морално. И съвсем не затова ме покани да пренощувам при него, да поживея там, да поработя. И макар да ме достраша, изпитах прилив на жалост към него, без никакво основание, само от някакви смътни подозрения и от това как се промени лицето му.
В същия миг ни в клин, ни в ръкав си спомних, че преди три години Вечеровски лежа в болницата, за малко, бързо го изписаха…“
17. „… неизвестна по-рано форма на доброкачествен тумор. Само след година. Научих едва миналата есен, пък се срещахме всеки божи ден, пиехме кафе, слушах марсианското му ръмжене, оплаквах му се, че ме мъчат циреи. И нищо, ама нищичко не подозирах…
И сега, обладан от неочакваното съжаление, не издържах и му казах, макар да знаех, че е безсмислено, че няма никаква полза.
— Фил — казах, — ти също ли си под натиск?
Разбира се, не ми обърна внимание. Просто не ме чу. Лицето му се освободи от напрежението и отново потъна в своята аристократична отпуснатост, рижите му вежди се изкачиха на местата си и той енергично заработи с угасващата лула.
— Изобщо не ви баламосвам — рече той. — Вие сами се баламосвате. Сами си измислихте тази свръхцивилизация и не щете да осъзнаете, че този вариант е прекалено прост — съвременна митология и нищо повече.
Настръхнах. Още по-сложно ли? Значи и още по-лошо? Повече накъде…
— Ти поне си астроном — продължи той с укор. — Ти поне трябва да знаеш основния парадокс на ксенологията…
— Знам го — отвърнах. — В своето развитие всяка цивилизация с голяма вероятност…
— И тъй нататък — прекъсна ме той. — Ние неизбежно трябва да наблюдаваме следи от тяхна дейност, но не наблюдаваме такива следи. Защо? Защото няма свръхцивилизации. Защото превръщането на цивилизацията в свръхцивилизация — бог знае защо — не става!
— Да-да — рекох. — Разумът се погубва в ядрени войни. Това са празни приказки.
— Естествено че са празни приказки — спокойно се съгласи той. — И това е прекалено просто, прекалено примитивно, в сферата на привичните представи…
— Не бързай — спрях го аз. — Какво повтаряш като папагал: примитивно, та примитивно… Разбира се, ядрената война е нещо примитивно. Но в действителност сигурно не е толкова просто… Генетични болести… някаква апатия от битието… преориентация на целите… Има много литература по въпроса. Аз например смятам, че проявите на свръхцивилизациите имат космически характер, просто не можем да ги различаваме от естествените космически явления. Или, ако щеш, нашият случай — защо да не е тяхна проява?
— Човешко е, прекалено човешко — мърмори Вечеровски. — Открили са, че земляните са пред прага на космоса и уплашени от съперничеството, са решили да ни спрат — така ли?
— Защо пък не?
— Защото е роман! По-точно — много романи в ярки евтини корици! Това са опити да наденеш фрак на октопод. При това не на какъв да е октопод, а на октопод, който изобщо не съществува.
Вечеровски отмести чашата, подпря лакът на масата, облегна брада връз юмрука си и вдигнал рижи вежди, се загледа някъде над мен.
— Виждаш ли колко е забавно — рече той. — Уж преди два часа се разбрахме: няма значение каква сила действува върху вас, важното е как да се държиш под натиска. Но сега явно ти изобщо не мислиш за това, ти упорито, пак и пак се опитваш да идентифицираш тази сила. И всеки път вироглаво се връщаш към хипотезата за свръхцивилизацията. Ти си готов да забравиш, даже вече забрави своите собствени малки възражения срещу тази хипотеза. И аз горе-долу разбирам защо се получава така. Някъде в подсъзнанието ти дреме идейката, че всяка свръхцивилизация е все пак цивилизация, а две цивилизации винаги ще намерят начин да се разберат, ще намерят някакъв компромис и вълка да нахранят, и агнето да запазят. А в най-лошия случай — сладичко да се покориш на враждебната, но импозантна сила, благородно да отстъпиш пред противника, достоен за такава победа, а после — какво ли не става по света! — може и награда да получиш за своето разумно покорство… Не се пули насреща ми, моля те. Казах: това е в подсъзнанието ти. И не само в твоето — това просто е много, много човешко. Отрекохме се от бога, но още не можем да стъпим на собствените си крака без патерици. А се налага! Трябва да се научим. Защото във вашето положение не само нямате приятели. Вие сте толкова самотни, че нямате и врагове! Ето кое за нищо на света не искате да разберете.
Вечеровски млъкна. Опитах се да смеля тази неочаквана реч, опитах се да намеря аргументи, за да възразя, да заспоря, с пяна на уста да докажа… какво? Не знам. Той е прав: не е позор да отстъпиш на достоен противник. Тоест не той мисли така. Аз мисля така. Тоест не мисля, сега си го помислих — след като той спомена. Но аз наистина си въобразявам, че съм генерал на разбита армия и обикалям под дъжда от снаряди да намеря генерала-победител, за да му връча своята шпага. И ме терзае не толкова самото поражение, колкото проклетото обстоятелство, че не мога да намеря врага.
— Как така нямаме врагове? — казах накрая. — Все пак всичко това е в нечия изгода.
— А в чия изгода е — лениво отвърна Вечеровски — камък близо до повърхността на Земята да пада с ускорение девет запетая осемдесет и едно?
— Не те разбрах.
— Той пада с такова ускорение, нали?
— Да.
— Но ти не дърпаш свръхцивилизацията за ушите, за да обясниш този факт.
— Чакай… Какво общо има…
— Кому е изгодно камъкът да пада с точно такова ускорение? Кому?
Налях си чай. Оставаше ми просто да събера две и две, но въпреки това аз нищо не разбирах.
— Искаш да кажеш, че имаме работа с някакво стихийно бедствие, така ли? С природно явление?
— Да речем — отговори Вечеровски.
— А, ти какво, миличък… — вдигнах ръце, бутнах чашата и залях цялата маса. — По дяволите!
Докато бършех масата, Вечеровски все така лениво продължи:
— Опитай да се откажеш от епициклите, опитай да поставиш в центъра не Земята, а Слънцето. Изведнъж ще видиш колко по-просто става.
Хвърлих мокрия парцал в мивката.
— Тоест ти имаш собствена хипотеза?
— Да, имам.
— Кажи я. А защо не я каза веднага? Докато беше тук Вайнгартен.
— Видиш ли… Всяка нова хипотеза има недостатъка, че моментално предизвиква цял куп спорове. А аз никак не исках да споря. Исках само да ви убедя, че сте поставени пред избор и че всеки сам трябва да направи своя избор. Явно не успях. А моята хипотеза можеше да стане допълнителен аргумент, защото нейната същност… по-точно единственият практически извод от нея е, че сега нямате не само приятели, но и врагове. Значи може и да съм сбъркал. Сигурно трябваше да подхвана уморителна дискусия, но тогава поне щяхте ясно да разберете своето истинско положение. А нещата според мен стоят така…
Не мога да кажа, че не разбрах хипотезата му, но не бих твърдял и че я разбрах докрай. Не мога да кажа, че хипотезата ме убеди, но, от друга страна, тя обхващаше всички случаи с нас. Нещо повече, тя обхващаше всичко, което е ставало, става и ще става във Вселената и в това, ако щете, се криеше нейната слабост. В нея имаше нещо от логиката, че връвта е просто връв.
… Ако съществуваше само законът за ненамаляване на ентропията, щеше да се възцари хаос. Но, от друга страна, ако съществуваше или поне преобладаваше само непрекъснато усъвършенствуващият се и всемогъщ разум, структурата на мирозданието също щеше да се наруши. Това, разбира се, не означава, че мирозданието ще стане по-лошо или по-добро, то просто ще стане друго, тъй като непрекъснато развиващият се разум може да има само една цел: да изменя природата на Природата. Затова самата същност на «закона на Вечеровски» е в това, че се поддържа равновесие между нарастването на ентропията и развитието на разума. По тази причина няма и не може да има свръхцивилизация, защото под свръхцивилизация ние разбираме точно разум, развил се до такава степен, че вече преодолява закона за намаляване на ентропията в космични мащаби. И това, което става днес с нас, не е нищо друго, освен
