— Нима ти не го познаваш? — попита Малянов. — Доколкото си спомням, аз съм ви запознавал.
— Не — отвърна Вечеровски. — Доколкото пък аз си спомням, не си.
В кухнята замириса на великолепно кафе. Малянов се нагласи по-удобно. Да му разкаже ли, или не си струва? В тази ослепителна благоуханна кухня, толкова прохладна въпреки блесналото слънце, където всичко си е на мястото и всичко е най-висококачествено — на световно ниво и даже отгоре, тук всички събития от изминалото денонощие ще изглеждат невероятно нелепи, груби, неправдоподобни… някак нечистоплътни.
Няколко минути те мълчаливо се наслаждаваха на кафето по виенски. После Вечеровски каза:
— Вчера се поразмислих над твоята задача… Не опита ли да използваш функцията на Хартвиг?
— Знам, знам — отвърна Малянов. — Сам се сетих.
— И излезе ли?
Малянов отмести празната чаша.
— Слушай, Фил — каза той. — Какви ти, по дяволите, функции на Хартвиг! На мен главата ми се е запалила, а ти…“
9. „… помълча минутка, потърка с два пръста гладко избръснатите си скули, след това изрецитира:
— Да видим смъртта в лицето не смеем, очите ни връзват и ни представят на нея… — И добави: — Горкичкият.
Не се разбра кого има предвид.
— Не, аз всичко разбирам… — каза Малянов. — Но този следовател…
— Искаш ли още кафе? — прекъсна го Вечеровски.
Малянов отрицателно врътна глава и Вечеровски се надигна.
— Да идем в моята стая.
Минаха в кабинета. Вечеровски седна до бюрото — абсолютно празно, с едно самотно листче в средата, измъкна от чекмеджето механичен телефонен бележник, щракна някакво бутонче, хвърли поглед по редовете и набра номер.
— Старши следователя Зикин — произнесе той с посърнал началнически тон. — Казах Зикин, Игор Петоович… На оглед ли? Благодаря. — Той постави слушалката. — Старши следователят Зикин е на оглед.
— Той ми показа картата си — рече Малянов. — Или мислиш, че са били мошеници?
— Едва ли.
— И аз си го помислих. Заради бутилка коняк да раздиплиш такава история… и то на две крачки от запечатания апартамент.
Вечеровски кимна.
— А ти ми говориш за функциите на Хартвиг! — продължи Малянов с укор. — Каква ти работа в такъв момент!
Вечеровски го следеше внимателно.
— Дима — проговори той, — а ти не се ли изненада, че Снеговой се интересува от работата ти?
— Разбира се! Никога не сме говорили с него за работа.
— И ти какво му каза?
— Нищо. Според мен той беше разочарован. «Де е имението, де е водата» — така рече.
— Моля?
— «Де е имението, де е водата.»
— А какво значи това всъщност?
— Нещо от класиката… В смисъл, че градината е в плевели, а градинарят — в Киев…
— Аха — Вечеровски замислено премигна с кравешките си мигли, после взе от перваза идеално чист пепелник, извади от бюрото лула и плик с тютюн и започна да я пълни. — Тъй. Де е имението, де е водата… Добре. Това трябва да се запомни.
Малянов нетърпеливо чакаше. Той вярваше в него. Вечеровски имаше абсолютно нечовешки мозък. Малянов не познаваше друг, който от дадена съвкупност от факти би могъл да направи толкова неочаквани изводи.
— И? — рече Малянов накрая.
Вечеровски вече беше напълнил лулата и сега все тъй мудно и с наслаждение я разпалваше. Лулата тихичко пропукваше. Вечеровски отвърна със запъване:
— Дима… ъъъ… а с колко всъщност си напреднал от четвъртък? Струва ми се, в четвъртък… ъъъ… говорихме за последен път.
— Какво значение има! — възкликна Малянов раздразнено. — Да ти кажа, сега хич не ми е до това…
Вечеровски не обърна внимание на тези думи — все така внимателно се взираше в Малянов и подръпваше от лулата. Такъв си беше Вечеровски. Зададе въпрос и после чака отговор. И Малянов се предаде. Вярваше, че на Вечеровски му е по-ясно кое има значение, кое няма…
— Ами добре — каза Малянов и започна да разказва как бе успял да преформулира задачата и да я изведе отначало до уравнение във векторна форма, а след това до интегрално-диференциално уравнение; как постепенно физическата картина бе започнала да се изяснява, как се бе сетил за М-кухините и как вчера най-после бе загрял, че трябва да използва преобразуванията на Хартвиг.
Вечеровски слушаше внимателно, без да го прекъсва и без да задава въпроси; само веднъж, когато Малянов се увлече, грабна листчето и започна да пише, го спря: «С думи, с думи…»
— Но туй вече не успях — унило завърши Малянов. — В началото наваляха идиотските телефонни обаждания, как да е — работех, но после цъфна оная Лидочка и всичко тръгна на провала…
Вечеровски изцяло се беше обвил в кълбета и струи ароматичен дим.
— Не е лошо, не е лошо… — прозвуча възглухият му глас. — Но както виждам, спрял си на най- интересното място.
— Не съм спрял, а ме спряха!
— Да — съгласи се Вечеровски.
Малянов се плесна по коленете.
— Дявол да го вземе, тъкмо сега трябва да работя, да работя! Пък аз не мога да мисля. Подскачам от всеки шум. И като капак — тази мила перспектива — петнайсет години…
За кой ли път вече подхвърляше за петнайсетте години и все очакваше, че Вечеровски ще каже: «Не измисляй, какви ти петнайсет години, явно е недоразумение…», но и този път Вечеровски не каза нищо подобно. Вместо това започна надълго и мудно да разпитва Малянов за телефонните обаждания: кога са започнали (точно), кого са търсили (само няколко конкретни примера), кой с звънил (мъж? жена? дете?). Когато Малянов му каза за обаждането на Вайнгартен, той, изглежда, се изненада и известно време мълча, но после пак захвана своето: Какво отговорил Малянов? Винаги ли вдигал слушалката? Какво му казали от телефонни повреди? Каква е тази история с поръчките но домовете? По-подробно… А как изглеждаше чичката? Какво каза? Какво донесе? Какво е останало от донесеното?… С този унил разпит той хвърли Малянов в тъжно отчаяние, защото Малянов не разбираше за какво е всичко това и каква е връзката му с неговите нещастия. Накрая Вечеровски млъкна и се захвана да ровичка лулата, а Малянов тракна с пръсти и рече с болка в гласа:
— Какво ли ще стане… Какво ли ще стане…
Вечеровски веднага реагира:
— Кой знае какво ни очаква! — каза той. — Кой знае какво ще се случи! И силни, и подли — какво ли ще бъде? Ще дойде смъртта и на смърт ще ни съди! Затова не поглеждай в деня си след днес…
Малянов разбра, че са стихове, защото завършвайки, Вечеровски глухо изръмжа, което при него означаваше доволен смях. Сигурно така са ръмжали Уелсовите марсианци, опиянени от човешката кръв и Вечеровски винаги ръмжи така, щом стиховете му харесат. Човек започва да си мисли, че удоволствието му от хубавите стихове е чисто физиологично.
— Я върви по дяволите! — отвърна Малянов.
И тогава Вечеровски произнесе втората си тирада, този път в проза:
— Когато не ми е добре, аз работя. Когато имам неприятности, когато ме налегне меланхолията, когато
