интересния — прости ми, Всевишни — дял от урока, каквито дялове бяха моя отговорност при нормални обстоятелства, обикновено става дума за, както съм чувал да ги наричат, някакви компенсации.
— Така е — потвърди Стен.
— Ние слушаме.
Ние, запита се Стен дълбоко под земята. Ние в смисъл на Кристата и покръстените от него или ние и неговият Всевишен? Помисли си за тоновете скали, пръст и камъни над главата му и реши, че това не е най-подходящото място за демонстрация на прекален агностицизъм.
Нямаше намерение да предложи празен чувал все пак.
Компютърът на Краулшавн и Соренсен вече беше започнал да дрънкоти из цифрите на проучвателите. И естествено имаше големи липсващи пространства между резултатите от измерванията и начина, по който изглеждаше Колдиез.
Най-любопитни бяха резултатите от направените от проучвателите ехосонди. Някои от свръхчувствителните антитунелни микрофони на Авренти бяха попаднали по някакъв начин в ръцете на крадците на Килгър, бяха имплантирани в каменния двор и беше въведен импулс. Обикновено импулсът се възпроизвеждаше от каменен отломък от парапета на бойната кула на катедралата. Когато въпросният отломък се стоварваше долу, естествено поради „естествени“ причини, трясъкът се записваше от различни точки и се подаваше на Дрънкалник.
Трясъците не съответстваха, което подсказваше че под Колдиез се спотайва огромна мистериозна неизвестност. Празна неизвестност.
Подземия.
Това беше примамката на Стен в чувала.
— Ако — започна той — успея да ви посоча път около или през тази скала, вашият тунел вече няма да е недостъпен.
Тримата човеци замърмориха.
— Продължавай — каза Кристата.
— Бих искал да използвам тунела за измъкването на повече бегълци.
— Колко?
— Не знам. Но вие четиримата ще сте първите. И ще разполагате с цялата подкрепа, която моята организация може да предостави.
— Разполагаме с цялата подкрепа на Всевишния — отвърна Кристата.
Покръстените закимаха в знак на съгласие.
Стен изпита известно съжаление заради онова, което върши, но до този момент липсваше по- осъществим план за бягство в етап на развитие. И отново си спомни ридаещия над порциона си стар офицер.
— Ще ви предоставим още изкопчии, които ще работят под ваше ръководство. Няма да се предприема нищо без ваше знание и одобрение.
— Имаме ли избор?
Стен не намери за необходимо да отговори.
Маркиевич погледна Кристата и отговори от името на четиримата.
— Изглежда, такава е волята на Всевишния.
Бяха единодушни.
На Стен не му се искаше да им даде отговора, тъй като беше простичък.
Копайте надолу.
Макар и недоверчиви — с изключение на Кристата, който смяташе, че Всевишният говори по някакъв начин чрез Стен — те го послушаха.
Много дни след това проникнаха в подземията на Колдиез.
А това създаде за Кристата още по-голям проблем.
Една нощ Стен отново се измъкна от килията и се спусна в подземните кухини. Пещери с високи каменни тавани, които отвеждаха към мрака. Покрити с каменни плочи и осеяни с колони подземия. В които, според думите на Стен, се спотайваха всички изкушения на Ксанаду.
Стен направи бърз оглед на светлината на една факла, подсвирна и одобри. Очевидно простоватите монотеистични комунари-земеделци, които бяха издигнали Колдиез, бяха предвидили мерки за няколко изключително дъждовни дни. При това бяха планирали да прекарат тези дъждовни дни в нещо повече от аскетична медитация. Имаше помещения с огромни бъчви. Стен ги почука и установи, че все още са пълни с някаква течност. Прокара пръст по дъгите на една бъчва и усети вкуса на алкохол.
Други помещения бяха заредени с хранителни припаси, а трети — с облекло.
— А все още не сме проучили напълно тези помещения — продължи унило Кристата. — Изглежда, този, който е натрупал цялото това богатство, е живял щастливо.
Стен огледа лакомо хранителните запаси… и престана да мисли как би му се отразила истинска храна. Вместо това се зае да прави планове.
Кристата — лично — щеше да направи пълно проучване на зимниците. За съдържанието им щяха да съобщят само на полковник Вирунга и на господин Ернандес. Последното, което би допуснал Стен, беше разконспирирането на този тунел — който, изглежда, беше единственото им спасение — тоест изкопчиите да започнат да дебелеят, да се обличат добре и — най-лошото — да се напиват. Определените за изкопчии щяха да бъдат отвеждани до работното си място със завързани очи. Само Кристата и неговите покръстени щяха да знаят какво има в мазетата. Щяха да държат всичко в тайна и да приготвят извънредни порциони, за да помогнат на бегълците да влязат във форма.
А Стен искрено се надяваше, че никой от посветените от Кристата в правата вяра няма да кривне от правия път и да се разприказва.
21.
Старши капитан Ло Прек седеше нервно на ръба на леглото си и се опитваше да разгадае бърборенето по радиото между капитана на товарния кораб и контролната служба. Тайнствата на навигационния жаргон не бяха от компетентността му, но по гласа на капитана можеше да прецени, че нещата не са наред.
С големи препирни беше успял да си издейства пътуване с кораб, който пренася ниско приоритетни материали за таанските заводи. Откакто предприе пътуването преди много цикли, полетът вече беше прекъсван и пренасочван поне пет-шест пъти. Крясъците на капитана му подсказваха, че същото предстои да се случи за пореден път.
Прек се въртеше нетърпеливо и изпитваше почти удоволствие от болката, която коравият метален ръб причиняваше на мършавите му бедра. Чувстваше се безпомощен. Не можеше да предприеме или да каже абсолютно нищо, за да ускори пътуването. Вече беше използвал малкото привилегии, на които имаше право, за да получи краткотраен отпуск. И се наложи едва ли не да се моли, за да получи разрешение да се качи на този окаян товароносач. Дадоха му го с неохота — вероятно поради чувство за вина.
Прек знаеше, че не е от хората, които се харесват. Беше свръхекспедитивен. Свръхизпълнителен. Праволинеен при изпълнение на служебните си задължения. Никога не искаше награди за добре свършена работа. Тъй като не беше амбициозен, никога не беше пакостил на друг човек. Но въпреки всичко не го харесваха. Имаше нещо особено в него… което Прек осъзнаваше и с което се примиряваше, както се примиряваше с вината, която провокираше у своите колеги офицери. За разнообразие се беше възползвал от нея: като действаше изцяло не в свой стил, я беше оформил в своя изгода. При нормални обстоятелства дори мисълта за такова нещо би го възмутила.
Но не и сега. Защото сега беше сигурен, че е открил Стен… или поне скривалището му.
Имаше нов затвор за военнопленници. За смутители. За оцелели. Намираше се на Хийт, в някакво място, наречено Колдиез.
Прек долови примирението, прозвучало в гласа на капитана. Предстоеше ново забавяне. Поредната отсрочка за неговия враг.
22.
