Стен потисна недоволството си. За Краулшавн това очевидно беше важно. Последното, което му трябваше, беше голяма нацупена птица за програмист.
— Какво ще кажеш за Брейнърд? — предложи Стен. — Не беше ли тъкмо той, който ни въвлече в цялата тази компютърна бъркотия?
Соренсен предаде на Краулшавн. Никакъв проблем. Именно Брейнърд. Покритите с пера израстъци защракаха по клавишите. В празното пространство ритмично запрехвръкваха миниатюрни искри. Стен си представи прелитащите по жицата символи от точки и тирета и се приведе над малкия говорител в очакване на пращящия отговор на компютъра.
Нищо. Пръстите зашаваха още по-отривисто. Изскочиха още искри.
— Хайде, малък проклетнико — задъхано каза Стен. — Събуди се, по дяволите… Хайде… Хайде… Проговори…
Чу се накъсано пращене. И отново тишина.
— Мамка му! Какво не е наред?
— Търпение, Хори — обади се Алекс. — Може пък мъничето да са бои да са събуди.
След цялото това пропиляно време и усилия Стен не виждаше в ситуацията нищо комично. Би предпочел да се пристъпи към решителни мерки. При това нямаше предвид електронното устройство. Един голям тежък кожен ботуш повече съответстваше на мисълта му.
Еднопосочният разговор продължи още дълги минути. Най-накрая Краулшавн се облегна назад. Последва ново жестикулиране с пръсти — безмълвно задаване на въпроси от страна на Соренсен — и нови жестикулации.
— Какво казва? — попита Стен.
— Не си харесва името — отговори Соренсен. — Каза да опитаме с нещо друго.
— Изобщо не ми пука как ще му е шибаното име — изръмжа Стен.
Огромната перална машина/жичен магнетофон издрънча в знак на съгласие.
— Кръстете го, както искате. Кръстете го дрън-дрънкалник, ако щете, по дяволите!
Соренсен кимна. Лицето му беше абсолютно сериозно. Пръстите му преведоха. Краулшавн отговори.
— Е? — попита Стен.
— Краулшавн смята, че само „Дрънкалник“ е достатъчно — отвърна Соренсен.
И преди Стен да претрепе някого, отново прехвърчаха искри. Почти едновременно изпращя отговорът. Отначало колеблив, последван от цяла серия изпращявания. Краулшавн приведе глава към говорителя и се заслуша. След което размаха пръсти към Соренсен. Фермерчето погледна Стен и каза:
— Събуди се. „Дрънкалник“ му хареса!
20.
Кристата беше казал, че иска да се срещне с Големия X след последната проверка, т.е. след като всички затворници бъдат заключени в килиите.
Стен навлече някакъв тъмен парцалив комбинезон и отключи килията. За това вече беше достатъчно да стовариш юмрук върху касата на вратата. Мина по коридорите и стълбищата към приземния етаж, без да се притеснява, че може да срещне охраната — малкото патрули, които кръстосваха Колдиез нощем, бяха многобройни и шумни.
Отвори вратата към двора и зачака. Спазваше инструкциите.
Пратеникът на Кристата му беше казал да изчака, докато големият прожектор — бледосиният — обходи дворното пространство. Трябваше да преброи до шест, тъй като след него имаше подсилен светлинен лъч. „След това извърви — не тичай, — извърви двайсет и шест крачки по посока 14,30 часа, като приемеш, че лъчът на прожектора сочи дванайсет“.
Той измина необходимия брой крачки и спря, прикрит зад една срутена колона. Чувстваше се като глупак и очакваше лъчът да го засече при следващото осветяване. Вместо това плочите до него се плъзнаха встрани и отдолу се показаха пипалата на Кристата.
— Ако искаш — каза той, — можеш да скочиш до мен.
Стен искаше. И скочи.
Озова се в тясна дупка до обраслото с козина същество. Плочите безшумно се плъзнаха над главите им.
След миг блесна искра, последвана от светлина. Лампата, която държеше Кристата, представляваше малък панер, в който плуваше нещо много напомнящо стандартен затворнически порцион.
Кристата обясни, че лампата е точно това, за което я бе взел Стен — бяха сварили порционни пакети, за да изтеглят мазнилата от тях и да я използват за гориво, а самите пакети — за фитили.
— Не това искам да ти покажа обаче. Ела.
И без да чака отговор, Кристата се спусна в един по-тесен трап.
Стен го последва.
Трапът беше дълбок около два метра, а на дъното му Стен видя отвор на тунел, укрепен с дъски отгоре, отдолу и отстрани.
Промъкването през него не въздействаше клаустрофобично — по-скоро беше като придвижване през тесен, но съвършено изграден коридор, който се спускаше постепенно, но неизменно надолу.
На всеки двайсет и пет метра проходът се разширяваше в добре изградени междинни станции.
Стен си помисли, че на човешки същества би отнело пет и дори повече години, за да изкопаят такъв тунел. Тунелът беше празен, ако се изключеше обраслата с козина задница на Кристата, която се поклащаше пред Стен. В един момент тя се врътна и изчезна.
Стен се вмъкна след нея и се озова на ръба на просторно помещение.
Вътре бяха Кристата и трима затворници — Стен ги познаваше бегло. Спусна се на ръце от ръба и стъпи върху един гранитен камък. Цареше мъртва тишина, като се изключеше съскането на лампата.
— Е, сър? Какво ще кажете?
Въпросът зададе жена с нашивки на артилерийски подофицер. Маркиевич, спомни си Стен. Отговорът му беше откровен.
— Прокопавал съм няколко тунела, но този е най-добрият, който съм виждал. Свършили сте шибана… пардон, отлична работа.
— В името на Всевишния — напевно се обади Кристата. — И изцяло по негова воля.
— В името на Всевишния — повториха останалите трима.
По дяволите, помисли си Стен. Значи Кристата покръстваше масите. Щом обаче вярата в онова, което правеше Кристата, можеше да прокопае тунел като този, Стен също беше готов да се покръсти.
— Впечатлен съм, както казах — добави Стен. — Знаете, че можете да разчитате на всякаква помощ, която бихме могли да ви окажем. Защо решихте да ми го покажете?
Лицевите пипалца на Кристата зашаваха.
— Защото — започна той — изглежда, имаме проблем.
И посочи с пипалата си. Стен огледа просторното помещение и видя, че три от стените са циментирани — по всяка вероятност основите на катедралата. Точно пред тях като стена се изпречваше огромен каменен отломък.
Стана му ясно защо Кристата го беше довел тук. Не от гордост, а защото се нуждаеха от помощ.
Ако не беше Големият X, би могъл да е по-отзивчив. Но трябваше да мисли за още няколко хиляди души, поради което изражението му остана невъзмутимо.
— Нуждаете се от помощ, за да пробиете тази шибана… моля за извинение… скала?
— Точно така — потвърди Маркиевич.
— Мога да докарам още изкопчии — продължи Стен. — Но въпреки това ще отнеме поне хиляда години, за да пробият това чудовище. А ми се струва, че взривяването е противопоказно.
Човеците се умърлушиха. Кристата не реагира по никакъв начин.
— Все пак си мисля, че бихме могли да помогнем — добави Стен.
Кристата отново помръдна пипала.
— Когато по-старши мирянин предложи да предостави онова, което може да се сметне за по-малко
