заедно по чайче… А когато заминава в командировка, оставя ключа у нас.
— Защо?
— Как защо? — каза Малянов. — Все някъде трябва… Всъщност защо? Ето това никога не ми е хрумвало… Тъй, сигурно за всеки случай…
— Сигурно за всеки случай — рече Малянов. — Например ще дойде някой от роднините му… или пък…
— А идвал ли е някой?
— Ами не… Доколкото си спомням, не. При мен във всеки случай никой не е идвал. Може би жената знае по този въпрос…
Игор Петрович кимаше замислено, после попита:
— А случвало ли се е да говорите за науката, за работата? Пак за работата?
— За чия работа? — мрачно попита Малянов.
— За неговата, разбира се. Той, струва ми се, беше физик…
— Нямам понятие. По-скоро ракетчик…
Още не беше свършил и го обхвана ужас. Тоест как така беше? Защо беше? Не донесе ключа… Господи, какво се е случило в края на краищата? Беше готов да закрещи с цяло гърло: «Тоест в какъв смисъл беше!», но в този момент Игор Петрович съвсем му взе акъла. Със стремителен жест на фехтовчик той бутна ръката му настрана и измъкна изпод носа му някаква чернова.
— А това откъде е дошло? — попита той рязко и кроткото му лице хищно се изостри. — Откъде го имате, питам?
— Раз… разрешете — промърмори Малянов, надигайки се.
— Седнете! — изкрещя Игор Петрович. Гълъбовите му очи шареха по лицето на Малянов. — Откъде са попаднали у вас тези данни?
— Какви данни? — шептеше Малянов. — Какви данни, дявол да го вземе! — ревна той. — Това са мои собствени изчисления!
— Това не са ваши изчисления — хладно възрази Игор Петрович, също повишил глас. — Ето тази графика — откъде е?
— От главата! — рече Малянов свирепо. — Ето от тази! — Той удари юмрук по темето си. — Това е връзката между плътността и разстоянието до звездата.
— Това е кривата на увеличаването на престъпността във вашия район през последното тримесечие! — обяви Игор Петрович.
Малянов загуби дар слово. А Игор Петрович, гнусливо сбърчил устни, продължи:
— Не сте могли даже да го прекопирате свястно… В действителност не е така, а така… — Той взе молива на Малянов, стана, сложи листа на масата и започна да чертае върху кривата на плътността някаква начупена линия, като говореше: — Ето тъй… А тук ето тъй, а не тъй… Счупи графита, бутна молива настрана, пак седна и погледна Малянов със съжаление: — Ех, Малянов, Малянов — каза. — Имате добра квалификация, опитен престъпник сте, а работите като последен любител!
Малянов слисано местеше поглед от чертежа върху лицето му и обратно. Това вече не се издържа! Тоест до такава степен не се издържа, че няма смисъл нито да се говори, нито да се крещи, нито да се мълчи. Всъщност, ако бъдем точни, в такава ситуация трябва просто да се събудиш.
— А вашата жена е в добри отношения със Снеговой, нали? — попита Игор Петрович с все същия вежлив до безцветност глас.
— В добри — отвърна Малянов глупаво.
— Тя и на «ти» с него, нали?
— Ама я слушайте! — кресна Малянов. — Развалихте ми чертежа. И изобщо каква е цялата тази работа!
— Какъв чертеж! — изненада се Игор Петрович.
— Ето тази графика…
— А, няма нищо. Идва ли Снеговой на гости, когато вас ви няма?
— Нищо нямало… — повтори след него Малянов. — Това, видите ли, не било важно — говореше той, като събираше трескаво листчетата и ги подреждаше по кутиите. — Седиш тук, седиш като прокълнат, трепеш се, после идват разни и твърдят, че не било важно… — мърмореше той, слел това клекна и започна да събира разхвърляните по пода листове.
Игор Петрович го следеше абсолютно равнодушно, старателно набутваше цигарата в цигарето. Когато Малянов, пъшкащ, потен и злобен, се върна на мястото си, Игор Петрович попита вежливо:
— Ще разрешите ли да запаля?
— Пушете — рече Малянов. — Ето пепелник… И знаете ли, питайте по-бързо каквото ви трябва. Време е да работя.
— Зависи само от вас — възрази Игор Петрович и деликатно изстреля дим от ъгъла на устните си в посока към Малянов. — Ето например такъв въпрос: как обикновено наричате Снеговой — полковник, по фамилия или по собствено и бащино?
— Както дойде — измърмори Малянов. — Какво значение има как.
— И полковник ли го наричате?
— Да, наричам го. И?
— Странно — отбеляза Игор Петрович и внимателно изтърси пепелта. — Работата е там, че Снеговой получи званието полковник едва завчера.
Това беше удар. Малянов мълчеше и чувствуваше, че лицето му се облива с руменина.
— Така че откъде знаете за произвеждането на Снеговой в полковник?
Малянов махна с ръка.
— Добре де — каза. — Какво толкова… Изфуках се. Не знаех, че е полковник… или подполковник. Просто се отбих вчера у него, видях куртката с пагоните…
— Кога вчера?
— Вечерта. Късно… Взех книга. Ето тази.
Лошо направи, дето издрънка за книгата. Игор Петрович веднага я придърпа и започна да я прелиства, а Малянов плувна в студена пот, защото понятие си нямаше каква е тази книга и какво пише в нея.
— На какъв език е? — разсеяно попита Игор Петрович.
— Ами… — запелтечи Малянов и втори път го обля студена пот. — Смятам, че на английски…
— Ами, не — продума Игор Петрович, взирайки се в текста. — Това все пак е кирилица, не латиница… А, че това е руски!
Малянов за трети път се изпоти, но Игор Петрович постави книгата на мястото й, отпусна се в креслото и се вторачи в него. Малянов също заби поглед в Игор Петрович, като се стараеше да не мига и да не отмества очи.
— На какво ви приличам? — попита неочаквано Игор Петрович.
— На продавач — изтърси Малянов, без да се замисли.
— Грешка — каза Игор Петрович. — Опитайте още веднъж.
— Не знам — промърмори Малянов.
Игор Петрович свали очилата си и укоряващо поклати глава:
— Лошо, лошо! Нищо подобно. Има си хас — на продавач!
— А на какво? — попита Малянов със страх.
Игор Петрович назидателно размаха очилата си.
— На Невидимия! — изрече той натъртено.
Тежеше ватена тишина, дори колите престанаха да гърмят под прозореца. Малянов не долавяше нито звук и пак мъчително му се дощя да се събуди. Внезапно в тишината телефонът иззвъня.
Малянов трепна. Май и Игор Петрович трепна. Чу се втори звън. Опрял се на лакти, Малянов се надигна и погледна въпросително Игор Петрович.
— Да — рече Игор Петрович. — Сигурно е за вас.
Малянов се дотътри до кушетката и вдигна слушалката. Беше Валка Вайнгартен.
— Здрасти, астрофаг! — измуча онзи. — Защо не се обаждаш, животно!
— Разбираш ли… Не ми беше до това…
