флота, ако ще и с чин капитан трети ранг, означаваше да започне всичко отначало. Първо пилотското училище. Питаше се дали ще може да се върне на старата си работа, ако го изритат. Да му се не знае, охотно би станал отново дори добър тъп редник, на когото от нищичко не му пука.
„Да бе. Ако си вярваш, моето момче, значи можеш и да си купиш страшно изгодно чуден недвижим имот в блатата на някоя таанска затворническа планета“.
Стен бавно се събуди. Опипа до себе си и откри, че Лайза я няма. Тя беше в другия край на голямата стая в лодката и ровичкаше файловете на компютъра си за поща и телефонни обаждания.
— Сметка — мърмореше си под носа, — сметка, сметка, сметка, писмо, сметка, членски внос за полицейския синдикат, писмо… Ама че тъпотия! Стига бе, хора, нали съм в отпуск.
— Има ли нещо за мен? — мързеливо попита той.
Нямаше домашен адрес (още от седемнадесетгодишен), затова остави съобщение да му пращат всичко до къщата на Лайза.
— Ъхъ. Към петдесетина скапани обаждания. Все от един тип.
Той седна; гадно усещане полека плъзна от корема към гърлото му.
— Кой?
— Някой си капитан Ханкс.
Стен отиде при нея, наведе се над рамото й и чукна клавишите, за да прегледа файла. Ами да, ето ги — обаждане след обаждане от някой си капитан Ханкс. Общо взето Лайза не преувеличаваше — наистина бяха петдесетина.
Стен натисна клавиша, за да прослуша записаното съобщение на Ханкс. Пискливият гъгнещ глас се извисяваше от обикновена настойчивост чак до тревога десета степен. А същината се състоеше в искането Стен да се яви незабавно, ако не и още по-скоро. Отпускът му бил отменен и трябвало да се представи в Имперската летателна школа.
— Дракх — изсумтя Стен.
Дръпна се от компютъра и се зазяпа през отворения прозорец към зелената полюшваща се гора; мозъкът му кипеше. Лайза се примъкна кротко зад него и ръцете й нежно обгърнаха кръста му.
— Плаче ми се — призна си тя. — Ама че смехория. Не помня да съм плакала някога.
— Лесно е — увери я той. — Просто стискаш клепачи и си мислиш за каквото ти щукне.
Стен не се яви незабавно, както му бе заповядано. Първо имаше дълго сбогуване с Лайза.
3.
Вечният император си имаше точна представа какъв да бъде един пикник.
Кротък дъждец за пет-десет минути, спрял малко преди пристигането на гостите, освежава въздуха.
Заповедта за такъв дъждец бе дадена и изпълнена.
Смяташе, че ветрец с намек за ободряващ хлад изостря апетита. По-късно през деня ветрецът трябва да се затопли, за да се протягат участниците в пикника под дърветата и да се крият от слънцето.
Заповедта за такива леки, постепенно променящи се ветрове също бе дадена.
Освен това Вечният император беше убеден, че барбекюто е най-добрият вид пикник, като всяка порция е лично приготвена от домакина.
Докато слагаше последна щипка от това или още една струйка от онова в своя знаменит сос за барбекю, вечният император огледа просторните поляни за пикник на Аръндел с все по-силно разочарование. Навсякъде из поляните петдесет готвачи-роботи, грижещи се за същия брой кухни на открито, повтаряха точно всяка щипка и струйка.
Преди столетия организираното всяко полугодие барбекю на Императора бе започнало като неофициално събитие. Захвана се с това, защото обичаше да готви, което пък означава да гледаш как другите се наслаждават на ястията, приготвени от теб с удоволствие. Отначало канеше само близки приятели — около двеста — и лесно гощаваше толкова хора с подкрепата на неколцина помощници. Дори вярваше, че много гозби се доближават до съвършенството тъкмо когато ги направиш в подобни количества — да речем, неговият сос за барбекю.
Простичко събиране, което уютно се провеждаше в малък сенчест кът от дворцовите паркове, заемащи кръг с радиус петдесет и пет километра.
После започна да долавя изострящата се ревност сред придворните. Разни същества се дразнеха, защото си мислеха, че не са включени в несъществуващия кръг приближени. Той намери решение, като разшири списъка на гостите… и кръговете на ревността се разпростираха все по-надалеч, дори до най- далечните звездни системи в неговата империя. И списъкът набъбна неимоверно.
Сега можеше да очаква най-малко осем хиляди гости. Нямаше начин Императорът лично да приготви храна в такива количества. Тази гадост се изплъзваше изпод контрола му. Имаше опасност пикникът да се превърне в поредното официално събитие като Деня на Империята.
Изкушаваше се да сложи край на цялата история. Но барбекюто беше сред малкото сбирки, които наистина харесваше. Вечният император не се смяташе за светска личност.
Намери просто решение на проблема с готвенето — множество преносими кухни на открито и роботи- готвачи, които да се грижат за тях. Повтаряха всяко негово движение и бяха точни до последната молекула подправки, поръсена от ръката му. Оказа се обаче невъзможно да намери изход от официалността, която придоби събитието. Затова Вечният император реши да извлече облага от него.
Канеше на Първичен свят само хората с ключова роля в Империята и превръщаше в свое предимство вероятните изблици на ревност у другите. Веднъж подхвърли на Махони:
— Адски страхотен начин да ги изкарам на светло.
Императорът подуши своя къкрещ сос: ммм… безупречно. В началото това вариво имаше толкова гнусен вид и воня, че Марр и Сенн — неговите имперски интенданти, отказваха да присъстват. Отиваха на почивка на някое далечно място всеки път, когато той уреждаше барбекю.
Оригиналното месиво се раждаше в казан с вместимост петдесетина литра. Винаги го приготвяше много дни по-рано. Казваше, че му трябвало време да подиша. Според Марр и Сенн правилният глагол бил „да се въвонее“, но Императорът не им обръщаше внимание. Петдесетте литра основа за соса бяха като набухващо тесто — за него оставаше само да добавя толкова от съставките, че да стигне за всички същества на гощавката.
Топна коричка корав хляб в соса и отхапа. Ставаше все по-хубав. Отново огледа поляните за пикник. Месото бе подредено в охладители, готово за слагане на скарите. Гарнитурите вряха или се замразяваха, буретата с бира бяха готови за източване.
Къде ли бяха гостите? Започваше да осъзнава, че част от поканените същества или закъсняват ужасно, или нямат никакво намерение да дойдат. Прислужници вече слагаха покривала върху масите, които очевидно нямаше да бъдат заети.
Майната им! Какъв пикник ще е, ако няма и малко мравки? Не искаше да се вкисва заради тях. „Сосът — напомни си той. — Съсредоточи се върху соса“.
Тайната на соса беше в боклучавото месо. На Императора му се наложи години наред да втълпява на касапите какъв смисъл влага в „отпадъци“. Не желаеше резенчета от най-чудесното филе. Имаше нужда от лошо телешко, толкова близо до гниенето, че мазнината да е пожълтяла и гранясала. А от разтъркването с чесън, розмарин, сол и пипер миризмата никак не отслабваше.
— Ако те е гнус — повтаряше той на Махони, — просто помириши чесъна по дланите си.
Още няколко гравиколи се спуснаха наблизо. Гостите излязоха от тях припряно и запримигваха от дима на огньовете. Императорът забеляза, че се събират на групички и си приказват тихо и забързано. Начесто се озъртаха към него. Дори и сосът не му пречеше да долови смрадта на клюки.
Месото за соса бе сложено на гадни купчинки върху скари над пушещи огньове — в този момент рецептата изискваше не силна топлина, а изобилие от пушек, какъвто изпускат трески от твърда дървесина. Той неуморно обръщаше купчинките, за да попие месото отвсякъде аромата на дима. Този път химията в почти развалените парчета му помагаше — сухи и порести, те направо поглъщаха въздуха.
После Императорът (а с него и подражаващите му роботи) изсипа месото в казана, напълни го с вода и го остави да къкри със скилидки чесън и подправки: поне три дафинови листа, шепа и половина сушен риган
