неговата, чедова, постеля.
Атмосферата на сладък ужас, която се възцари на масата, бе нарушена от господин физика.
— Пристига един майор в непознат град — обяви той. — Настанява се в хотел и нарежда да поканят…
Внезапно той млъкна и се огледа.
— Пардон — каза. — Аз не съм уверен, че в присъствието на дами — тук той се поклони към госпожа Мозес, — а също и на юно… е-е… юноши — той погледна чедото, — е-е…
— А, глупашки анекдот — каза чедото с пренебрежение. — „Всичко е прекрасно, но не се дели на две.“ Този ли?
— Именно! — възкликна Симоне и избухна в смях.
— Дели се на две? — попита госпожа Мозес, като се усмихна.
— Не се дели! — сърдито я поправи чедото.
— Ах, не се дели! — удиви се госпожа Мозес — А какво именно не се дели?
Детето беше отворило уста, но дю Барнстокр направи неуловимо движение и устата беше затъкната от голяма червена ябълка, от която детето веднага отхапа.
— В края на краищата удивителни неща се случват не само в нашия хотел — каза дю Барнстокр. Достатъчно е да си спомним например за знаменитите летящи неизучени обекти…
Чедото с грохот премести стола си, надигна се и като продължаваше да хрупа ябълката, се отправи към изхода. Аз все още размишлявах кого да попитам момче ли е това, дявол да го вземе, или девойка, а дю Барнстокр продължаваше да ромоли:
— … Джордано Бруно, господа, е бил изгорен ненапразно. Космосът несъмнено е обитаем не само от нас. Въпросът е само в плътността на разпределението на разума във Вселената. Ако аз бях математик, господа, бих се опитал да установя вероятността на това: е ли нашата Земя обект на нечие научно внимание…
„Да питам самия дю Барнстокр е някак неловко — размишлявах аз. — Кайса е глупачка. Да питам Симоне — ще преживея излишна вълна от задгробно веселие… Впрочем, защо? Какво ме интересува всичко това?… Да си взема още печено ли, що ли?…“
— … Съгласете се — ромолеше дю Барнстокр. — Мисълта, че чужди очи внимателно и прилежно изучават нашата старица планета през бездните на космоса…
— Пресметнах — каза Симоне. — Ако те умеят да отличават населените системи от ненаселените, то това ще бъде единица минус „е“ на степен минус единица.
— Нима така ще бъде? — сдържано се ужаси госпожа Мозес и надари Симоне с възхитена усмивка.
Симоне се закикоти, сякаш заджавка куче. Той дори стола си разлюля. Очите му овлажняха.
— Колко ще бъде това в числен вид? — осведоми се дю Барнстокр, изчаквайки акустическото нападение.
— Приблизително две трети — отговори Симоне, изтривайки очите си.
— Но това е огромна вероятност! — каза дю Барнстокр с жар, но тогава вратата на столовата зад гърба ми загърмя и затрепери, сякаш някой с голяма сила я блъскаше с рамо. На прага изникна удивителна фигура. Масивен възрастен мъж с лице съвършено като на булдог, облечен в някакво нелепо подобие на средновековна мъжка жилетка с цвят на сьомга. Едната си ръка държеше зад гърба, а в другата стискаше висока метална чаша.
— Супа! — изрева той, гледайки напред с мътните си очи.
Настъпи кратко суетене. Госпожа Мозес с някаква недостойна бързина се хвърли към масичката със супите, собственикът се отдели от бюфета и се зае да извършва с ръце движения, означаващи готовност всячески да му услужи, а господин Мозес — защото, несъмнено, това беше той — тържествено потрепвайки с бузите си, пренесе своята чаша към масата срещу госпожа Мозес и седна там, като без малко щеше да не улучи седалката.
— Времето, господа, днес е снежно — обяви той. Госпожа Мозес постави пред него супата, той сурово погледна в чинията и отпи от чашата. — За какво става дума? — осведоми се той.
— Господин Симоне ни изчисли вероятността… — започна дю Барнстокр.
— Глупост — каза господин Мозес. — Математиката — това не е наука, Барн… Барн… дю! А този кой е? — попита той, опулвайки към мене дясното си око. Такова едно мътно око, недобро.
— Позволете да ви представя — побърза да каже собственикът. — Господин Мозес — инспектор Глебски.
— Инспектор… — измърмори Мозес. — Фалшиви квитанции, подправени паспорти… — Той отново строго погледна в чинията и отпи от чашата. — Хубава супа има днес — съобщи той. — Олга, прибери това и ми дай някакво месо. Но защо всички млъкнахте, господа? Продължавайте, продължавайте, аз слушам.
— По повод месото — веднага се обади Симоне. — Някакъв чревоугодник си поръчал в ресторанта филе…
— Филе. Така — одобрително каза господин Мозес, опитвайки се да разреже печеното с една ръка. Другата ръка не откъсваше от чашата.
— Келнерът приел поръчката — продължаваше Симоне, — а чревоугодникът, в очакване на своето любимо ястие, разглеждал девиците на естрадата…
— Смешно е — каза господин Мозес. — Много е смешно засега. Солта е малко. Олга, подай тук солта. Е, и?
Симоне се заколеба.
— Пардон — каза той нерешително. — В мен се появиха силни опасения…
— Така. Опасения — удовлетворено повтори господин Мозес. — А по-нататък?
— Толкова — каза с униние Симоне и се облегна на гърба на стола.
Мозес се вторачи в него.
— Как така толкова? — попита той с негодувание. — Но нали са му донесли филе?
— М-м… Собствено… не — каза Симоне.
— Това е наглост — каза Мозес. — Трябвало е да извика управителя. — Той с отвращение отмести от себе си чинията. — Рядко неприятна история ни разказахте, Симоне.
— Ами такава е — каза Симоне, като се усмихваше анемично.
Мозес сръбна от чашата и се обърна към собственика.
— Сневър — каза той. — Намерихте ли негодяя, който краде пантофи? Инспекторе, все едно вие тук безделничите. Някакъв негодяй краде пантофи и наднича през прозорците. Какво мислите по повод на тези кражби?
— Мисля, че това са шеги на някой от присъствуващите.
— Странна мисъл — каза неодобрително Мозес.
— Ни най-малко — възразих аз. — Първо, във всички тези действия не се забелязват никакви други цели освен мистификация. Второ, кучето се държи така, сякаш в къщата има само познати хора.
— О, да! — произнесе стопанинът с глух глас. — Разбира се, в къщата има само познати хора. Но той беше за Лел не само познат. Той беше за него бог, господ!
Мозес се втренчи в него.
— Кой? — попита строго.
— Той. Загиналият.
— Не ми мътете главата — каза Мозес. — А ако вие знаете кой се занимава с тези работи, то посъветвайте го — настоятелно го посъветвайте! — да престане. Вие ме разбирате, нали? — Той ни огледа с налетите си с кръв очи. — Иначе аз също ще започна да се шегувам! — изрева той.
Възцари се мълчание. Според мен всички се стараеха да си представят как ще свърши играта, ако Мозес също започне да се шегува.
После госпожа Мозес отмести чинията, допря до прекрасните си устни салфетката и като вдигна очи от пода, съобщи:
— Ах, как обичам красивите залези! Това пиршество на багрите!
Аз незабавно почувствувах силна потребност от самота. Станах и казах твърдо:
— Благодаря ви, господа. До вечерята.
