Картината е хубава, нали?
Мефистофел я вдигна пред себе на разстояние колкото позволяваше дължината на ръцете му и я загледа.
— Да, хубава е. С радост бих те отървал от нея.
— Още не — каза Мак. — Искам да видя как се котират тия неща на пазара, разни такива работи.
— Добра идея — призна Мефистофел. — Ето ти една магия, с която ще можеш да отидеш до Лондон. Обаче не се мотай. Трябваш ни за следващото действие.
— Не се тревожи — успокои го Мак. — Няма да закъснея.
Мефистофел кимна и изчезна. Мак се огледа из стаята и видя голяма метална кутия с ключ в ключалката. Отключи я и тъкмо да сложи картината вътре, чу под краката си стържене. Вдигна я бързо и отстъпи назад. Подът се пропука, през дупката се показа краят на малка кирка, а след нея и на лопата. Дупката бързо се разшири. Скоро навън се покатери една смешно умалена фигура. Беше Ронир.
— Здрасти — Мак позна джуджето от Вещича-та неделя.
— Хубава картина — каза Ронир. — Откъде я взе?
— Тази картина ли? Взех я от едно място на име Ренесанс. Някъде из Италия, близо до Флоренция.
— Охо! И какво си правил там?
— Участвам в едно състезание — обясни Мак.
— С него ще се реши съдбата на човечеството за следващите хиляда години.
— Затова ли те изпратиха в тоя Ренесанс, да им донесеш картината?
— И аз не знам за какво точно ме изпратиха.
Свърших и някои други неща. Но взех картината, защото Мефистофел каза, че би искал да има една такава и че ще ми плати за нея добра цена. Но още не съм му я продал. Реших първо да видя как върви пазарът на произведения на изкуството.
— Значи е искал да му донесеш картина, а?
— Разбира се. Пък и без друго щях да ходя там. Съжалявам, но ме чака път. Заминавам за Лондон. По важна задача.
— На добър час — каза Ронир. — Може да се видим там.
— С най-голямо удоволствие — отвърна Мак. После погледна към дупката в пода и каза замислено. — Нали ще оправиш тази бъркотия, преди да заминеш, а?
Ронир му каза да не се тревожи, картината му била на сигурно място. И той тръгна, чудейки се как може този Мак да е толкова глупав. Та той дори не е разбрал, че го манипулират. Явно досега никога не му бе идвала наум идеята сам да вземе решение за нещо. Все още се опитваше да угоди на другите. И вероятно е правил това цял живот. И все пак в него имаше нещо, което предизвикваше симпатия.
ЧАСТ ПЕТА
АХИЛ
ГЛАВА I
А междувременно извършеното от Аззи отвличане на Елена Троянска от Хадес, където тя и съпругът й Ахил управляваха светската страна на живота в пъкъла, даваше своите отражения. Аззи бе отвлякъл Елена съвсем нехайно, без въобще да се замисли защо не се правят обикновено такива неща и до какви последствия би довело едно подобно действие. Ако се бе замислил поне за миг, щеше да разбере, че и мъртвите имат известна власт и че не е хубаво да ги правиш на глупаци.
На Ахил хич не му стана приятно, когато се върна една вечер! от лов на сърни-призраци из покритите с мъгли поля отвъд Блатото на отчаянието и откри, че Елена я няма. Това бе съвсем необичайно за нея. Отначало си помисли, че е на гости у съседи. Поразпита наоколо, но никой не я бе виждал. И все пак, хора не изчезват току така от Хадес. Някой трябва да ги изкара от там. И Ахил веднага отиде при своя стар съсед и приятел Одисей, за да потърси помощ.
Одисей се бе котирал доста добре в битките от значение за архетипа. Той, разбира се, имаше свои проблеми. Обаче беше доста лукав човек и не бе лесно да измислиш някой номер, който да заслужи определението Одисеевска хитрина. Душите, които нямаха архетип, могат да достигнат свой апогей и да изтлеят, но другите трябваше да се опитват да надхвърлят самите себе си. Нали знаете какво казват хората, че не можеш да научиш старо куче на нов номер. И последните трикове на Одисей вече започваха да се повтарят. И ставаха все по-гадни. В Одисей имаше нещо неприятно. Той обичаше да печели и би направил всичко на света, за да го постигне.
И никак не му харесваше това, че е мъртъв. Мразеше безтелесността си. Ненавиждаше това как всички в Хадес се излежаваха без работа и как непрекъснато се оплакваха от условията и си припомняха добрите стари дни на Земята. Той самият не би се унизил дотам, че да се оплаква. Покажете малко сила на духа, казваше им той. Дръжте се на положение. И макар че мъртвите не могат да развият мускули, Одисей, верен на идеята, непрекъснато нравеше физически упражнения.
— Трябва да запазим способността си да вършим разни неща — обясняваше той на мъртвите, които го питаха защо го прави, — дори и когато това няма никакъв смисъл.
Одисей седеше на предната веранда на къщата си, когато, пристигна Ахил, да го моли за помощ. Одисей живееше сам в мраморна къща близо до един приток на Стикс. В мъха на ливада пред къщата му растеше асфодел. Неизбежните черни тополи, от които на човек му писва рано или късно, както в Хадес, така и навсякъде по света, хвърляха сянката си наоколо. Денят бе мрачен, като всички останали дни в Хадес. Беше хладно колкото да не можеш да седиш навън, но не чак толкова студено, че да закалява. В дневната на Одисей гореше огън, но той топлеше много малко. Не че имаше някакво значение: мъртвите така или иначе никога не могат да се стоплят както трябва. Одисей покани Ахил в кухнята и му предложи закуска от фурми и овесени ядки. Това, разбира се, не беше истинска храна. Но мъртвите са привързани към навиците си приживе и продължават това свое занимание — яденето, като дори си устройват големи, снобски банкети. Вечността продължава прекалено дълго и яденето е един от начините да си убиваш времето.
Сексът също е начин да убиваш времето, макар че за мъртвите не може да се каже, че правят точно секс, понеже в усещанията им нямаше ектоплазма. И тя, като всичко останало, беше невеществена тук. Но тъй като приживе те бяха правили секс, продължаваха да го правят и след смъртта си, или поне спазваха рутината.
Одисей обаче бе постоянно неженен. С Пенелопа се бяха разделили много отдавна. Одисей винаги е имал определени подозрения за това какво е правила тя всъщност с многобройните си ухажори по време на двайсетгодишното му отсъствие, поради войната с Троя. Той живя с нея известно време заради сина им, Телемах. Но после Телемах намери своя архетип, нищо особено, но доста стабилен, и сега живееше в друга част на Хадес и приятели му бяха синовете на други славни мъже.
Така че Одисей живееше сам и нямаше много занимания. Но задължително правеше упражненията си всеки) ден. Понякога ходеше на гости на приятеля си Сизиф, който още буташе големия камък нагоре по склона. Не бе необходимо да го прави. Отдавна бе освободен от това задължение. Но, както казваше сам, така се намирал на работа, пък и най-вече поддържал архетипа си жив.
Понякога Одисей ходеше и при Прометей, един от най-старите му приятели, който още беше прикован към скалата и лешоядът кълвеше дроба му. Боговете не знаеха какво да правят с Прометей. Ако го освободяха — това би означавало всички да бъдат в опасност, понеже светът още не бе готов да получи лична свобода. А той не искаше да обещае, че ще мълчи и няма да разправя за идеалите си наляво и надясно. И все пак, можеше да се изработи един, така да го наречем, modus vivendi25 — рано или късно всички мъртви правят компромис с ценностната си система — но Прометей искаше да си пази името. Обаче в последно време бе станал замислен и мълчалив и понякога отказваше да разговаря дори с Одисей. Хората казваха, че лешоядът бил единственият му приятел.
И така, Одисей беше отегчен. Отначало ходеше на лов за сърни-призраци с Ахил и Орион, но скоро му омръзна. Главният недостатък на една такава сърна е, че не можеш да я убиеш. А дори и да успееш не можеш да я изядеш.
Одисей беше в благоприятно настроение, когато дойде Ахил да му се оплаче. Одисей предложи веднага да отидат при Хадес, краля на Тартар, в черния му дворец, където живееше с Персефона.
