мира. Джуджетата не знаят нищо по-добро от копаенето, нито пък нещо по-лошо. Съдбата ни е очертана от рождението ни, та чак до смъртта: копаем, докато паднем, а когато не копаем, обикаляме из тунелите да търсим скъпоценни камъни, а в останалото време ходим по джамборета. Не чакаме да дойдат добрите духове и да свършат работата вместо нас.

— Е, май че трябва да се засрамя от самия себе си — каза Мак, който се чувстваше доста смутен. — Но какво очакваш да направя?

— Кажи ми, ако бъркам — започна Ронир, — но не е ли вярно, че тези духове и полубогове, а и самият Фауст, се борят за господство над света за следващите хиляда години?

— Аз поне така разбрах — отвърна Мак.

— Добре. И ти какво смяташ да направиш по този въпрос?

— Аз ли? Мене лично ли имаш предвид?

— Нали за теб говорим — потвърди Ронир.

— Ами… Май че, нищо. Нищо не мога да направя. А дори и да можех, не виждам защо.

— Защото те говорят за твоята съдба, глупако — каза Ронир. — Ти не искаш ли да имаш право на глас?

— Разбира се, че имам! Но кой съм аз, че да кажа на хората как искам да ме управляват?

— А кой тогава има право да говори от името на човечеството? Фауст ли?

Мак поклати глава.

— Фауст си мисли, че е Господин Вездесъщ, но всъщност той е само един магьосник фукльо, който знае някой и друг хитър номер. Тези хора не са като нас. Познавам някои от номерата им, но когато ми заговорят за висшите аспекти на алхимията, направо подлудявам.

— И съвсем основателно — каза Ронир. — Това е само въздух. На този свят съществува единствено копаенето. Но това, разбира се, се отнася за нас, джуджетата. А що се отнася до вас, защо оставяте такъв досадник като Фауст да определя как ще бъдете управлявани?

Мак го гледаше изумено:

— Но какво бих могъл да направя?

— Ами например — каза Ронир — би могъл да се ядосаш.

— Но аз не съм ядосан на никого — сви рамене Мак. Но в мига, в който го изрече, усети, че вътре в него се надига един дълго подтискан гняв. Отначало си помисли, че само се преструва, така както се бе преструвал за много други нещо в живота си и си каза, че, ако се успокои, гневът ще отмине. Но гневът му не отминаваше, а нарастваше и се разпростираше из цялата му глава, докато усети, че черен гняв изпълва очните му ябълки, изпълва вените на врата му и заплашва да избликне през върха на главата му.

— Е, по дяволите, не е честно! — избухна той най-сетне. — Никой няма право да решава съдбата обикновените хора, освен самите обикновени хора. От доста дълго оставяме духовете и така наречените „велики“ хора, като Фауст, да определят съдбините ни вместо нас. Сега е моментът да се направи нещо.

— Сега вече говориш разумно — каза Ронир, Но Мак отпусна рамене:

— Обаче какво бих могъл да направя?

— Интересен въпрос — Ронир се обърна към току-що изкопания от него тунел и влезе вътре.

Мак остана прав насред стаята, неподвижно загледан в дупката, през която изчезна Ронир. Изпитваше огромно желание той самият да влезе в тунела. Но, естествено, хората не се навират по разни тунели като джуджетата. Той прекоси стаята и отвори вратата. Навън пред очите му се простираше огромният пейзаж на Лимбо. Далеч напред се издигаха хълмове, но те бяха обвити в мъгла и сякаш изчезваха сред облаците, освен, ако онова зад тях не бяха забулени в мъгла планини.

Като се загледа по-внимателно, Мак видя, че пред него има нещо като пътечка. И той тръгна по нея през виещите се жълти и бели мъгли. Скоро стигна до един кръстопът. Там имаше табела с надпис: „Пътя към земята“ и тя сочеше в някаква посока, друга с надпис „Пътя към ада“, сочеща в друга посока и трета — „Пътя, от който идваш“, сочеща обратно към посоката, от която бе дошъл, табелата с „Пътя към рая“ указваше последната посока. Мак взе решение и тръгна.

ГЛАВА II

В онази част на Лимбо, запазена за деня на присъдата над съдбата на човечеството, беше ясен ден. Небето беше бяло като корем на риба, нещо обичайно за това време на годината. Малко по-рано бяха паднали снежинки, но не се очакваше да натрупа. На хоризонта в далечината се открояваше ниската синя линия на хълмовете на Нищото. И беше буквална истина, че в хубав ден се вижда чак до безкрая.

Мефистофел и Архангел Михаил седяха един до друг на висока колона, освободена наскоро от Симон Стълпник, който бе изнамерил друг начин да умъртви душата си, избирайки си наказание от далечното бъдеще, като се самонаказа да гледа все нови и нови телевизионни версии на „Пиратите от Тампа Бей“.

Михаил не беше идвал в Лимбо от доста време — всъщност, откакто се срещна с Мефистофел да уговорят подробностите по състезанието. И се зарадва, като видя, че нищо не се е променило. Там, където свършваше небето и започваше земята, се забелязваше все същата позната смътност на нещата, старата приятна двойственост в цветовете и познатата несигурност на формите. Смътност! И тази, нетърпяща възражения, морална несигурност! След дългия живот сред абсолютните в това имаше нещо освежително.

— Лимбо си е съвсем същото както винаги! — каза Михаил.

— Скъпи ми архангеле — обади се Мефистофел — ако обуздаеш за миг страстта си към парадоксите, ще забележиш, че тук са станали доста промени. Не забелязваш ли строителството, което се извършва?

— А, това ли? Разбира се — отвърна Михаил. — Но то е толкова тленно. Под него е все същото старо Лимбо. — Той погледна на запад. — А какво строят там?

Мефистофел погледна в същата посока.

— Не знаеш ли? Това е новата Палата на правосъдието, където ще бъде произнесена Присъдата.

Михаил погледна любопитно натам.

— Изглежда извънредно благородна постройка.

— Да, наистина е голяма — каза Мефистофел. — Разбрах, че и от двете страни са поканени доста гости. Даже и хора, въпреки че е доста необичайно.

— Е, стори ми се справедливо — обясни Михаил. — В крайна сметка — решава се тяхната съдба.

— Е и какво от това? — изсумтя Мефистофел. — В добрите стари дни силите на Доброто и Злото никога не са се съветвали със смъртните. Просто им казвахме как точно ще бъде и те трябваше или да го приемат или да го преглътнат.

— Науката и рационализмът промениха всичко — каза Михаил. — Това се нарича прогрес. В крайна сметка ми се струва, че не е лошо.

— Разбира се, че ти се струва така — каза Мефистофел. — Пък и какво ли друго би могъл да кажеш, като се има предвид предразположението ти към утвърждаване?

— А ти какво ли друго би могъл да кажеш, освен да противоречиш? — апострофира го Михаил.

— Тук си прав — призна Мефистофел. — И двамата сме ограничени от гледните си точки.

— Точно така. Ето защо Ананке ще решава.

— А къде, между впрочем, е тази Ананке?

— Никой не е виждал последното й превъплъщение. Необходимостта често си избира странни модели на поведение. И няма никакъв смисъл да се оплакваме. Тя просто казва, че е Необходимо и не коментира повече.

— Кой идва насам? — запита Мефистофел.

Михаил погледна напред към другия край на Лимбо. Дори и при тази великолепна гледка му трябваха няколко мига, за да фокусира погледа си върху нещо толкова дребно, каквото е един човек; тръгнал през огромния пейзаж на нищото.

— Та това е Мак Тоягата! — възкликна Михаил. Мефистофел го погледна:

— Сигурен ли си? Та това е човекът, с който работих по време на състезанието.

— О, това определено е Мак — повтори Михаил. — Възможно ли е да си направил грешка там, в Краков,

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату