— Не мисля — каза Мак. — Пък и е истинска случайност, че се срещнахме така. Крайно невероятно е аз да съм човека, когото търсите.
— Наистина може да изглежда така по простата логика на нещата — каза Пико. — Но когато прилагаме магии в работата си, съвпаденията стават все по-малко случайни. Трябваше да се срещна с един човек тук на това място. Дали не си ти?
— А какво е името на човека, с когото трябваше да се срещнете?
— С Иохан Фауст, великия магьосник от Витенберг.
— Не съм го чувал — каза Мак бързо, защото веднага му стана ясно, че истинският Фауст, или другият Фауст, както предпочиташе да го нарича, бе използвал магическите си способности, за да се свърже с този човек тук. Пико дела Мирандола беше, или е бил някога, магьосник с велика и зловеща репутация. Очевидно двамата с Фауст са били установили връзка един с друг през вековете. Твърдеше се, че магьосниците можели да го правят, понеже дори смъртта не била пречка за истинската магия.
— Сигурен ли си, че не си Фауст? — попита настойчиво Пико.
— О, да, съвсем сигурен. Мисля, че си знам името, ха, ха! Извинете ме, но трябва да вървя, не искам да пропусна Кладата на суетата. — И той отмина. Пико го загледа в гръб и тръгна подире му.
Мак бързаше напред, докато излезе на голям открит площад. В средата му имаше висока купчина от- дървени мебели, картини, козметика и най-различни украшения.
— Какво става? — обърна се Мак към един човек, застанал до него в тълпата.
— Савонарола и хората му горят предметите на суетата — отвърна онзи.
Мак мина по-напред. Видя, че на голямата клада са хвърлени небрежно много прекрасни предмети. Имаше бродирани бебешки дрешки, плетени на една кука покривки, прекрасни свещници от ковано желязо, маслени картини от безизвестни художници и много други неща.
Мак се приближи и видя в едно ъгълче в края на кладата голяма картина в рамка с орнаменти. И понеже Мефистофел го бе надарил с познания по изкуство, той мигновено разбра, че това е Ботичели — една картина от средния Период на големия майстор. Струваше много пари, а освен това беше и много хубава.
Без съмнение, помисли си Мак, сред този огромен куп картини няма да се види, ако взема една?
Той се огледа, видя, че никой не му обръща внимание и издърпа картината, преди пламъците да я обгърнат. Тя беше като току-що нарисувана. Той я остави на една страна и почна да се оглежда за други. Имаше и един Джото, но боята по повърхността вече бе започнала да се надига на мехурчета от горещината. Той диво затърси и други. Не беше лошо да спаси един Ботичели, но да спаси два би било направо прекрасно. И доходоносно! Пък и нямаше нищо лошо в това да се спасяват предмети на Изкуството! Особено, когато се валят така по земята и чакат реда си за изгаряне! А онези други възможности за избор, които Мефистофел му беше казал, бяха прекалено странни. Мак бе сигурен, че никой не би обвинил човек, който спасява образци на великото изкуство.
Някой сложи ръка на рамото му. Зад него стоеше слаб, великолепно облечен мъж, с къса брадичка и го гледаше свирено.
— Какво правите, господине?
— Аз ли? — каза Мак. — Просто се забавлявам като всички останали.
— Видях, че извадихте една картина от огъня.
— Картина ли? А, тази ли имате предвид? — Мак махна към картината от Ботичели и се ухили. — Слугата я е изхвърлил по погрешка. Бяхме я свалили долу да я пратим на почистване. Това е Ботичели. А един Ботичели не може просто ей така да бъде изгорен на клада, нали, пък била тя и Кладата на суетата.
— А вие кой сте, господине? — попита настоятелно мъжът.
— Просто един местен благородник — отвърна Мак.
— Странно, не съм ви виждал досега.
— Не бях в града. А вие кой сте?
— Аз — отвърна другият — съм Николо Макиавели. Работя за общината на Флоренция.
— Какво съвпадение — учуди се Мак. — Защото ми казаха да ви предам, да не пишете онази книга, която имате намерението да създадете, онази, която ще наречете „Принцът“.
— Не съм писал такава книга досега — възрази Макиавели — но това заглавие е интересно. Може и да опитам.
— Правете, каквото искате — каза Мак. — Но помнете, че съм ви предупредил.
— А от кого е това предупреждение? — запита Макиавели.
— Не мога да ви разкрия името му — каза Мак — но ви уверявам, че е голям дявол.
Макиавели го изгледа, после се обърна и си тръгна, клатейки глава. Мак вдигна картината и се приготви да се измъкне, докато още имаше време. Но точно в този момент на сцената се появи отново Пико дела Мирандола.
— Проверих нещата сред дадени пъклени среди — каза той. — Какво си сторил с истинския Фауст?
Пико се приближи заплашително. Мак заотстъпва заднишком. Пико вдигна пред себе си едно от ония новоизмислени оръжия, които изстрелваха оловно топче, достатъчно голямо да разкъса човека. Мак се огледа къде да се скрие. Но наоколо нямаше нищо подходящо. Пико започна да обира спусъка.
В този миг се появи Фауст:
— Не го прави, Пико! — извика той.
— Защо? Та този човек тук се представя за теб!
— Обаче не ни е разрешено да го убиваме. Той наистина ме персонифицира. Но трябва да остане жив, докато играе моята роля.
— И каква е тази роля, Йохан?
— Ще ти разкрия по-късно! А засега, стари приятелю, се въздържай!
— Ти си мъдър човек, Фауст!
— Може да ти се обадя по-нататък, Пико. Имам план!
— Разчитай на мен!
Фауст изчезна. Тогава се появи Мефистофел.
— Готов ли си? — каза той на Мак. — Да вървим. Тия пък тук какво са зяпнали?
Мак реши да не му казва за Фауст.
— Нали ги знаеш какви са хората. Все зяпат нещо.
Той хвана здраво картината, а Мефистофел ги отнесе към небитието.
ГЛАВА VII
Мак и Мефистофел пристигнаха в Лимбо, появявайки се изневиделица точно пред входа на малка сграда, кацнала на един хълм близо до мястото, където щеше да се състои процеса по оценяването на Състезанието на хилядолетието.
— Какво е това място? — попита Мак.
— Това е Чакалнята на Лимбо. Държа едно складово помещение тук, където можеш да оставиш на сигурно своя Ботичели. Освен ако не поискаш да ми го продадеш незабавно?
— Мисля, че бих го позадържал още малко — отвърна уклончиво Мак. — Е, как се справих?
— Моля?
— На състезанието, във Флоренция? Мефистофел не отговори чак докато не влязоха вътре. Той посочи на Мак една стая, в която можеше да остави картината.
— Доникъде не я докара с опита да примириш Медичи и Савонарола. Получаваш нула заради неефективността си.
— Но казах на Макиавели да не пише „Принцът“. Това не беше ли добре?
Мефистофел сви рамене.
— Не знаем още. Необходимостта ще реши. Доброто и злото трябва да се подчинят на Абсолютната необходимост. А между другото, кой беше онзи мъж? Той май те познаваше?
— Какъв мъж?
— Онзи, който спря Пико дела Мирандола да не те убие.
— Някакъв шантав — Мак реши да не споменава Фауст. — Нямам ни най-малка представа кой е бил.
