запуши уши, да се махне, да легне, да се изпъне, да завре глава под възглавницата. Това е страх. И не просто страх, а Черен Страх. Бягай оттук! Спасявай се! Остави всичко, зарий се, потъни… Ей, ти! — викна той на себе си. — Съвземи се, идиот! Така не може, ще рухнеш… — И каза с усилие:
— Разбрах. Врели-некипели.
— Защо врели-некипели?
— Защото е измишльотинки. — Гласът му стана хрипкав и той се изкашля. — За деца старша възраст. Напиши роман и го занеси в «Костер». Накрая пионерът Вася разобличава коварните им интриги и ги побеждава.
— Тъй — отвърна Вайнгартен спокойно. — Случиха ли се някакви събития с нас?
— Случиха се.
— Фантастични ли са събитията?
— Да предположим — фантастични
— Че тогава как, бащице, искаш да обясниш фантастични събития без фантастични хипотези?
— По тоя въпрос нищо не знам — каза Малянов. — Вашите събития са фантастични. Може втора седмица да сте в запой… При мен Фантастични събития няма. Аз съм въздържател.
На това място Вайнгартен поруменя от гняв, трясна юмрук по масата и зарева, че Малянов, дявол да го вземе, трябва да им вярва, че ако ние, дявол да го вземе, един на друг не си вярваме, тогава всичко отива по дяволите! Може сметките на ония гадини да са такива — един на друг да не си вярваме, че насреща им всеки да остане сам-самин и ония да ни мотаят, както си щат!
Той така бясно се дереше и пенеше, че Малянов се сепна. Даже за Черния Страх забрави. «Хубаво де — измънка. — Хайде, стига, какво си се разпищял — мърмореше. — изтърсих го, извинявай» — разкайваше се той. Губар ги следеше със страх.
Като се накрещя, Вайнгартен скочи, извади от хладилника бутилка минерална вода, със зъби отскубна капачката и засмука направо от гърлото. Водата се стичаше по брадясалите му едри бузи и избиваше като пот по челото и голите космати рамене.
— Какво всъщност имах предвид — започна Малянов примирително. — Не обичам, когато невероятни неща се обясняват с невероятни причини. Разбираш ли, принципът за икономия в мисленето, знаеш ли го? Иначе можеш да съчиниш какво ли не.
— Предложи нещо друго — не се примири Вайнгартен и сложи празната бутилка под бюрото.
— Не мога. Ако можех, защо да не предложа. От страх кратуната ми съвсем спря да щрака. Все пак ми се струва, че щом наистина са толкова всемогъщи, могат да минат и с по-прости средства.
— Какви например?
— Откъде да знам… Например да те отровят с развалени консерви… Захар да го заразят с нещо. Ако са чак толкова всеможещи телепати, нека ни внушат, че сме забравили всичко от аритметиката нататък. Или, да речем, да ни изработят условен рефлекс: седнеш ли да бачкаш и те хваща диария или грип — сополите текват, кратуната те цепи… Екзема… Да не е малко! Тихо, мирно, никой нищо не забелязва.
Вайнгартен само чакаше кога ще свърши.
— Слушай какво, Митка — каза той. — Ти трябва да разбереш едно…
Но Захар не му даде да продължи.
— Минутка! — помоли се той, разперил ръце, като че ли искаше да раздели Малянов и Вайнгартен в различни ъгли. — Чакайте, аз тъкмо си спомних… Чакай, Валя, нека аз. По въпроса за главоболието… Митя, вие казахте… Разбирате ли, като лежах миналата година в болницата…
С една дума лежал миналата година в болницата, в академичната, защото му намерили нещо в кръвта, и се запознал с някой си Глухов Владлен Семьонович, специалист по въпросите на Изтока. Изтоковедът лежал в прединфаркт, но това не било важно. Важното било, че почти се сприятелили и после понякога се срещали. Та, значи, преди два месеца същият този Глухов му се оплакал, че трудът му, за който събирал материали, кажи-речи, десет години, сега отива на вятъра поради някаква необяснима идиосинкразия, която внезапно открил в себе си. По-точно: седнел ли Глухов да пише въпросното изследване, изведнъж започвала зверски да го боли глава, до прилошаване, до повръщане…
— Да мисли за работата може — продължи Захар, — да чете материалите също може, даже според мен и да разказва за нея може… Впрочем това не помня, да не излъжа. Но да пише е невъзможно! Аз просто след вашите думи, Митя…
— Знаеш ли адреса му? — остро попита Вайнгартен.
— Знам го.
— Телефон има ли?
— Има. И него знам.
— Дай, ще му позвъним. Този е наш човек.
Малянов подскочи.
— Я върви по дяволите! — каза. — Да не си откачил — неудобно е! Може човекът просто да си е болен.
— Всички сме болни от това.
— Валка, но той е по Изтока! Това е съвсем друга работа!
— Същата е, бащице. Честна дума, същата е!
— Не, не е! — съпротивляваше се Малянов. — Захар, седнете, не го слушайте.
Страшно е да си представиш как в тази гореща задимена кухня ще дойде някой нормален човек и ще се гмурне в атмосферата на лудости и страх.
— Дайте по-добре да направим така — убеждаваше ги Малянов. — Дайте да извикаме Вечеровски. Ей богу, ще има повече полза.
Вайнгартен не възрази и против Вечеровски.
— Правилно — каза той. — Виж, за Вечеровски — това е идея. Вечеровски е глава! Захар, обади се на твоя Глухов, а после ще звъннем и на Вечеровски…
Малянов никак не искаше разни там Глухови. Молеше, крещеше, че е стопанин в тази къща, че всички ще ги прати по дяволите. Но излиза ли се на глава с Вайнгартен. Захар тръгна да звъни на Глухов, момченцето веднага се смъкна от табуретката и го последва като залепено…“
СЕДМА ГЛАВА
14. „… синът на Захар, настанил се на кушетката в ъгъла, сегиз-тогиз подслаждаше компанията с четене на избрани части от «Популярна медицинска енциклопедия», която Малянов от бързане погрешно му бе тикнал в ръцете. Вечеровски, особено елегантен за разлика от потния и разпасан Вайнгартен, слушаше с любопитство и високо вирнал рижите си вежди, разглеждаше странното момче. Той не бе казал нищо по същество — само зададе няколко въпроса, които се сториха нелепи на Малянов (пък и не само на Малянов). Например ни в клин, ни в ръкав попита дали Захар влиза често в конфликт с началството, а Глухов — обича ли да седи пред телевизора. (Изясни се че Захар с никого не влиза в конфликт, такъв му е характерът, а Глухов наистина седи пред телевизора, обича, даже не сямо обича, но и предпочита.)
Глухов хареса на Малянов. Всъщност Малянов не обичаше нови хора в стари компании, винаги се плашеше, че ще се държат не както трябва и заради тях ще стане неловко. Но с Глухов всичко беше наред. Някак изненадващо удобен и безвреден — мъничък, кльощав, чипонос, със зачервени очи зад големите дебели очила. С влизането си с удоволствие изпи предложената от Вайнгартен чаша водка и нескрито се натъжи, щом разбра, че е последната. Когато го подложиха на кръстосан разпит, той изслушваше всекиго внимателно, по професорски наклонил глава надясно и втренчен от упор във всеки. «Не, не — отговаряше той, като че ли извинявайки се. — С мен нищо подобно не е имало. Ама моля ви се, аз даже не мога да си го представя!… Темата ли? Страхувам се, че е доста далеч от вашите: „Културното влияние на САЩ върху Япония. Опит за количествен и качествен анализ“… Да, сигурно някаква идиосинкразия, говорих с големи лекари, според тях — изключително рядък случай…» Изобщо с Глухов работата не стана, но все едно, добре бе, че дойде. Съвсем земен човек: пийна с добра глътка и поиска още, с детско удоволствие нагъна хайвера, предпочитал цейлонски чай, а най-много от всичко обичал да чете криминалета. С предпазливо недоверие гледаше странното момче на Захар, понякога се усмихваше колебливо, изслуша с огромно съчувствие шантавите истории, даже започна да се чеше с двете ръце зад ушите, мърморейки: «Да, поразително…
