скъпи ми демоне? Да не би в твоето състезание да е участвал тоя Лъжефауст?
Мефистофел погледна нататък и устните му се свиха-на тънка чертичка. Тъмните му очи като че задимиха от ужасен гняв. Втренчил очи в Михаил той каза:
— Май във всичко това усещам намесата на една ловка ръка на дух!
— Надценяваш ме — каза Михаил.
Мефистофел пак погледна натам.
— Да, това определено е онзи, които участваше в състезанието. Сигурен ли си, че това не е Фауст?
— Боя се, че не е. Казва се Мак и е най-обикновен крадец. Боя се, че си избрал не когото трябва, за да реши съдбините на човечеството, скъпи ми Мефистофел.
— А ти си избрал не онзи дявол, който трябва, ако си мислиш, че ще се отървеш просто така!
Михаил се усмихна, но не отговори.
Мефистофел продължи:
— Ще уредим този въпрос по-късно. А сега трябва да сляза в банкетната зала. Този път почерпката е от Тъмните сили. — Той пак надзърна към Лимбо. — А накъде е тръгнал този образ?
— Прочети табелата. Запътил се е към Рая — отговори Михаил.
— Наистина ли? Не знаех, че тази е посоката за там.
— От време на време се променя — каза Михаил.
— Но защо?
— Ние, от Силите на Доброто — достолепно обясни Михаил — се опитваме да не да не си губим времето като питаме защо.
Мефистофел сри рамене. И двата велики духа тръгнаха заедно към Палатата на правосъдието.
ГЛАВА III
Аззи се разхождаше из двора на Палатата на правосъдието, когато попадна на самия Микеланджело. Позна художника по картините с неговия лик, които бе виждал у демона У. Микеланджело тъкмо поставяше финалните мазки на една монументална фреска.
— Хубаво — обади се Аззи иззад рамото на художника.
— Ще имате ли нещо против да се дръпнете малко. Тъмните ми — каза Микеланджело. — Работните условия тук и без вас са достатъчно лоши.
Аззи се дръпна.
— Сигурно е прекрасно да се създава изкуство.
Микеланджело се подсмихна подигравателно и обърса потното си чело с един парцал за бои.
— Това не е изкуство. Само поправям някои неща на своя стара картина.
— Но можете да нарисувате и нещо ново, нали?
— Разбира се. Но за да рисува, човек трябва да се стреми към нещо, а към какво може да се стреми, щом веднъж вече е стигнал в рая?
Аззи не можа да отговори на това, защото никога не бе размишлявал по въпроса. Микеланджело се зае отново с работата си и като го погледа известно време, Аззи си помисли, че той изглежда напълно удовлетворен.
Пред голямата зала, в кръглите коридори, които обикаляха кръглата сграда, стояха безброй духове с чаши в ръка, ядяха сандвичи и мезета и си говореха. Тук имаше повече духове, отколкото сградата бе в състояние да побере, защото всяко ефирно същество, всъщност, повечето от усещащите същества, бяха пожелали да дойдат. Организационният комитет излезе с нови поръчки за разположение, в опит да настани всички. Но дори и така, трябваше да се прибегне до концепцията за реалното пространство, което не се понрави на пуристите, защото те мислеха, че човек или е там или го няма.
Това беше големият ден, Денят на присъдата, най-великото събитие на хилядолетието, супер Марди Гра на вселената. Беше време всички да се съберат. Непрекъснато пристигаха нови и нови групи духове, които разглеждаха новата Палата със страхопочитание и казваха:
— Ей, ето го значи това място! — и после отиваха другаде, обикновено в кафенето, където през повечето време си поръчваха леки салати, защото не искаха да си губят апетита за голямата оргия, обещана, в случай че Злото спечели.
Всичкият този шум и вълнение беше нещо необичайно за Лимбо — едно тихо място, в което нямаше никакви забавления. Жителите на Лимбо не очакваха много и си живееха необезпокоявани, без да пречат на другите да живеят. И не бяха склонни да правят морални оценки, понеже това бе единственото нещо, запазено за съседните царства на Мрака и Светлината. Лимбоанците се мотаеха из своята странна, смътна среда, като от време на време хапваха по някой разсеян обяд, правеха любов по своя си неадекватен начин, четяха посредствена поезия и си правеха фестивали без никаква стойност. Времето тук течеше толкова еднообразно, че никой не си правеше труда да го отчита. Липсата на сезони също допринасяше за тази монотонност. И как така изведнъж се оказа, че ще бъдат домакини на Състезанието на хилядолетието? Явно само за да се докаже правилото, че никога не можеш да бъдеш сигурен.
ГЛАВА IV
В голямата актова зала в центъра на Палатата на правосъдието, всичко бе готово за великото събитие. Публиката седеше на дълги извити редици столове и си говореше, но през по-голямата част от времето седеше тихо, освен в частите, отделени за истинската действителност, където милиарди зяпачи се втурваха ту навън, ту навътре, със скорост близка до тази на светлината, така че всеки, който иска, да може да види представлението без значително закъснение.
Но имаше нещо, което не беше наред. Ананке още не се бе появила.
Никой не се съмняваше, че великата богиня Необходимост ще се появи, когато е готова и че за тази цел ще избере най-подходящия гостоприемник. Но коя ли щеше да е тази личност? Очакванията на публиката растяха с, всеки изминат миг и всички се оглеждаха внимателно наоколо, за да доловят и най-малкия знак за трансформацията. Но дори и най-опитните се изненадаха, когато седналата сама на една задна пейка Маргарита, стана най-внезапно при появата на двама монаси — единият сляп, другият ням, които се приближаваха право насреща й по пътеката, трополейки с тояжките си.
Немият само я гледаше. Но слепият вдигна нагоре лицето си, на което бе изписано изражение на екстаз и каза:
— Тя най-после дойде при нас! Маргарита с големи и блестящи като опали очи, стана от мястото си и тръгна надолу по пътеката. Хората отстъпваха и й правеха място да мине, я тя, придружена от двамата монаси, които вървяха в крак с нея две стъпала зад гърба й, се отправи към сцената. Лицето й беше бяло като слонова кост, устните й бяха бледи, а пламтящите й очи блещукаха като малки пламъчета в тъмно огледало. В този момент тя изглеждаше като нещо много по-велико от обикновена смъртна жена.
От публиката не се долавяше никакъв звук, докато тя се приближаваше към приготвения за нея трон. Тя седна леко на него и се обърна към публиката.
— Дойде времето на Присъдата. Но първо, струва ми се, има един, който трябва да говори.
Одисей се изправи, поклони се дълбоко, мина напред, спря и се обърна, за да отправи първите си думи към Ананке.
— Приветствам те, Велика Богиньо. Зная, както и всички ние, че ти управляваш всичко и всеки. Но тъй като това е състезание, което урежда въпроса за правото на самоопределение, което ти милостиво си дала на човечеството, бих сметнал за своя чест, ако ми разрешиш да предявя една претенция, която досега не е била изричана.
— Ела на сцената и говори, Одисей — каза Ананке. — С огромни букви е записана твоята слава в аналите на човечеството. И мнение като твоето трябва да бъде чуто.
Одисей се качи на сцената, оправи наметалото си и поде с нисък, гърлен глас.
— Бих искал да предложа на всички тук събрани да обмислят едно предложение, което ще представя сега. Идеята ми е проста и въпреки че може да изглежда революционна, ви моля да я обмислите. Ето я и нея: Предлагам ви да върнете старите елинистични богове на земята и да оставите съдбините на човечеството в техните ръце.
