Брус Стърлинг, Луис Шайнър
Моцарт с огледални очила
От хълма на север от града Райс разглеждаше ширналия се пред него Залцбург от осемнайсети век. Приличаше на полуизядена пица.
Мрачно издигащи се към небето кули и сивкави неуютни хамбари заграждаха руините на катедралата Сейнт Руперт. Над рафинерията се издигаше гъст, бял дим. Дори тук, под клоните на разлистения дъб Райс чувстваше в устата си тежкия дъх на суров нефт.
От острото историческо несъответствие само му стана забавно. А също и от картината на подобната на гигантски фалос помпена станция, която пръхтеше на площада в градския център и от блестящия нефтопровод, който раздираше като светкавица лабиринта от лъкатушещи каменисти улички на Залцбург. Грубичко бяха постъпили с градчето, но вината не беше на Райс. Темпоралният лъч беше избрал една случайна точка от залежния пласт под Залцбург, а след това бе разширил прохода, подобно на раздут сапунен мехур, между този свят и епохата, от която идваше Райс.
Целият комплекс се разполагаше на площ от близо една миля и бе заграден с висока телена ограда. Вече две години Райс живееше и работеше зад тази ограда, изпращайки групи във всички посоки на света — едни от тях наемаха китоловци от Нантъкит да работят на танкерите, а други сформираха екипи от местните, за да прокарват нефтопроводи до далечни места като Синай и Мексиканския залив.
И ето че сега бе излязъл за пръв път, за да види как изглежда всичко това отвън — въпреки протестите на Съдърленд, завеждаща политическия отдел на компанията. Дори само появата му можеше да задълбочила още повече фючър шока, на който бяха изложени жителите на града.
Всъщност Райс с труд я понасяше. А и без това планът за добив се изпълняваше и преизпълняваше и крайно време бе да си вземе малко почивка.
Един мопед пърпореше нагоре по хълма, огласяйки скалите със задъхано скрибуцане. Стиснал под мишница масивен стереокасетофон, мопедистът загуби ритъм с педалите, подаде отчаяно газ и най-накрая замря недалеч от него. Едва сега Райс разпозна музиката, която се лееше от стереоколоните — Симфония 40 в G минор.
Момчето видя приближаващия се към него Райс и намали звука.
— Добър вечер, господин инсталационен управител. Надявам се, не ви попречих?
— Не, всичко е наред. — Райс веднага забеляза, че вместо старомодна перука, мопедистът имаше модерна прическа тип „конска опашка“. Често го бе виждал край вратите, младежът бе един от неизменните зяпачи, които кибичеха денем и нощем зад оградата и просеха транзистори, найлонови чорапи и пеницилинови ампули. Но този път музиката го накара да си спомни нещо друго.
— Ти си Моцарт, нали?
— Волфганг Амадеус Моцарт, ваш предан слуга.
— Проклет да съм. Знаеш ли какво слушаше току що?
— Отгоре на записа пише моето име.
— Точно така. Защото ти си го написал. — Или май трябваше да каже — щеше да го напишеш. — След приблизително петнадесет години. —
Моцарт кимна.
— Толкова е красиво. Познанията ми по английски са твърде слаби за да изразя своето възхищение от него.
Всеки друг от зяпачите, на мястото на младежа досега да му е досадил с безспирните си молби. Райс беше дълбоко впечатлен от неговата тактичност и не по-малко от доста добрияа му английски. Стандартният речник на туземците рядко се простираше отвъд термини като „радио“, „лекарства“ и „чукане“.
— В града ли се връщаш?
— Да, господин инсталационен управител.
Имаше нещо в това момче, което покоряваше. Ентусиазмът, блясъкът в очите. А и без съмнение, фактът, че можеше да стане един от най-великите композитори на всички времена.
— Остави тези титли — рече Райс. — Вие тук къде ходите да се забавлявате?
От начало Съдърленд не искаше Райс да присъства на срещата. Но Райс беше експертът на компанията по темпорална физика, а Джеферсън непрестанно измъчваше американския персонал с въпроси за дупки във времето и паралелни светове.
Самият Райс беше развълнуван от възможността да се срещне с Томас Джеферсън, първият президент на Съединените Американски щати.
Двамата със Съдърленд седяха в очакване в една оборудвана с еър-къндишън приемна зала на замъка Хохензалцбург. Райс почувства че се поти под плътния дакронов костюм.
— Бях забравил колко спаряващи са тези дрехи — промърмори той.
— Радвам се, че днес поне не носиш онази проклетата шапка — отвърна Съдърленд. Реактивният лайнер от Америка закъсняваше и тя все по-често си поглеждаше часовника.
— Моята любима триъгълна шапка? — възкликна Райс. — Не ти ли харесва?
— За Бога, това е шапката на масонистите! Символ на антимодернистичната реакция. — Освободителният фронт на свободното масонство, една местна религиозно-политическа групировка, която беше организирала няколко патетични нападения срещу нефтопровода, бе най-голямата треска в окото на Съдърленд.
— О, престани, Съдърленд. Тази шапка ми я подари един приятел на Моцарт, от онези, които се навъртат в онзи музикален вертеп в центъра.
— Моцарт? Да не си се сприятелил с него? Не мислиш ли, че трябва да го оставим на мира? След всичко, което му сторихме?
— Глупости — отвърна Райс. — За мен това беше удоволствие. Прекарах две години в здраво бачкане, докато ти си подритваше топката с Робеспиер и Томас Пейн. А сега се нахвърляш върху мен само защото с Моцарт си направихме заедно веселбата. А какво ще кажеш за Паркър? Всяка нощ им пуска по радиото най-новото от поп-музиката? Слушат го във всяка къща на проклетия ти град.
— Той отговаря за пропагандата. Повярвай ми, ако можех щях да го спра, но с Паркър случаят е особен. Има несъкрушими връзки на много важни места в Реалното време. Да оставим това, а? Просто се постарай да бъдеш вежлив с президента Джеферсън. И без това напоследък е имал достатъчно главоболия.
В този момент секретарката на Съдърленд, доскорошна местна матрона, обяви за пристигането на самолета. Само след миг Джеферсън нахлу гневно в стаята. Беше едър на ръст, с най-червената коса и най-пламтящите очи, които някога бе виждал Райс.
— Седнете, господин президент — Съдърленд махна с ръка към едно от креслата. — Кафе или чай?
Джеферсън се намръщи.
— Бих предпочел мадейра, — рече той, — ако имате.
Съдърленд кимна към секретарката.
— Как беше полетът? — запита тя.
— Впечатлен съм от вашите машини — отвърна Джеферсън. Райс забеляза, че при споменаването на полета ръцете му затрепераха. — Бих искал да сте толкова добри и в политическо отношение.
— Знаете, че не мога да отговарям за решенията на моите началници — отвърна Съдърленд. — Що се отнася лично до мен, искрено съжалявам за някои неприятни странични ефекти от нашата работа. Флорида ще ми липсва.
Райс се наведе напред подразнен от разговора.
— Не сме се събрали тук за да обсъждаме политиката, нали? — попита той.
— Свободата, сър — погледна го Джеферсън. — Това, за което говорим е свободата. — В този момент се появи секретарката и поднесе на президента поръчаната чаша мадейра. Докато я надигаше, ръцете му се тресяха видимо. Джеферсън отпи и лицето му отново придоби нормален цвят. — Дадохте доста обещания, когато сключихме съюза. Гарантирахте ни свобода, равенство и възможност сами да търсим щастието си. Вместо това разпростряхте навсякъде машинарийте си, вашите евтини стоки корумпират народа на моята велика страна, богатствата ни изчезват в бездънната паст на вашата крепост, за да не се появят никога вече! — при последното изречение Джеферсън скочи на крака.
Съдърленд се сви в креслото си.
— Нашето взаимно благоденствие изисква известен период за нагласа…
