леглото, но се сдържа. Ние излязохме в коридора и хотелиерът разтвори пред мен вратата на четвърта стая.
Стаята веднага ми хареса. Всичко тук сияеше от чистота, въздухът беше свеж, на масата нито прашинка, зад измитото стъкло снежна равнина и люлякови планини. В спалнята домакинствуваше Кайса. Куфарът ми беше отворен, вещите старателно разопаковани и окачени, а Кайса разбухваше възглавницата.
— И така, ето ви в къщи — каза собственикът. — Разполагайте се, почивайте, правете каквото искате. Ски, смазки, екипировка — всичко е на ваше разположение долу; при необходимост обръщайте се направо към мен. Обедът е в шест, а ако решите да позакусите сега или да се поосвежите — аз имам предвид напитките — обръщайте се към Кайса. Добре дошли.
И излезе.
Кайса все още се трудеше над леглото, оправяйки го до немислимо съвършенство, а аз извадих цигара, запалих я и се приближих до прозореца. Бях сам. Благословено небе, всеблаги господи, най-после бях сам! Знам, не е хубаво да се говори така и дори да се мисли, но в наше време дотолкова е сложно да устроиш живота си по такъв начин, че макар за седмица, макар за денонощие, макар за няколко часа да се усамотиш. Са мият аз не съм чел това, но ето синът твърди, че главните опасности за човека в съвременния свят са самотата и отчуждението. Не зная, не съм уверен. Или всичко е поетически измислици, или аз действително съм неудачник. Във всеки случай, за мене две седмици отчужденост и самота са точно това, което ми е нужно. И просто прекрасно е, че ми е хубаво сам със себе си, с моето собствено тяло, още сравнително младо, още здраво, което мога да поставя върху ските и да изхвърля навън оттук, през цялата равнина, към люляковите разклонения на планинската верига, по скриптящия сняг — и тогава ще стане вече съвсем прекрасно.
— Да ви донеса нещо? — попита Кайса. — Искате ли?
Аз я погледнах и тя пак повдигна рамо и се закри с длан. Беше облечена в пъстра опъната рокля, която се издуваше отпред и отзад, с мъничка дантелена престилка, ръцете й бяха голи, козуначени и на врата. А имаше наниз от едри дървени мъниста.
— Кой още живее тук сега? — попитах аз.
— Къде?
— При вас. В хотела.
— В хотела? У нас тук? Ами живеят…
— Кои именно?
— Ами кои? Господин Мозес живее с жена ги. В първа и втора. И в трета също. Само че там не живеят. А може би с дъщеря си. Не можеш ги разбра. Красавица, все върти очи…
— Така, така — казах аз, за да я окуража.
— Господин Симоне живее. Ето тука, отсреща. Все билярд играят и по стените пълзят. Палавници са, само че умърлушени. На психическа почва. — Тя пак се зачерви и започна да повдига рамене.
— А още кой? — попитах аз.
— Господин дю Барнстокр, хипнотизатор от цирка…
— Барнстокр? Онзи същият?
— Не знам, може и той да е. Хипнотизатор… И Брюн.
— Кой е този Брюн?
— Ами с мотоциклет са те, с панталони.
— Така — казах аз. — Няма ли други?
— Още някои живеят. Само че те просто така…
Стоят просто. Не спят, не ядат, само напразно стоят…
— Не разбирам — признах аз.
— А и никой не разбира. Стоят и това е. Вестници четат. Одеве пантофите на господин дю Барнстокр отмъкнаха. И още оставят следи… Мокри…
— Е, добре — казах аз с въздишка. — Не те разбирам тебе, Кайса. И не е необходимо. По-добре да покарам ски.
Загасих фаса в девствено чистата пепелница и се отправих към спалнята да се преоблека.
Глава 2
Около хотела бяха правили опити да карат ски, но по-нататък снежният покров на долината беше чист и недокоснат като новичък колосан чаршаф.
Аз подскачах на място, за да проверя закрепването, провикнах се и затичах срещу слънцето, все повече засилвайки темпа, примижавайки от силната светлина и от наслаждение, с всяко издишване изхвърлях от себе си скуката на одимените кабинети, на мухлясалите книжа, на сълзливите подследствени и мърморещото началство, мъката на меланхоличните политически спорове и брадатите анекдоти, на дребните грижи на жена ми и поривите на подрастващото поколение… унилите кишави улици, пропитите с миризма на червен восък коридори, празните уста на тъжни като простреляни танкове сейфове, избелелите небесносини тапети в столовата, и избелелите розови тапети в спалнята, и изцапаните с мастило жълти тапети в детската стая — с всяко издишване се освобождавах от самия себе си, казионен, високоморален, законопослушен до гнусота човечец с медни копчета, внимателен мъж и примерен съпруг, гостоприемен приятел и приветлив роднина, радвах се, че всичко това си отива, надявах се, че всичко това си отива безвъзвратно, че отсега нататък ще ми бъде леко, пъргаво, кристално чисто, в необуздан весел млад ритъм, и колко е хубаво, че дойдох тук… Юначага си, Згут, умник си, Згут, благодаря ти, Згут, макар че ти биеш своите „каторжници“ по мутрите… и какъв съм си още як, ловък и силен — мога ето така, по идеално права линия, сто хиляди километра по идеално права линия, а мога и ето така, остро надясно, остро наляво изхвърляйки под ските тонове сняг… А нали вече три години не съм карал ски, откакто купихме тази проклета нова къща… А, по дяволите старостта, по дяволите, не искам да мисля за това сега, по дяволите старостта, по дяволите къщата и ти върви по дяволите, Петер, Петер Глебски, законолюбив чиновник, дано ти прости бог…
После вълната на първия възторг се отдръпна и аз забелязах, че съм застанал близо до пътя, мокър, задъхващ се, от главата до петите в снежен прах. Снех ръкавиците, изтрих лицето си и изведнъж чух пукащ грохот, като че ли се канеше да каца спортен самолет. Едва успях да изтрия очилата си и той прелетя покрай мен — не самолет, разбира се, а грамаден мотоциклет от тези, новите, които пробиват стени и погубват повече хора, отколкото всички насилници, грабители и убийци, взети заедно. Той ме засипа с буци сняг, очилата ми отново се облепиха и аз едва успях да забележа слаба прегърбена фигура, развяващи се черни коси и стърчащ като дъска край на червен шал…
Когато приближих хотела, мотоциклетът вече изстиваше пред парадния вход. Редом с него на снега се търкаляха грамадни кожени ръкавици с разширени като фуния маншети. Забодох ските в преспата, изтупах се от снега и отново погледнах мотоциклета. Все пак колко зловеща машина. Струва ми се, че догодина хотелът ще започне да се нарича „При загиналия мотоциклетист“. Собственикът ще хване пак новопристигналия гост за ръката и ще рече, показвайки пробитата стена: „Тук. Тук той се вряза със скорост сто и двадесет мили в час и проби зданието от единия край до другия. Земята потрепери, когато той нахлу в кухнята, увличайки със себе си четиридесет и две тухли…“
Посред хола стоеше невъобразимо дълъг и много прегърбен човек в черен фрак с поли до петите. Сложил ръце на гърба, той строго мъмреше едно слабо, гъвкаво същество от неопределен пол, изящно разположило се в дълбокото кресло. Съществото имаше дребничко, бледо личице, наполовина скрито от огромни черни очила, грива от черни, несресани коси и мъхнат червен шал.
Когато затворих зад себе си вратата, дългият човек замълча и се обърна към мен. Имаше папийонка и благородни очертания на лицето, украсено с аристократически нос. Секунда той ме разглежда, после сви устните си като кокоша трътка и тръгна срещу мен, протягайки ми тясната си бяла длан.
— Дю Барнстокр — почти пропя той. — На вашите услуги.
— Нима известният дю Барнстокр? — с искрена почтителност се осведомих аз, докато му стисках ръката.
— Същият, господине, същият — каза той. — С кого имам честта?
Аз се представих и тогава изведнъж той ме хвана за ревера.
— Каква прелест! Инспектор! Къде сте намерили това нещо?
