръцете и краката с взаимоизключващи се принципи… „Смажи гадината…“ — „Не убивай…“, „Ако врагът не се предава…“ — „Човек за човека е брат…“, „Човекът по натура е добър“ — „Плевелите се изскубват от корен…“ И като си помисля само, колко месеци вече живея съвсем близо до източника на най-голямото могъщество, колко отдавна бих могъл да си устроя съдбата, и то не само своята и на своите близки, а и съдбините на света бих могъл да се опитам да устроя! И какво? Нищо…
Оня никаквец, свиня мръсна, гадна Сючка, намери най-сетне нужните думи и изсъска радостно:
— Знам си аз, че жена ти е мелез! А ти си еврейска подлога!
Хвърлих се надолу към него. Щях да го убия. Сигурно. Успях още да видя изпънатата му напред ръка, а после всичко се сля — лилавият блясък, трясъкът на изстрела и силният удар в главата.
Сега ми се струва, че тогава никак не се учудих. Изобщо не ми е минавало през ума, че такава въшка като Парасюхин може да бъде въоръжен. Но когато стреля, аз никак не се учудих.
Дойдох на себе си на работното си място. Отворената папка за писма. Комплект химикалки. Календар. Шестнадесети ноември. Дебел червен флумастер и тънък черен. Всичко беше готово за работа.
Клиентът обаче все още не беше готов за работа. Той се въртеше в креслото, подсмърчаше, шумно дишаше през зъби заради болката и често поднасяше към лицето си вече изцапана мокра кърпичка. На масата пред него не се забелязваха никакви тезиси — или не беше успял да ги извади още, или пък знаеше всичко наизуст.
Главата ми се пръскаше от болка, особено дясната страна, а когато я докоснах внимателно, разбрах, че цялата, заедно с шията, е омотана с дебел слой бинт.
Гръмна гласът на Демиурга:
— Между другото, откъде имате пистолет?
Клиентът издекламира с достойнство:
— Всяка истинска идея трябва да умее да се защити. Иначе не струва пукната пара.
След това шумно смръкна кървавите си сополи.
Телефонът над многострадалната ми глава изквака. Вдигнах слушалката.
— Приемете моите поздравления, Сергей Корнеевич — каза Демиургът. — Получихте контузия по време на службата си при мен. Трябва да знаете, че това ще бъде оценено по достойнство. Ще ви помоля обаче занапред да се справяте без да давате воля на ръцете си. Виждате, че аз успявам!
— Да — казах аз.
— А сега — каза Демиургът, — се разпоредете клиентът да започва. И по-кратко.
Аз поставих слушалката и се обърнах към клиента:
