— Сега вече разбирам.
Очевидно беше свързано с усилената подготовка за военни действия, за която се говореше. Никой не беше сигурен точно къде. Но нищо чудно слуховете също да бяха част от хитрите планове на Императора.
— Нещо се задава, така ли е, сър? — попита той. — Нещо голямо. Бихте ли споделили какво точно?
— Не се засягай, Танз, но ще ти откажа. Принуден съм да разиграя тези карти съвсем близо пред гърдите си. Ако таанците доловят дори най-незначителен намек, разкатана ни е фамилията.
Това поне Суламора беше в състояние да проумее. Беше спец по разиграване на задкулисни далавери с делови конкуренти, въпреки че рядко се стигаше до нещо повече от незначително кръвопускане.
— Но мога да ти кажа следното — продължи Императорът. — Ако това свърши работа, войната ще свърши след четири години. Максимум пет. Ако успея да ги ударя, както ми се иска, никога няма да се съвземат. Е, вероятно ще продължат битката още известно време, но всичко ще приключи с окончателна капитулация. Под мой диктат.
Дори фригидната душа на Суламора потръпна при тази мисъл. Никак не би му се искало да е партньор на Императора при подписването на диктуван от него договор.
— Разбира се, наистина се надявам на известна незабавна подкрепа. Например сигнал от някои колебаещи се съюзници и поддръжници на неутралитет. — И след кратка пауза добави почти шепнешком: — Тъкмо неутралните ме вбесяват най-много.
Устата на Суламора пресъхна. Прииска му се да каже нещо, но внезапно се уплаши. В този момент Императорът взе чашата му и я постави настрана заедно с бутилката. Това беше знак, че срещата е приключила.
— Нахвърляй петминутна реч за утре — каза Императорът. — Пресаташетата ни да се срещнат довечера. Измисли как да кажеш със собствени думи онова, което искам да кажеш.
Суламора стана. Понечи да се сбогува, но замълча. Императорът се забавляваше: наблюдаваше усилията му да събере кураж да изрече онова, което имаше да казва. Реши да не му помага.
— Аз… мм… ваше величество, питам се… — изломоти накрая Суламора.
— Да?
Гласът на Императора прозвуча безучастно и без нотка на подкана.
— След войната… мм… Какво възнамерявате да направите?
— Да се напия до козирката — отвърна Императорът. — Добре би било, преди да се захвана да броя мъртвите.
— Не, сър. Не това имах предвид… сър. Вижте, вече разговарях с останалите членове на Личния императорски съвет и… Имам предвид, че… Как възнамерявате да постъпите с нас?
Императорът беше учредил Личния императорски съвет непосредствено след избухването на войната. Назначи в него Суламора и още седем важни за неговата кауза членове. На теория тяхното предназначение беше да го съветват. Вечният император никога не се вслушваше в съветите им. Просто това беше начинът му да им позволи да си придават важност и да ги държи настрана. Както и Имперския парламент. Вечният император беше отявлен привърженик на финтифлюшките на демокрацията. Смяташе ги за съществена опора на една абсолютна монархия.
Императорът се престори, че се замисля над въпроса на Суламора, после каза:
— Не знам. Предполагам, че ще разпусна комисията. Защо?
— Ами ние смятаме, че щом сме ви били от полза във военно време, можете да прецените какво бихме могли да направим и в мирно време. Искам да кажа, че имаме известни безпокойства, ваше величество, за които не бихте могли да знаете.
Яс-сноо, помисли си Императорът. Бас ловя, че ще ви се хареса. Никакъв начин да учреди консултативно тяло под каквато и да било официална форма. Но защо да го съобщава на Суламора? Подмина и коментара му, че членовете на Личния съвет са обсъждали подобен вариант помежду си. Може би щеше да се наложи да ги наблюдава по-отблизо.
Вечният император се усмихна с възможно най-чаровната си усмивка и възкликна:
— Твърде любопитна мисъл, Танз! Със сигурност ще я запомня.
Усмивката остана върху лицето му до излизането на Суламора, но след затварянето на вратата моментално се изпари.
19.
Таанците неволно бяха предоставили на затворниците от Колдиез идеалното скривалище за техния току-що изобретен компютър: санитарното помещение за общи нужди. Бяха решили проблема с хигиенното обслужване на толкова голям брой затворници с типичната си праволинейна експедитивност. Тринайсет килии бяха превърнати в едно огромно помещение с помощта на тежки бойни чукове, с които бяха срутени междинните стени. Една част беше определена за тоалетни нужди. В друга имаше половин дузина гигантски старовремски перални машини. Трета беше предназначена за душове. А в четвърта се помещаваха стотина курни. Над тях в каменната стена бяха закрепени съответен брой огледала.
Алекс беше заместил трийсет и шест от тях с чипове с огледална повърхност, от които се състоеше компютърът. Те висяха на панти, проектирани от Ернандес по картини, които си спомняше от един курс по антично инженерство през студентските си години. Бяха свързани с нискотемпературна жица, сглобена от Сен Клер от двигателните бобини на изоставени гравшейни.
Следващият проблем: софтуерът. Въпреки размера на компютъра, това си беше базисен грахов мозък. Не би могъл да обработва твърде много факти едновременно, а още по-малко да ги сравнява и анализира на фона на разрастващата се лавина от данни, събирани от контрольорите, подслушвачите и агентите на Стен в работните групи.
До решение можеха да стигнат два твърде различни, но еднакво изтънчени мозъка: на Соренсен и на Краулшавн. Едрото фермерче сведе всичко до възможно най-минималното ниво на изразяване, което намали нещата с около осемдесет процента. И все пак двайсет бяха твърде много. След което Краулшавн направи невъзможното. Създаде символен език, на който една-единствена завъртулка можеше да представи сто екрана с данни. Изкуството на Краулшавн бегло напомняше древнокитайската писменост.
Следваше сложният проблем на свързването с електронния морон. При подобни примитивни условия как можеше да се изпращат и да се получават символи? Колкото и странно да беше, отговорът се оказа съвсем елементарен. Защо не искров предавател? Стен зададе въпроса. Алекс само зина насреща му за момент и възложи на малобройния си екип да разреши проблема. Символният език на Краулшавн моментално беше разбит на точки и тирета. Простичък ключ — задействано на ръка пружинно устройство — се използваше за предаване. За получаване на съскащия отговор на компютъра пък се използваше миниатюрен говорител.
Най-голям проблем създадоха банките за памет. Никой не беше в състояние да направи каквото и да било предложение за съхраняване на данните. Алекс излъга Краулшавн и Соренсен, като им каза, че има предвид някакво решение на въпроса, и ги амбицира да притиснат компютъра. С приближаването на онлайн датата изпитваше все по-нарастващо разочарование.
Отговорът дойде от Ибн Бакр. Огромният шивач трябваше да състарява платове, за да ушие селски таански носии. За целта използваше умерени разяждащи химически разтвори с близка до кипенето температура на водата, в които многократно накисваше платовете в огромните перални машини. Един ден, застанал пред една от тях, хипнотизиран от сновящите напред-назад бъркачки, Алекс се замисли върху проблема. Челюстта му увисна, щом осъзна, че вижда отговора пред себе си. Ако разместеше зацепването… ако навиеше жица от единия до другия вал… ако променеше полярността на жицата… Voila! След няколко хиляди години Килгър отново откри жичния магнетофон.
Най-накрая настъпи върховният миг. Стен и Алекс се въртяха около Соренсен и Краулшавн, докато двамата се подготвяха да включат компютъра. Соренсен размаха пръсти към Краулшавн да започне. Създанието разтърси глава. Не. И размаха пръсти в отговор.
— Какъв е проблемът? — попита Стен.
— Казва, че трябва да има име. — Соренсен се разсмя. — В противен случай няма да знае с кого разговаряме.
