прислужници. Писъкът й привлече вниманието на съществото, то промени посоката, спусна се към жената, разпръсна прислужниците и я ухапа по ръката. Гневът на Превотант се превърна в паника.
— Върни се при татко! — разпищя се той умолително. — Татко ще ти даде нещо вкусно… Моля те, върни се.
Но магическият помощник продължи да вилнее, да разкъсва със зъби вързопите със стоки и да чупи касите с нокти. Няколко души се опитаха да го сгащят в един ъгъл, но той ги отблъсна, стана още по-голям и се хвърли напред, за да продължи разрушителната си дейност. Хаосът, изглежда, изостри съобразителността ми, защото аз не само разбрах, че щетите са минимални, но и че сега е моментът да се отърва от алчния жрец.
— Ах, ах! — завика жрецът, когато помощникът се обърна и се завтече към нас. — Стой! — Но съществото възвърна предишните си размери и се шмугна между нас. Разбрах, че е дошъл моят шанс, и катурнах триногата. Тлеещите въглени се разсипаха между касите с дървени играчки, а жрецът изпадна в истерия, втурна се напред, заудря с полите на мантията си лумналите пламъци и се разкрещя: — Помогни ми! Помогни ми, иначе всичко ще бъде изгубено. — Сигурно вече виждаше целия склад обхванат от огъня — и после целия кей, обгърнат в пламъци, а небосвода черен от пушек.
Пристъпих спокойно напред, отместих го и стъпках огъня.
Оставих го да мънка извинения и наредих на надзирателите да донесат мрежа и тояги и да доведат няколко яки роби. След малко хванахме в мрежата помощника, който вече беше уморен и изплашен, и го връчихме на господаря му. Превотант ме погледна признателно. Не отвърнах на погледа му; гледах мрачно опустошението.
— Моля те, позволи мида оправя всичко — каза той.
Протегнах ръка и отговорих:
— Можеш да започнеш със златото на баща ми.
Това го ужаси.
— Толкова много? — прошепна той почти беззвучно, но ми върна кесията.
— И това е само като начало — продължих аз. — Като пресметнем резултата от днешната ти работа… — поклатих глава, — съмнявам се, че имаш достатъчно средства, за да заплатиш всички щети. Ще посъветвам баща си да потърси обезщетение от Съвета. — Исках само да го изплаша. В действителност не очаквах, че ще мога да взема от него нещо повече. Представих си как дългът, който сметководителите ще изчислят, ще го накара да се държи по-скромно през следващите няколко години. Тъкмо се канех да започна да поставям условия, изпълнени с много „но“ и „от друга страна“, когато той вдигна пръст и се огледа, за да види дали някой не ни наблюдава.
— Може би все пак имам нещо, което ще успокои младия господин — каза мазно Превотант, бръкна в джоба си, измъкна нещо и ми го подаде с цинична усмивка. — Нещо много специално.
Беше покана, бяла с червено по края. В средата беше сложен печатът на гилдията на хетерите: голото тяло на Бътала, богинята на плодородието, с големи гърди и тежки бедра. Под него на златен лист беше написано: „Тази вечер Мелина ще танцува за своите най-добри приятели и благодетели“.
Добре знаех коя беше Мелина, знаеха го всички мъже в Ориса. Мелина бе една от най-прочутите жрици на любовта в града. Най-добрите куртизанки — не повече от дузина — умееха да говорят добре, бяха образовани и запознати с достиженията на цивилизацията. Велики мъже, богати мъже, красиви мъже, герои ги ухажваха както заради удоволствието да бъдат в тяхната компания, така и заради удоволствията на плътта. А в последното тези разгонени богини нямаха равни на себе си по умение. Всеки мъж бе способен да направи всичко от любов към Мелина. Да не говорим за един много млад мъж, който не можеше да предложи нищо друго освен своята младост.
Зяпнах от изненада.
— Как си се добрал до това? — Беше невъзможно човек като Превотант да бъде поканен в такава високо поставена компания, нищо че беше жрец.
Превотант остави без внимание явната обида и се усмихна похотливо.
— Наистина ли те интересува?
Отново погледнах поканата. Бътала вече не беше сама. Сега беше в центъра на разюздана оргия. Докато гледах, голите фигури започнаха да се движат и да правят любов по начини, които изобщо не си бях представял.
— Канех се да я продам — прошепна Превотант на ухото ми. — Несъмнено за нея може да се вземе фантастична пара. Отново погледнах написаното. Обля ме топлина, буквите нараснаха и изпълниха цялото ми полезрение.
— Мелина — чух дрезгавия шепот на жреца. — За теб?
Взех небрежно поканата.
— О, може би ще е интересно.
— Това урежда ли въпроса? — попита Превотант.
Поколебах се, но почувствах как поканата изгаря гърдите ми. Вече бях омагьосан. Кимнах. Превотант побърза да приеме кимването като официално потвърждение, разтърси ръката ми и без излишни приказки напусна склада заедно с малкия си бърборещ приятел, настанил се удобно на рамото му. Но и след като излезе още виждах циничната му усмивка и се почувствах малко глупаво, задето приех поканата. Вместо да си отида направо у дома със златото, което си бях възвърнал, аз отидох в кръчмата и до късно пих и играх с приятели. Ракиените пари се смесиха с младостта и победиха първоначалното колебание. Защо да се оставя такъв гнилоч като Превотант да ми влияе? Освен това той беше жрец. А жреците бяха проклятие за цялата фамилия Антеро. Ако отидех там, това щеше да бъде открито презрение към жреците и защита на честта на фамилията. Имах ли право да се откажа от тази възможност?
Измъкнах се от компанията и отидох да търся закрита носилка. Робите ме понесоха по тесните улици. Най-носле носилката спря. Високо горе светеше луната. Сградата, при която ме беше довела поканата, с нищо не се отличаваше от останалите освен със своята занемареност. Всъщност цялата улица беше изпълнена с жилища, магазини и кръчми за хора от най-ниското стъпало в йерархията на свободните класи. Гущери и прасета се боричкаха върху купчината смет в стремежа си да докопат нещо за ядене. Влязох, изпълнен с какви ли не натрапчиви съмнения. Тъмнината беше потискаща. Извадих от джоба си огнени мъниста, прошепнах едно заклинание и те засветиха с мъглив блясък. В оскъдната светлина интериорът се оказа още по-неприветлив. Успях да различа някакви тъмни, прегърбени тела, малки същества се разбягаха от пътя ми. Продължих напред, после нагоре по разнебитените стълби; стъпвах внимателно по разхлопаните стъпала, прескачах хъркащи тела.
Ракиените пари, които се въртяха в мозъка ми, започнаха да се разсейват при вида на тази мизерия. Измъкнах кинжала от ножницата. Бях попаднал в жилище на крадци и магьосници и отново се зачудих на лекомислието си. После чух слаби звуци на музика и смях. Идваха отгоре. На последната площадка имаше огромна врата. Зад нея се долавяше аромат на цветя, изтласкващ вонята на бедност и прекалено много пропаднали заклинания. Дръпнах веригата и звънчето иззвъня. После дочух стъпки, пантите изскърцаха и вратата се отвори. Светлина заля площадката и аз вдигнах ръка, за да закрия очите си.
— С какво мога да ви услужа, благородни господине? — чух един топъл глас. Изисканият ми костюм беше знак за класа и богатство.
— Имам… покана — отвърнах аз и разтърках очите си, за да ги нагодя към светлината. — Само че… тука е някъде. — Припряно забърках в джобовете си.
И внезапно видях човека срещу мен. По лицето му лазеше огромен черен паяк. Сърцето Ми подскочи. Гледах гнусното, издуто тяло, косматите крака и огромните червени очи, които се взираха в мен.
— Добре дошъл, благородни господине — каза паякът.
Страхът ми изчезна. Паякът беше просто сложна татуировка, може би тотем. Човекът, който ме посрещна, беше висок, мършав, с дълго, тясно лице и бледа кожа, рядко виждала слънце. Беше облечен в скъпи дрехи от брокат с преметнат напреки през гърдите широк шарф на сводник — знак, че има официално разрешение от гилдията на хетерите.
— Вече е късно — каза мъжът. — Но имате късмет, Мелина още не е танцувала. — Той вдигна ръка. — Насам, моля.
Влязох в широко, добре осветено фоайе, постлано с дебели, пъстри килими от западните страни. Музиката и смехът се усилиха. Човекът ме погледна през рамо ипродължи:
