— Някакво дело — каза Мефистофел. — Ето защо ние поставяме нашия Фауст в това състезание. За да извърши своето дело, което ще допринесе или за Доброто или за Злото и ще бъде оценено от Ананке.
— От кого?
— Ананке е гръцкото име на древната първична сила на Необходимостта, това, което трябва да бъде. Всички неща, в крайна сметка, трябва да бъдат съдени от Ананке.
— И къде е тази Ананке?
— Тя е вездесъща — обясни Мефистофел. — Но безтелесна и неуловима, тъй като Необходимостта е крайната сила, която свързва нещата едно с друго, но е невеществена по самата си същност. Когато му дойде времето, Ананке приема телесна форма и ни казва своята присъда.
Това идваше малко нанагорно за Мак.
— И какво по-точно ще трябва да направя?
— Не мога да ти кажа — поклати глава Мефистофел. — Специално този епизод е разработен малко по- различно от останалите. И сега ти сам ще трябва да решиш какво да правиш.
— Но как бих могъл да преценя какво трябва да направя?
Мефистофел сви рамене.
— Има много начини. Може да видиш някой в смъртна опасност и да решиш да спасиш живота му. И тогава присъдата ще зависи от това чий живот си спасил и какво е направил той със своя живот през годините, които е живял след това.
— А аз откъде бих могъл да знам? — попита Мак.
— Просто ще трябва да поразсъждаваш малко — отвърна-Мефистофел. — В този момент Николо Макиавели е във Флоренция. Може да го посъветваш да не пише шедьовъра си „Принцът“, който предизвика такова брожение сред небесните среди. — Мефистофел позамълча, разгледа задълбочено ноктите си и продължи:
— А би могъл ида ми потърсиш една картина от Ботичели, ако не успееш да измислиш нищо друго.
— Това ще бъде ли добро дело?
Мефистофел се поколеба. Щеше да си изпати здраво, ако някой научеше за това. Но той знаеше едно място на западната стена на главната зала в двореца си, където можеше да я окачи. Другите архидяволи щяха да умрат от завист, като я видят.
— О, да — каза той. — Дами намериш картина от Ботичели не би било никак зле.
— Проблемът е — каза Мак — че не съм в състояние да разпозная картина от Ботичели от друга на Дюрер. Те са ми тъмна Гърция. Всъщност разбирам много повече от Гърция, отколкото от картини.
— Е, това не е честно — каза Мефистофел. — Сигурен съм, че никой няма да възрази, ако пооправя малко знанията ти в областта на изкуството. Може да ти трябва, за да успееш да изпълниш задачата си.
Той махна с ръка. И коленете на Мак внезапно се подгънаха от засипалия го само за миг огромен товар от знания по сравнително изкуство от елнистичния период чак до съвременните представители на различните течения.
— Да ти донеса картина от Ботичели? Това ли искаш да направя?
— Не е моя работа да ти казвам какво да правиш — каза Мефистофел. — Просто ти давам малко начална информация, за да придобиеш известна представа за условията. — Той се поколеба за миг, но добави:
— Но разбира се, ако по време на изпълнението на задачата си, попаднеш случайно на някоя картина от Ботичели, ще бъда щастлив да я купя от теб на добра цена.
— А ако случайно не попадна на такава картина — попита Мак — какво ще трябва да направя?
— Не мога да ти кажа. Скъпи ми Фауст, в тази игра не съществува лесен избор. Не става въпрос само да откриеш „най-добрия“ мотив за действие, според някакъв предварително определен критерий. В това не става дума за морал или поуки. Това са само празни приказки. Просто ти се дава възможност на теб, един обикновен смъртен, да вземеш решение, което обикновено е отредено за небесните същества. И ние искаме да видим как би се справил един човек с подобна задача.
— Добре — каза Мак колебливо. — Но все пак не съм сигурен, че го разбирам.
— Скъпи приятелю, това е нещо като викторина.
— Моля?
— О, забравих. То пък те още не са били измислени по твое време. Значи, представи си един човек, който стои пред публика и трябва да отговаря на разни въпроси за пари и да му плащат за всеки верен отговор. А сега, за десет хиляди луидора… Ти се намираш на Кладата на суетата във Флоренция през 1497 година. Пред теб има огромна клада. И върху нея се хвърлят разни предмети на човешката суета. И сред тях се намира безценна картина от Ботичели. В твоя власт е да я спасиш. Какво ще направиш?
— Имам една идея — каза Мак. — И значи, ако ти я харесаш, аз получавам парите?
— Долу-горе за това става дума — отвърна Мефистофел. — И така, да продължим. После ти даваме, е добре, подобна ситуация. Намираш се в палата на Лоренцо ди Медичи. Той е велик и ужасен тиран, но също така и велик, вдъхновен почитател на изкуствата. Той е на смъртния си одър. Ето. Вземи това. — И той подаде на Мак едно малко стъклено флаконче със зелена течност. — И ти държиш в ръката си лек, който ще му дари още десет години живот. Ще му го дадеш ли или не?
— Охо — каза Мак. — Ще трябва да си помисля по този въпрос. Можеш ли да ми кажеш още нещо?
— Съжалявам, но само това мога да ти подскажа. Същността на всичко това се състои в бързината. Ние проверяваме бързината на мисълта и на реакциите ти, които, ако се замислиш по-сериозно, ще разбереш, че дори не си подозирал, че имаш. Отивай там, доктор Фауст, и направи нещо за човешката раса! Готов ли си?
— Май, че да — каза Мак. — Ами къде е Маргарита?
— Изпратих я по-рано да те посрещне във Флоренция. Каза, че искала да отиде по магазините, докато има още време.
ГЛАВА II
Междувременно, в друга част на вселената, над западната част на Долен пъкъл, се спускаше влажна, мрачна нощ. Отчаяно грачеха големи черни птици, отлитайки неизвестно къде. Мръсните улици бяха мокри, боклукджийските казани — препълнени, а от сградите със заковани прозорци от двете страни се дочуваха угнетяващи викове. Там в постоянно робство живееха наскоро освободените от Кръговете на ада души. Единственото приятно място беше клуб „Айкър“ на Калпавите в средата на карето. Вътре в клуба беше оживено, приятно и шик — добрата страна на ада.
В едно от страничните сепарета в клуб „Айкър“ седеше Аззи Елбуб. Тази вечер той имаше среща с Ета Глбер, млада дама, избрана за Мис Подлизурка на 1122 година в нейната вещича група и за награда бе получила среща с прогрес-трегер, придвижващ се нагоре към върхушката млад привлекателен дявол. Тя малко се бе изненадала, когато видя Аззи, защото не бе подготвена за риж дявол с лисиче лице, но бързо свикна, благодарение на приспособимостта, с която си бе спечелила и титлата. Аззи бе подготвил този план още преди няколко години, безпогрешен начин за уреждане на срещи с момичета от Земята.
Този миг щеше да бъде съхранен в паметните досиета, където пазеше гадните си постижения. Светлините бяха приглушени. Един дискретен прожектор осветяваше белоснежната пазва на Мис Подлизурка. От джукбокса се носеше мелодията на „Земен ангел“, защото рано или късно и в пъкъла получават всички хитове, макар и никога не навреме. Всичко беше идеално. Но някак си Аззи не можеше да се развесели.
В Ада забавлението е религия, но Аззи беше бунтовно настроен. Имаше сериозна работа. Трябваше да реши как да си осигури възможно най-благоприятна позиция в състезанието между Светлината и Мрака, а това означаваше — да направи нещо с Фауст.
Оказа се, че е много трудно да го изкушиш. Досега Аззи не бе постигнал успех. Чудеше се дали пък не бърка с нещата, които предлага? Но веднъж след като ти поднесат на тепсия слава, богатства и Елена от Троя — какво друго би могло да се желае?
Фауст беше труден клиент, в това нямаше ни най-малко съмнение. А в духовно отношение беше направо див. Никога не можеш да предскажеш какво ще направи в следващия момент. И като се позамислеше май
