си постави за цел в живота да разсмее и красавеца Захар, но това така и не му се удаде — Захар само небрежно и почти състрадателно се усмихваше. А когато стигна до самоубийството на Снеговой, вече никак не беше смешно.
— Лъжеш! — пресипнало отсече Вайнгартен.
Малянов само повдигна рамо.
— Да не ми плащат — каза. — Вратата е запечатана, можеш да провериш.
Няколко секунди Вайнгартен мълча, като почукваше по масата с дебелите си пръсти и надуваше в такт бузи, а после изведнъж шумно се надигна, без да поглежда никого, се промъкна между Захар и момченцето и тежко закрачи навън. Чу се как бравата хлопна и отново замириса на чорба.
— Охо-хо-хо — унило произнесе Захар.
В същия миг момчето му подаде разлигавения шоколад и настоя:
— Отхапи!
Захар покорно отхапа и почна да дъвче. Вратата се хлопна. Все така без да поглежда никого, Вайнгартен се нагласи на мястото си, наля си водка в чашката и изломоти:
— По-нататък.
— Какво по-нататък… По-нататък отидох при Вечеровски. Онези борсуци се ометоха и отидох. От него се връщам.
— Ами червенокосият? — попита Вайнгартен нетърпеливо.
— Виж какво, Валка — рече Маляпов. — Разказах всичко както си беше. Я върви по дяволите! Честна дума, трети разпит в един ден…
— Валя — нерешително се намеси Захар, — а може наистина да има нещо друго?
— Я остави, бащице! — Физиономията на Вайнгартен съвсем се беше изкривила. — Какво други? Той има работа, не му дават да работи… Как ще е друго! И освен това ми споменаха за него!…
— Кой ти спомена? — попита Малянов, предчувствувайки нови неприятности.
— Пишка ми се — с ясен глас заяви момчето.
Всички се обърнаха към него. То ги изгледа подред, смъкна се от табуретката и каза на Захар:
— Хайде.
Захар се усмихна виновно, рече: «Е, да идем» и се скриха в тоалетната.
— Кой ти спомена? — отново попита Малянов. — Това пък какво ще е…
Вайнгартен наведен се заслуша какво става в клозета.
— Обаче Губар загази! — произнесе той с печално удовлетворение. — Здравата загази!
Нещо се преобърна в мозъка на Малянов.
— Губар ли?
— Да. Захар. Намери си най-сетне майстора.
Малянов си спомни.
— Той ракетчик ли е?
— Кой, Захар ли? — Вайнгартен се изненада. — Ами, едва ли. Майстор, със златни ръце. Прави бълхи с електронно управление… Но бедата не е там. Бедата е, че е човек, който грижливо, даже педантично се отнася към собствените си желания. Това са негови думи. При което, обърни внимание, бащице, те са абсолютна истина…
Момчето отново се появи в кухнята и се качи на табуретката. Захар влезе подире му. Малянов рече:
— Захар, знаете ли, забравих. Току-що си спомних — Снеговой пита за вас.
Тогава Малянов за пръв път в живота си видя как човек побелява направо пред очите ти. Тоест става съвсем бял, буквално като лист.
— За мен ли? — попита Захар само с устни.
— Да… Снощи… — Малянов се изплаши, не очакваше чак такава реакция.
— Ти какво, познаваше ли го? — попита Вайнгартен тихо.
Захар мълчаливо поклати глава, потърси цигарите си, разсипа половината кутия на пода и захвана търпеливо да събира. Вайнгартен изрече: «Тая работа иска ей това…» — и започна да налива. Момчето се намеси:
— Чудо голямо! Това още нищо не значи.
Малянов пак потрепери, а Захар се изправи и се загледа в сина си като че ли с надежда.
— Случайност — продължи момчето. — Вижте телефонния указател, там има осем парчета Губар…“
11. „… Малянов го познаваше от шести клас. В седми се сприятелиха и до края на училището седяха на един чин. Вайнгартен не се променяше с годините, само увеличаваше размерите си. Винаги беше весел дебелак, антивегетарианец, винаги колекционираше нещо — или марки, или монети, или пощенски печати, или етикети от бутилки. Винаги досаждаше на другите — търсеше някакви особени медни монети. И вечно просеше чужди писма, молеше за пликове с печати.
И все пак си разбира от работата. В своя институт отдавна е старши, членува в дванайсет разнообразни комисии, и съюзни, и международни, редовно кръстосва чужбините по конгреси и изобщо е на път да стане доктор. От всички познати най-много уважава Вечеровски, защото Вечеровски е лауреат, а Валка си умира да стане лауреат. Сто пъти е разказвал на Малянов как ще се окичи с медала и така ще иде на любовна среща. За него всяка среща е приключение, независимо как завършва. Светка, изключително красива жена, но склонна към меланхолия, отдавна е вдигнала ръце от него, още повече че той и без това я обожава и постоянно се бие заради нея на обществени места. Поначало обича да се бие и да ходиш с него на ресторант е истинско божие наказание… С една дума живее си гладко, весело, с късмет и без никакви особени сътресения.
Странните събития около него се завъртели преди две седмици, когато серия опити, заложени още миналата година, изведнъж започнали да дават съвсем неочаквани, даже сензационни резултати. («Вие, бащици, това не го чактисвате, то е свързано с обратната транскриптаза, тя е РНК-зависима, ДНК- полимераза, абе просто ревертаза, един такъв фермент в състава на онкорнвирусите, та да ви кажя направо, бащици, мирише на Нобеловка…») В лабораторията на Вайнгартен никой освен него самия не можал да оцени резултатите. На повечето, както винаги, хич не им пукало, а отделни творчески единици просто решили, че серията се е провалила. Междувременно сега е лято, всички се натискат за отпуски. Вайнгартен, разбира се, не подписва никакви отпуски. Става скандалче — обиди, профкомитет, партийно бюро. И в разгара на скандалчето на едно от съвещанията полуофициално съобщават, че има такова предложение: да се назначи Вайнгартен Валентин Андреевич за директор на най-новия свръхмодерен биологичен център, който скоро ще бъде завършен в Добролюбово.
От това съобщение главата на Вайнгартен В. А. съвсем се врътва, но въпреки това той съобразява, че това директорство, първо, е още жерав в небето, а когато стане синигерче в ръката, ако наистина стане, тогава, второ, ще издухат Вайнгартеи от творческата дейност поне за година и половина, може дори за две. А Нобеловката, бащици, си е Нобеловка.
Затова Вайнгартен обещал да помисли и се върнал в лабораторията при своята загадъчна обратна транскриптаза и при незатихналото скандалче. Не минали и две седмици, повикал го шефът академик, поразпитал го за текущата работа («Аз си държах езика зад зъбите, бащици, аз бях съвсем сдържан…») и му предложил да остави тази съмнителна глупост, а да се захване с еди-коя си тема, която имала голямо народостопанско значение и поради това носела неизчислими материални и духовни облаги, за което той, шефът, залагал главата си.
Ошашавен от тези внезапно разгърнали се хоризонти, Вайнгартен имал непредпазливостта да се изфука вкъщи и не пред кого да е, а пред своята тъща, която той наричаше капвторанг, защото тя наистина беше капитан втори ранг от запаса. И небето над главата му притъмняло. («Бащици, от нея вечер домът ми се превърна в дъскорезница. Непрекъснато ме бичат и настояват да се съглася веднага, при това на всичко…»)
По същото време в лабораторията, независимо от скандалчето, продължавали да растат лавини от резултати, кой от кой по-изненадващи В този момент умряла някаква леля, доста далечна роднина по бащина линия и уреждайки наследството, Вайнгартен открил на тавана на нейната къща в Кавголово кутия, наблъскана с монети съветска емисия, излезли от употреба през шейсет и първа. Човек трябва да познава
