далеч от сегашните им опорни светове. Две могъщи сили се впуснаха във взаимна враждебност и се вкопчиха една в друга за век и половина. Този звезден куп беше толкова незначителен за Императора, че за него се оказа твърде удобно да пренебрегне цялата история и да ги остави да си уреждат сметките сами.
Накрая хората, които щяха да се превърнат в таанци, претърпяха окончателно и съкрушително поражение. Победителите дадоха на оцелелите две възможности — геноцид или масово изселване. Таанците предпочетоха бягството — епизод от тяхната история, който така и не забравиха. Страхливостта стана първороден грях за тяхната раса. За пръв и последен път таанците предпочетоха живота дори пред сигурната смърт.
Първата вълна на голямото преселение се състоеше почти изцяло от воини и техните семейства. Това превръщаше таанците в нежелана група за всяко добре уредено общество, до което припареха. Никой не беше толкова глупав, че да ги подслони под покрива си. Това също стана важна част от историческата памет на таанците. В собствените си очи те бяха вечни изгнаници и от този момент отвръщаха със същото на всеки чужденец.
Районът, в който се заселиха накрая, беше един от най-нежеланите сектори на Империята. Таанците пуснаха корени в затънтена пустош, заобиколена от мъничко по-заможни съседи, и се заеха да изграждат своето общество, посветило се на една-единствена цел. И понеже това общество се крепеше на военни принципи, разделението в него беше отчетливо — от класата на селяците до властващия военен съвет разстоянието беше колкото до най-далечното светило.
Най-голямата слабост на таанците обаче стана и тяхното най-голямо предимство. Те процъфтяваха и се множаха. Съседите им се наежваха, когато таанците доближаваха съответните граници. Повечето се опитаха да преговарят. И всеки път таанците използваха преговорите само като средство да печелят време. След това нападаха ненадейно. Влагаха всичките си усилия в сблъсъка, без да обръщат внимание на загубите, които биха разколебали всяко друго същество.
Сражаваха се непрекъснато над три столетия. В крайна сметка премахнаха съседите си и създадоха своя империя. Беше им все едно, че за постигането на целта пожертваха осемдесет процента от населението си. И преди се бяха въздигнали от пепелта, щяха да го сторят отново.
Вечният император вече бе изправен пред една съвзела се Таанска империя, разширила се несравнимо извън първоначалната си територия. Този взривен растеж породи какви ли не проблеми за таанците — имаше повече несъгласни от когато и да било, честите кървави чистки във Висшия съвет ставаха привично събитие.
Без да иска, Императорът бе премахнал това затруднение вместо тях. Таанците отново бяха единни в стремежите си и в ненавистта си към околния свят.
26.
След няколко седмици Стен вече не беше командир без флот. Неговите четири имперски тактически кораба — „Клагет“, „Гембъл“, „Кели“ и „Ричардс“ бяха разтоварени и поставени върху временни опори за окончателно оборудване във великанските флотски докове на Кавит.
Той обаче си оставаше командир без екипаж. През времето след беседата с адмирал ван Дорман се сбъднаха всичките му опасения — нулев брой подходящи доброволци.
Но в 23-ти флот
Ако бяха назначили Стен за командир на разрушител, може би щеше да намери места за тези загубеняци в различните отделения на кораба без особени проблеми. Но не и в четири кораба с по дванадесет души екипаж и поне минимална наземна група за поддръжка.
Времето му свършваше. Три пъти го навести „по приятелски“ един от помощниците на ван Дорман.
Човекът проявяваше съчувствие към затрудненията на Стен и обещаваше да направи всичко по силите си да не научи адмиралът за тях — просто като услуга от един офицер на друг. Стен предположи, че после онзи надува гравиколата си до дупка от бързане да докладва на ван Дорман колко дълбоко е затънал в дракх вироглавецът.
А може би Стен започваше да страда от мания за преследване. Нищо чудно — цялото си време посвещаваше на тактическите кораби. Ако си спомнеше, че трябва да яде, отваряше нещо пакетирано, загряваше го и дъвчеше разсеяно, докато умът и пръстите му проследяваха схеми, хидравлика и тръбопроводи на фишовете с чертежите на корабите.
Точно този ден той смъкна омазнения работен комбинезон, който носеше денем и нощем, навлече полупарадна униформа и тръгна на война срещу транспортно-снабдителното управление на 23-ти флот.
Всяка военна организация си има таблици за организацията и оборудването, в които е посочено точно колко хора от какъв ранг са упълномощени във всяка бойна единица и какви видове снаряжение — от линейни кораби до вилици, им се полагат. Организацията с прекалено много началници или запаси може да затъне не по-зле от онази, на която всичко не достига.
Стен установи, че в 23-ти флот това управление разрешава да се поддържа еднодневен запас от основни муниции и ракети при максимално изразходване на бойната мощ в сражение. За попълване на запасите по време на война корабите на Стен би трябвало да прекъсват патрулните си обиколки и да се връщат в гигантските снабдителни складове на Кавит.
Той се опита да вразуми офицера — започна с логичния довод, че от прекъснатото патрулиране, когато оръжията няма с какво да стрелят, едва ли има голяма полза, и завърши с може би нелогичното напомняне, че не е изключено при бойни действия складовете да бъдат разпердушинени с масирана бомбардировка.
Офицерът не щеше и да чуе за проблемите с патрулирането, завъртя глава с досада от самото споменаване за вероятни военни конфликти и се разсмя от сърце на идеята, че Кавит не е в състояние да унищожи всеки нападател дълго преди той да изстреля нещо срещу планетата.
Беше просто един от онези дни, които не искаш да си спомняш.
Стен спря грависледа си пред оградената територия на хангарите за дооборудване и разсеяно отвърна на приветствието на часовия, който стоеше пред портала.
— Добър ден, господин капитан.
Часовият се отнасяше със симпатия към Стен. С останалите от охранителната рота се бяха хванали на бас кога ван Дорман ще освободи от длъжност капитана и ще го върне на Първичен свят за преназначаване. Жалко, но от друга страна, посоченият от този часови момент настъпваше само след два дни, а да припечели малко парици за пиене беше много по-важно от съдбата на някакъв си офицер.
— Добър ден.
— Сър, вашият офицер-оръжейник вече е в кораба.
Стен реагира светкавично.
— Боец, изведи караула. Веднага!
— Но…
— Мърдай, момче! Нямам офицер-оръжейник.
Часовият натисна бутона за тревога, който не вдигаше шум, и след броени мигове Стен разполагаше с още петима караулни, които нервно опипваха заредените си уилигъни.
Самият той извади миниуилигъна, който винаги носеше затъкнат на кръста, и се насочи към „Клагет“, единствения кораб със зейнал входен люк.
Саботьор? Шпионин? Или просто досаден любопитко? Все едно. Разположи шестимата войници от двете страни на люка и безшумно се качи по стълбичката.
Спря и се заслуша точно пред миниатюрния въздушен шлюз на кораба. Дочуваше вътре тракане, тропот и мърморене. Вече се канеше да даде знак на караулните да го последват, но започна да различава думите:
— Стига де, дребна гадинке. К’во ще ми втълпяваш, че не мога да изстрелям по две наведнъж.
Стен подаде глава навън.
— Извинете, господа. Оплесках се. Като гледам, все пак имам офицер-оръжейник. Ще съобщя на
