Паякът огледа ръката, после и лицето му, после подаде друг крак, завършващ с лапа, и допря в дланта му малките си нокти.
Лапата беше топла, а козината — като коприна. Стен почувства как ужасът се изцежда от него.
— Аз съм Ш’аарл’т. Ще влезеш ли?
Стен влезе — не само от любезност, но и да задоволи любопитството си какви жилища предоставя Империята на арахнидите.
Имаше не легло, а рафт с прегради под високия таван. Бюрото заемаше освободеното място, защото вместо стол имаше голяма кръгла кушетка.
— Какви са ти впечатленията дотук?
— Мисля — изрече прелестният глас, — че май трябва да ми проверят черупката за пукнатини, щом искам да ставам пилот.
— Ако се сетиш защо го искаш, сподели и с мен.
Любезността започваше да действа, макар че на Стен му се наложи да потисне тръпката си, когато Ш’аарл’т махна с крак към кушетката. Той седна.
— Въвлякох се в тази лудост, защото моят род от прастари времена плете най-високо разположените паяжини на нашия свят. Ако не си против да ти задам личен въпрос — ти защо си тук?
Стен си знаеше, че ако каже на Ш’аарл’т как лично Вечният император го е натопил в тази каша, ще бъде обявен или за безнадежден лъжец, или за прекален връзкар, с когото не си струва да се сприятеляваш.
— Ами… стори ми се перспективно.
— Дали може да попитам какъв чин имаш всъщност?
— Капитан трети ранг.
Ш’аарл’т изпусна въздуха от дробовете си. Естествено беше самка — дори огромните паякоподобни като че ли спазваха биологичните традиции.
— Трябва ли да застана мирно? Аз съм най-обикновен косморедник втори клас.
Стен откри, че е способен да се засмее.
— Наистина ми се иска да видя това. Как застава мирно някой с осем крака?
Ш’аарл’т отскочи странично към средата на стаята и Стен се помъчи да не рипне от кушетката. За паяк стойката мирно означаваше долните крака да са във вертикална позиция, а горните — под ъгъл точно 45 градуса спрямо тялото.
— В парадна стойка — продължи Ш’аарл’т — показвам и зъбите си за най-войнствена поза. Искаш ли да ги видиш?
— Ъъ… в момента не.
Тя се отпусна и плесна с лапа по черупката си. Стен предположи (и позна), че така проявява веселие.
— Сигурно лицевите опори днес изобщо не те затрудниха.
Ново пляскане по черупката.
— Според теб колко сериозно са настроени тези същества? — смени темата Ш’аарл’т.
— Ферари — де да знам — отвърна той. — Но Мейсън адски ме плаши.
— И мен. Но ако някои от нас устискат и оцелеят, докато другите отпадат… Нали не могат да изритат
Стен разбра, че тя отчаяно се нуждае от насърчение, преглътна отговора „Мисля, че тези хора могат да вършат каквото им скимне“ и каза:
— Няма да стане. Все трябва да оцелеят двама-трима. И като се заприказвахме за това… защо не слезем долу? Да видим дали в тази… — едва не изтърва „паяжина“ — примамлива клопка, в която ни напъхаха, поднасят и угощения.
— Прекрасна идея, капитане.
— Сбърка. „Кадет“. Или „Стен“. Или „скапаняко“.
Пак пляскане с лапа.
— Тогава, Стен, да удостоим ли с внимание трапезата? Ще вървим ръка за ръка за ръка за ръка…
Излязоха със смях от стаята да потърсят храна.
По-късно вечерта някой почука на вратата на Стен.
В коридора стоеше един от служителите в казармата. Според Стен, ако всички тук приличаха на дворцови лакеи, този пък имаше външността на съвършения иконом.
След като се извини, че го безпокои, мъжът се представи с името Пелам. Щял да бъде негов прислужник до завършването на Първи етап.
— Искате да кажете до завършването или изхвърлянето ми.
— О, не, сър! — Пелам явно се втресе. — Позволих си, сър, да се запозная с досието ви. И трябва да кажа… може би прекалявам… че с колегите ми правим залози кой курсант има най-големи шансове да завърши. Уверявам ви, сър, че не се подмазвам — заложих своите кредити на вас с непоклатима увереност.
Стен се дръпна от вратата, за да влезе мъжът.
— Не се подмазвате значи?
Върна се при бюрото, седна, метна краката си върху плота и се загледа как Пелам опипва окачените униформи.
— Господин Стен, както забелязвам, не сте сложили наградите си на униформата.
— Да. В джоба са.
— Така ли… Предполагам, ще искате да…
— Пелам, ще ги искам забутани в най-долното чекмедже и забравени.
Човекът го изгледа с нескрито любопитство.
— Както желаете. Но тези униформи имат голяма нужда от освежаване.
— Да. Бяха на дъното на брезентова торба два-три месеца.
Пелам награби цял наръч униформи и тръгна към вратата.
— Ще желаете ли още нещо? На ваше разположение съм по всяко време на денонощието.
— В момента не, Пелам. Я почакайте. Имам един въпрос към вас.
— С какво мога да ви помогна?
— Ако ви попитам коя е Рюкор, как ще реагирате?
Пелам беше от най-печените — щом Стен спомена името на съществото, напомнящо за морж, което впрочем беше и най-талантливият психолог в Империята, прислужникът почти веднага прикри трепването на очите си.
— Никак, сър. Бихте ли обяснили?
— Ще опитам по друг начин. Какво ще кажете, ако предположа, че вие и всички останали в казармата, които сте толкова услужливи и такива прекрасни прислужници, всъщност участвате в Подбора?
— Разбира се, сър. Наясно сме, че на кадетите все не им достига време за учене и за отдих, затова се опитваме да бъдем полезни, като поемаме дребните…
— Не за това говоря, Пелам. Да пробваме още веднъж. Как ще реагирате, ако ви кажа, че според мен всички вие сте опитни психодоктори, а цялата тази казарма с благата обстановка е чудесен начин да ни накарате да се отпуснем и да се покажем що за типове сме?
— Шегувате се, сър.
— Нима?
— Ако не се шегувате, сър, съм длъжен да изтъкна колко поласкан се чувствам. Аз — със способностите на доктор? — Пелам се изкикоти. — Не, сър. Аз съм такъв, какъвто изглеждам.
— Все пак отговорихте на въпроса ми. Благодаря ви, Пелам. Лека нощ.
— Лека нощ, сър.
Доктор У. Гренвил Пелам, заслужил седем научни степени в различни дялове на психологията, приложната психология, анализа на стреса при хората и военната психология, затвори вратата и тръгна безшумно по коридора. Щом се отдалечи на няколко метра от стаята на Стен, си позволи лукса да се изсмее тихо.
