Флотът на прокълнатите

и шепа лют пипер да прикрие горчилката от ригана.

Сега сосът трябваше да се вари на слаб огън най-малко два часа, понякога и три — колкото повече мазнина в месото, толкова по-дълго. Поляните за пикник миришеха като планета, в чиято атмосфера преобладава сярата.

Императорът видя пристигането на Танз Суламора с огромна свита, която без проблем щеше да заеме две-три маси. Присъствието на Суламора щеше да оживи сбирката. Търговският магнат не беше човек, на чиято компания Императорът се радваше кой знае колко. Не харесваше този угодничещ скапаняк, но пък се нуждаеше от него. Влиянието му в промишлеността беше огромно, а и преди неотдавна да започнат неприятностите, поддържаше връзки с таанците. Императорът се надяваше, че когато се справи със сегашните си затруднения, тези връзки ще бъдат възобновени.

През живота си (особено пък през царуването си), Вечният император се бе натъквал на всевъзможни спънки, но таанците несъмнено бяха на челно място в списъка от причини, заради които сън не го ловеше.

Непоносим народ с войнствена култура, който неуморно се опитваше да гризе неговата империя. Преди хилядолетие-две лесно би премахнал проблема, като прати флотовете си в един-единствен унищожителен набег. Но с времето политическите промени в неговата търговска империя му отнеха тази възможност, освен ако не бъдеше предизвикан… а една провокация щеше да му излезе солено. Вечният император просто не можеше да нанесе първия удар.

Преди няколко месеца бе получил шанс да започне изграждането на дипломатическо решение, който му бе отнет с предателство и удавен в кръв.

Кой млад задръстеняк спаси тогава царствения задник на Императора? Стрегг? Не, Стен. Ъхъ. Да де. Стен. Вечният император се гордееше, че има памет за имена и лица. Подреждаше ги в ума си със стотици хиляди. А стрегг, сети се той, беше коварното питие, с което го запозна Стен. Чудничък повод да си припомня младежа.

Докато чакаше месото да уври, можеше да си пийва множество глътки стрегг и да приготвя на спокойствие следващата част от соса.

Имаше богат избор, но той си предпочиташе поне десетина едри глави лук, десетки скилидки чесън (винаги прекалявай с чесъна!), люти чушки, зелени чушки, още риган и лют червен пипер, също и устърширски сос — някои му казваха и „Уорчестър“. Веднъж се помъчи да втълпи на Махони как се приготвя устърширски сос, но на едрия ирландец взе да му се гади, щом чу, че процесът започвал с хубавичко вмирисана аншоа.

Позапържи всичко това в разтопено масло. После изсипа сместа в друга тенджера и я сложи да ври с десетина нарязани на четвъртинки домати, чаша доматено пюре, четири зелени чушки и щипка сушен синап.

Плисна щедро от най-сухото червено вино в казана. И накрая добави последната съставка. Разбърка опушения основен сос, който си бе подготвил предварително, засили огъня и го остави да къкри десетина минути. Готово.

Пийна си още малко стрегг.

Двама от готвачите му нанизаха на шиш грамаден телешки бут и го сложиха да се върти над огъня. В същото време насякоха и одрана свиня и също я сложиха да се пече. Време беше да започнат барбекюто.

Императорът вече бе разбрал, че присъстват всички гости, които са възнамерявали да дойдат. Бързият оглед на масите показа, че поне две трети от поканените са заети другаде.

Реши да ги провери по списъка по-късно. Щеше да запомни имената им.

Извади четката си и започна да маже със сос печащото се месо. Огънят припламваше от мазните капки. Димен аромат насити въздуха навсякъде над поляните за пикник, щом роботите-готвачи повториха движенията му. Обикновено в този момент Императорът се настройваше за лениво мазане на месото, съпроводено с посръбване на бира.

В тези мигове се преструваше на равнодушен към възхищението, изписано по лицата на гостите. Настроението му се вгорчи, щом видя колко изопнати и угрижени са този път те.

Впрочем какви ли ги вършеха таанците? Разузнавателните данни бяха пълна нула. На корпус „Меркурий“ изобщо не можеше да се разчита, откакто повиши Махони.

— Тоя скапаняк Махони — каза на глас. — Къде се е дянал, по дяволите, точно когато имам нужда от него?

Гласът прозвуча точно зад гърба му.

— Носи ви бира, ваше величество.

Беше самият генерал-майор Йън Махони, командир на Първа гвардейска дивизия. Държеше две халби, от които преливаше пяна.

— Що за тъпотия пък е да се изтресеш тук? Не си поканен.

— Уредих си малко отпуск, сър. Това е една от привилегиите на командира. Реших, че няма да се сърдите.

— Няма, по дяволите. Открай време казвам, че като ще издебваш някого в гръб, най-добре му носи бира.

4.

Махони отопи остатъците от соса по чинията си с дебел залък чеснов хляб, отхапа и въздъхна. Удари една яка глътка бира, после заскърца със залъка по чинията, лапна го и се облегна.

Вечният император, който почти не бе докоснал яденето в своята чиния, го наблюдаваше с изострен интерес.

— Е? — подкани го.

— Божествено — отвърна Махони и пак отпи от бирата. — Извинете. Божествено, сър.

Императорът взе хапка от чинията си и се намръщи.

— Може мъничко да съм прекалил с кимиона този път.

Махони се оригна мощно и погледна питащо Императора. Той му подаде едва докоснатата си чиния и Махони доволно започна да лапа.

— Не — отсъди Императорът. — Кимионът не е в повече.

Отпусна назад облегалката на стола, за да усети последните топли лъчи на слънцето. Изглеждаше много по-млад от Махони — може би на тридесет и няколко години. И имаше яки мускули като някой древен шампион по десетобой. Остави кожата си да попива слънчевата топлина в очакване да чуе каква е истинската причина за идването на Махони.

Най-сетне ирландецът надигна халбата още веднъж, избърса си устата, оправи си туниката и се изпружи на стола в подобие на стойка мирно.

— Ваше величество — подхвана той, — почтително моля за разрешение да дислоцирам Първа гвардейска на Пограничните светове.

— Виж ти — промърмори Вечният император. — Пограничните светове, а? Сигурно се безпокоиш заради таанците.

Махони само се взираше в шефа си. Вече се бе научил да долавя понякога, ако той го бъзика.

— Да, сър. Таанците.

Вечният император неволно плъзна поглед по поляните за пикник. Малцината гости, направили си труда да уважат поканата, си бяха тръгнали рано и роботите-сервитьори вече разтребваха. След половин час теренът щеше да бъде разчистен напълно — само просторни морави и тук-там по някоя азалия.

Вечният император посочи един цъфнал храст.

— Махони, знаеш ли колко години трябваше да се занимавам с тия неща?

— Не, сър.

— Твърде много. Тия чудесии обичат сух климат. Нещо като австралийските пустини, такъв ми ти дракх.

— Австралийски ли, ваше величество?

— Все тая. Там е работата, че мразя скапаните цветенца. Не стават за ядене. И каква проклета полза