съпланетяни… — Вайнгартен махна с ръка и обърна към Малянов своите очи-маслини. — Налей ми по- горещичък — каза. — Гласност… Гласността, нали знаете, е нож с две остриета… — И шумно засърба чая, сегиз-тогиз избърсвайки с космата ръка потния си нос.
— На кого друг да налея? — попита Малянов.
Стараеше се да не се обръща към Вечеровски. Наля на Захар, наля на Глухов. Наля на себе си. Седна. Беше му жал за Вечеровски, неудобно му стана. Правилно рече Валка: авторитетът на учения е много крехка работа. Една неуместна реч — и къде го сега авторитета ти, Филип Павлович?
Вечеровски се сгъна в креслото и зарови лице в дланите си. Това вече беше нетърпимо. Малянов започна:
— Разбираш ли, Фил, всички твои предположения… тази програма за действие… на теория всичко може да е правилно. Но на нас сега теории не ни трябват. На нас ни е нужна такава програма, която може да се реализира в конкретните, в реалните условия. Разбираш ли, твоята програма сигурно е подходяща за някое човечество, но в никакъв случай не за нашето, земното имам предвид. Нашето на нищо такова няма да повярва! Знаеш ли кога ще повярва в свръхцивилизацията? Когато тази свръхцивилизация слезе до нашето равнище и започне от бръснещ полет да изсипва отгоре бомби. Тогава вече ще повярваме, тогава вече ще се обединим, даже пак не веднага, в началото сигурно ще си правим кал един на друг.
— Точно така! — рече Вайнгартен с неприятен глас и се ухили.
Замълчаха.
— А пък моят шеф е жена — каза Захар. — Много мила, умна, но как да й разкажа тези работи за мен…
И пак задълго млъкнаха, сегиз-тогиз отпивайки от чая. След това Глухов тихо пооговори:
— Какъв чай — прелест! Майстор сте, Дмитрий Алексеевич, отдавна не съм пил такъв чай. Да… Да-да. Разбира се, всичко е трудно, неразбираемо… А, от друга страна — небе, луната погледнете каква е, чай, цигари… Всъщност какво повече му трябва на човек? По телевизията дават многосериен криминален филм, никак не е лош… Не знам, не знам… Ето вие, Дмитрий Алексеевич, за звездите, за междузвездния газ… А какво ви засягат те? Ако помислиш, нали е тъй? Някакво там надзъртане, така ли е? И ви плясват през ръцете, та да не надзъртате… Пийте си чайчето, гледайте телевизия… Небето не е да надзърташ в него. Небето е да му се любуваш…
И тогава момчето на Захар звънко и тържествено обяви:
— Хитрец си ти!
Малянов помисли, че се отнася за Глухов, но сбърка. Момчето, примижало като възрастен, гледаше Вечеровски и му се заканваше с оклепан в шоколад показалец. «Тихо, тихо…» — безпомощно го укори Губар, а Вечеровски изведнъж вдигна глава и зае първоначалната си поза — изтегна се в креслото, опъна напред крака и ги кръстоса. Червеникавото му лице беше спокойно.
— И така — започна той. — Радостен съм да констатирам, че хипотезата на другаря Вайнгартен ни води към безизходица, очевидна и с невъоръжено око. Ясно е, че към точно такава безизходица ни водят и хипотезите за легендарния Съюз на деветимата, за тайнствения разум, укриващ се в бездните на Световния океан и изобщо за каквато и да било разумно действаща сила. Ще бъде прекрасно, ако млъкнете поне за минутка и поразмислите, за да се убедите колко съм прав.
Малянов машинално въртеше лъжичката в чашата и си мислеше: Виж го ти мръсника как великолепно ни изпързаля! Защо? Какъв беше онзи спектакъл?… Вайнгартен гледаше право пред себе си, пулеше се, едрите му, облени в пот бузи заплашително потръпваха. Глухов тревожно оглеждаше всички подред, а Захар просто чакаше търпеливо — очевидно драматизмът на минутата мълчание изобщо не го засягаше.
След малко Вечеровски продължи:
— Обърнете внимание: за обясняването на фантастичните събития ние се постарахме да привлечем различни съображения, фантастични наистина, но все пак лежащи вътре в сферата на нашите съвременни представи. Това не ни даде нищо. Абсолютно нищо. Валя го доказа съвсем убедително. Затова явно няма смисъл… бих казал, още повече няма смисъл да привличаме каквито и да е било съображения извън сферата на съвременните представи. Да речем, хипотезата за бога… или нещо друго… Извод?
Вайнгартен трескаво обтри лицето си с шепа и нетърпеливо отпи от чая. Малянов попита обидено:
— Ти какво, нарочно ли ни разиграваше?
— А какво друго ми оставаше? — откликна Вечеровски, вдигнал дяволските си рижи вежди до самия таван. — Безсмислено е да се поставя въпросът: Съюз на деветимата или ония от Тау на съзвездието Кит? Както постъпихте вие. Има ли разлика? За кой дявол спорим? Какъвто и да е отговорът, практическа програма за действия от това не става. Дали ти е изгоряла къщата, дали е отнесена от ураган или от наводнение — трябва да се мисли не какво точно се е случило с нея, а къде ще се живее, как ще се живее, какво ще правим по-нататък…
— Искаш да кажеш… — започна Малянов.
— Искам да кажа — продължи Вечеровски с твърд глас, — че с вас не се е случило нищо интересно. Няма над какво да се размишлява, няма какво да се изследва, няма какво да се анализира. Цялото ваше търсене на причината е празно любопитство. Трябва да се мисли за по-нататък. А това е много по-сложно, отколкото да се фантазира за цар Ашока1. Никой няма да ви помогне. Никой няма да ви посъветва. Никой няма да решава вместо вас. Нито академиците, нито даже цялото прогресивно човечество… По този въпрос Валя беше съвсем точен.
Той стана, наля си чай и пак се върна в креслото си — нетърпимо уверен, изпънат, небрежно елегантен, като на дипломатически прием. И чашката държи така — като обигран пер на файф-о-клок при кралицата…
Момченцето изрецитира на висок глас:
— «Ако болният пренебрегне съветите на лекарите, не се лекува редовно, злоупотребява с алкохол, след около пет-шест години вторичният период се сменя с третичен — последен…»
Наведнъж Захар рече с болка:
— Добре де, защо? Защо точно с мен, с нас?
Вечеровски леко постави чашката в чинийката, а чинийката на масата пред себе си.
— Защото векът ни ходи в черно — обясни той, като обърсваше сиво-розовите си като на кон устни с белоснежна кърпичка. — Той носи цилиндър висок, а ние все тичаме, тичаме, а подир туй, щом удари часът на бездействието, часът да напуснем шума всекидневен, тогава идва при нас раздвоението и не мечтаем ний вече за нищо.
— Пфу, какъв си! — рече Малянов, а Вечеровски нададе самодоволно марсианско ръмжене.
Вайнгартен изрови от препълнения пепелник по-дълъг фас, мушна го в дебелите си устни, драсна клечка и няколко секунди седя така, вперил очи в огънчето.
— Наистина — произнесе той — не е ли все едно каква точно сила… ако тя категорично превишава човешката. — Запали цигарата. — Буболечка, върху която е паднала тухла, или буболечка, върху която е паднала монета… Само че аз не съм буболечка! Аз мога да избирам!
Захар го гледаше с надежда, но Вайнгартен млъкна. Да избирам, помисли си Малянов. Лесно е да се каже — да избирам.
— Лесно е да се каже «да избирам» — започна Захар, но в същия миг заговори и Глухов.
— Всичко е ясно! — рече Глухов с необичайно вдъхновение. — Нима не разбирате какво трябва да се избере? Трябва да се избере животът! Не вашите там телескопи, не епруветките… Да им приседнат дано тези ваши телескопи! Разните там дифузни газове! Трябва да се живее, трябва да се обича, трябва да усещаш природата — да я усещаш, а не да ровичкаш в нея! Когато сега видя дърво или храст, аз чувствувам, аз знам — това е мой приятел, ние съществуваме един за друг, ние сме нужни един на друг…
— Сега ли? — гръмогласно попита Вечеровски.
Глухов се сепна.
— Моля? — измърмори той.
— Ами че ние с вас се познаваме, Владлен Семьонович — рече Вечеровски. — Спомняте ли си — Естония, школата по математическа лингвистика… Сауната, бирата…
— Да, да — каза Глухов и наведе поглед. — Да.
