Винаги беше подготвен. Да не би славата да бе притъпила разума му? И ако е така, как щеше да го разбере?
Той отново се зае с пентаграма, повече, за да се намира на работа, отколкото с някаква реална надежда за успех. И се изуми, когато видя в бледите очертания отново да се появява светлина. Отначало беше мъничка червена светлинка, точно както предния път, но ставаше все по-голяма и този път беше червеникаво-оранжева, оттенък, който подсказваше появата на дяволско изчадие.
Когато светлината започна да придобива човешки вид, Фауст извика:
— О, дух! Аз те призовах от най-дълбоката тъма…
— Не, не си — отвърна съществото в светлината, като прие формата на дребен демон с лисиче лице и къси кози рога, облечен в прилепнала по тялото чортова кожа, която очертаваше стройната му фигура.
— Не съм те призовал ли?
— Ни най-малко. Дойдох по собствено желание. Аз съм Аззи. И съм демон.
— Радвам се да се запозная с вас — каза Фауст. — Аз съм Йохан Фауст, а това е приятелката ми, Маргарита.
— Зная кой си — отговори Аззи. — Наблюдавам действията ти, както и тези на Мефистофел и на онзи другия, който нарича себе си Фауст.
— Значи знаеш, че той е самозванец! Аз съм Фауст!
— Наистина си — каза Аззи.
— Е и в такъв случай?
— Ами, обмислих ситуацията. И искам да ти направя едно предложение.
— Най-после! — извика Фауст. — Признание! Мъст! Вечни удоволствия!
— Не бързай толкова — сряза го Аззи. — Франкските затвори не са местата, където обикновено водя преговори.
— А къде тогава?
— Имам предвид точно определен планински връх — обясни Аззи. — Това е една висока планина в Кавказ, недалеч от мястото, където Ной е видял земя за първи път след Потопа. Там ще можем да по- говорим и да ти изложа плана си с цялото му надлежно величие.
— Води ме, тогава — каза Фауст.
— Хей, ами аз? — попита Маргарита.
— Ами тя? — попита Фауст.
— Тя не може да дойде. Сделката е само между мен и тебе, Фауст, и не засяга разни придружители.
— Колко си нагъл! — извика Маргарита. — Аз съм с него! Даже му помагах за заклинанията. Той ме повика да тръгна с него. Йохан, не ме оставяй тук!
Фауст се обърна към Аззи:
— Не е хубаво това нещо!
— Давам ти честната си дума — каза Аззи — че тя ще се оправи.
— Сигурен ли си?
— Никога не греша за такива неща.
— Да вървим тогава — каза Фауст. — Маргарита, ще се върна при теб скоро. Не ми е приятно да постъпвам така, но бизнесът си е бизнес.
Но всъщност Фауст не съжаляваше, че я оставя, защото Маргарита не се бе оказала чак толкова възхитителна и послушна, колкото очакваше.
— Не, не! Вземете ме с вас!
Нещастното момиче се втурна към Фауст и се опита да го прегърне. Но Аззи махна с ръка. Надигнаха се дим и пламъци и Маргарита се дръпна назад. Когато димът се разнесе, Фауст и Аззи бяха изчезнали, тя бе сама в тъмницата, а към вратата се приближаваше тежък тропот на войнишки обувки.
ГЛАВА VI
Аззи, повлякъл Фауст след себе си, летеше високо и бързо над бойниците на Константинопол, после се насочи на югозапад над голямата равнина Ана-дола. От време на време прелитаха над някое кирпичено село, където живееха турци, мигрирали по тези места от не знам си къде, и вече настъпващи към северните стени на града. Не след дълго стигнаха над една местност с ниски, голи хълмове и под тях се видяха първите върхове на Кавказките планини. Аззи чувстваше екзалтация от бръснещия полет над тях, но Фауст трепереше от студения, режещ въздух. Планините се надигаха нагоре, острите им върхове пробиваха като игли пухкавите бели облаци, огрени от яркото слънце.
— Виждаш ли онзи високия връх там отпред? — попита Аззи Фауст, извисявайки глас, за да заглуши свистенето на въздуха. — Там отиваме.
Приземиха се върху самия връх, на едно плоско като дъска място, окъпано в ярка обедна топлина. Фауст искаше да запита Аззи как е направил всичко това, понеже когато напуснаха лагера на кръстоносците беше полунощ. Но не желаеше да се покаже невежа и затова само попита:
— Къде се намираме?
— Това е Връх Крешендо, най-високият в Кавказ — обясни Аззи. — Не е далеч от Арарат, където Ной видял за първи път земя след Потопа.
Фауст се приближи до ръба. Кристално чистият въздух разкриваше пред него ясна гледка по протежение на много мили, чак до мирните селища, разположени долу в равнините. А зад всичко това едва се мержелееше палат от розов мрамор, украсен с бели стени и кулички, съвсем като торта.
— А това какво е? — попита Фауст пак.
— Това е Замъкът на безгрижието — отвърна му Аззи. — Ще бъде твой, ако постъпиш както ти кажа.
— И какви са конкретните качества на Замъка на безгрижието? — осведоми се Фауст.
— Виждаш ли розовия камък, от който е построен палатът? Това е камъкът на щастието и е взет от Златния век на човечеството, когато е имало страшно изобилие и всички били щастливи. Камъкът е така пропит с късмет и щастие, че през по-голямата част от времето човек е в състояние на лека еуфория. Това е място, където ще потънеш в блажено щастие, Фауст. Там има и обичайния асортимент от девойки с най- съвършени форми и с такива сърцераздирателно красиви лица, че дори и небесен ангел би се разплакал, макар че по-добре началниците му да не го хващат в такова, недостойно за един ангел, поведение.
— Замъкът изглежда много малък оттук — каза Фауст.
— Свойствата на въздуха и светлината в тази планина са такива — обясни му Аззи — че с едно леко примижаване можеш да увеличиш обектите пред себе си и да видиш, каквото си поискаш.
Фауст присви очи, но отпърво прекалено силно, и изведнъж се намери лице в лице с огромна розова стена, погледната от не повече от пет сантиметра разстояние. Като леко отпусна клепачи, той успя да се отдели от стената и да получи панорамна картина от замъка. Замъкът наистина беше прекрасно място. Фауст видя множество бликащи фонтани, спретнати, покрити с чакъл бели алеи, които се виеха през огромна, добре поддържана градина, видя много питомни сърни из сенчестите му кътчета и огромен брой яркоперести папагали сред клоните на дърветата, които превръщаха злачното място в пъстроцветен подвижен панаир. Видя облечените в бяло слуги, които вървяха насам-натам с медни подноси, отрупани с бонбони, плодове, ядки и панички с пикантни сосове. Те предлагаха тези лакомства на гостите, облечени в богати пъстроцветни роби. Фауст видя, че някои от гостите са високи, с дълги благородни бради и с такива съвършени обли глави, каквито не бе виждал, откакто бе учил древноримска скулптура в университета.
— Кои са тези мъже? — попита той.
— Това са философи — каза Аззи — и работата им е да си говорят с теб за онези важни „как“ и „защо“ в живота и да добавят своята интелигентност към бързата ти като светкавица мисъл. А сега префокусирай малко погледа си наляво — точно така — и виж онази постройка с кръгло кубе, построена малко встрани от останалите.
— Да, виждам я и какво е това? — попита Фауст.
— Това е трезорът на замъка — обясни Аззи. — Там има несметни съкровища: най-чисти скъпоценни камъни, перли с несравнима красота, янтар с невероятно съвършенство и други такива хубави неща.
