Н’клос се размърда и разкопча горното копче на куртката си. Дяволски правилно, помисли си Стен. Той също беше плувнал в пот. В килията под тяхната трима мъже разпалваха саморъчно изградена пещ.
— Шибана жега — измърмори Килгър. — Що не си свалиш куртката?
— Не е уставно.
— Майната му — изруга Алекс. — Един печен войник трябва да знае кога и къде да спазва устава. Чувствай се удобно, шефе. Ако дойде сержантът, ще го чуем отдалече как трополи с ботушите си.
Н’клос свали колана си и след като изгледа подозрително Стен, който седеше в другия край на стаята, прибра парализиращата палка в куртката. Огледа се да намери място, където да закачи куртката, и видя една кука — единствената, — забита в стената на килията близо до вратата.
— Хайде, момче — ’звинявай, сър. Кафето е готово.
Н’клос закачи куртката и отново се настани на столчето.
— Та к’во приказваше, преди да те прекъсна?
— О, да. Понякога си мисля, че трябва да поискам прехвърляне. Във фронтова част.
— Сър, веднъж и аз си помислих същото, без да послушам моя нещастен осакатен брат. Войната не е забава, сър. Виж ме на к’во дередже съм.
— Не бих искал да съм военнопленник — сподели искрено Н’клос.
— Точно тъй. И туй не е най-лошото, което мож’ да се случи. — Килгър замълча. Даже да няма кьотек, пак не е много забавно. Не съм ли ти казвал за пъпчивите змии?
— Май не си.
Килгър се усмихна едва забележимо на Стен, а той изръмжа в отговор. Беше попаднал в капан, от който нямаше измъкване.
— Бях на Земята. На един остров — Борнео.
— Бил си на
— Ами да. Военната служба ти разкрасява биографията. Тъй ил’ инак, да продължа, тъкмо бях поел една бойна част и…
— Не знаех, че имперските старши подофицери командват бойни части.
— При сп’цифични обстятелства — продължи Алекс. — Така че се свързвам със старши сержанта и питам: „Старш’ сержант, к’ъв е най-тежкият проблем?“, а той вика: „Пъпчивите змии!“. Аз викам: „К’ви пъпчиви змии?“, а той вика: „Пъпчивите змии, сър“.
В този момент вратата на килията безшумно се открехна и една ръка — ръката на Сен Клер — се мушна вътре, откачи куртката на Н’клос от куката и изчезна заедно с нея.
— Еи го и кафето, сър. Както и да е, оглеждам аз книгата за провинения на мойта нова част — и пълен ужас. Дезертьори, нарушения, социални заболявания, до шията в лайна — командата ми пълна развалина! Тъй че събирам частта и питам моите мъже к’ъв е проблемът. А те в хор: „Пъпчивите змии, сър“. „Пъпчиви змии ли?“, питам аз. „Да, сър. Пъпчивите змии“, пак в хор те. И ми разправят, че джунглата била фрашкана с пъпчиви змии. Нали ти казах, че частта ни беше насред една огромна джунгла, а?
Стен се надяваше, че отвън вече са претършували куртката на Н’клос, дали са военната книжка и останалите му документи на най-бързия спринтьор в затвора и той е препуснал надолу към една килия, в която чакаше Л’н.
Тя внимателно щеше да разгледа документите и да ги запомни благодарение на ейдетичната си памет, та по-късно да ги възпроизведе.
Куртката щеше да се премери, на всички униформени копчета щеше да се вземе восъчен отпечатък — също с цел да се възпроизведат. Размерите на парализиращата палка щяха да се вземат за всеки случай — ако някой решеше да конструира фалшиво оръжие.
За броени минути комисията на бегълците би трябвало да разполага с всички съществени атрибути, обезпечаващи малко допустимата вероятност някой беглец да поиска или да му се наложи да прилича на надзирател. Или да използва за прикритие самоличността на Н’клос.
Освен ако, разбира се, той не погледнеше зад себе си, не установеше, че куртката му е изчезнала, и не вдигнеше тревога.
Междувременно Стен е отвращение слушаше историята на Алекс.
— И значи — не спираше Килгър, — беше фрашкано с пъпчиви змии. На всяка крачка. Свирепи гадинки със смъртоносна отрова. Пълзят по бойните позиции и хапят, пълзят в палатките и хапят, пълзят в мръсотията и хапят. Отвратителни твари. Нещо тряб’а да се напрай, нали така. Тъй че се замислям и издавам заповед. После я изпълнявам и мъжете ми си гълтат въздуха, като виждат, че държа пъпчива змия. И им викам: „Слушайте, момчета. Държа пъпчива змия, нали?“ И те отговарят в хор: „Тъй вярно, сър, пъпчива змия“. „А сега ще ви покажа как да действате с пъпчиви змии. Бройте след мен. На едно фащате змията с дясната ръка. На две я фащате и с лявата ръка. На три плъзвате дясната си ръка към главата й — хац, — на четири я откъсвате с палец!“ Те само ми се пулят и козируват. И през следващите две седмици само това се чува наоколо. Хац… хац… хоп… хоп. И навсякъде се търкалят змийски глави. И моралът са качва, и вече няма дезертьори и провинения, и даже случаите на шарка намаляват. Решавам значи проблема. И един ден посещавам диспансера. И там лежи едно нещастно бойче, цялото в бинтове. От главата до петите. В бинтове. И го питам: „К’во става бе?“ А той ми грачи: „Пъпчиви змии, сър!“ „Пъпчиви змии значи“, викам. „Тъй вярно, сър, пъпчиви змии“. „Обясни, момче, викам му“.
Алекс изглеждаше леко притеснен… и в този момент вратата отново се открехна и същата ръка върна безшумно куртката на мястото й. Алекс се поколеба и поднови историята си — ако би могла да се нареже така. Стен се опитваше да си припомни най-болезнения и бавен метод на измъчване, който му беше известен, твърдо решен да го приложи върху своя старши подофицер.
— „Сър — продължава бинтованото бойче, — нали ни показахте как да се оправяме с пъпчивите змии?“ „Да“, казвам. „И значи съм на пост една нощ. И при мен се промъква нещо. И точно както наредихте, г’син Килгър, на едно го фащам с дясната ръка, на две го фащам с лявата ръка, на три плъзвам ръка нагоре и на четири хац… и, сър, мож’ли да си ме представите как седя там с палец в задника на някъв шибан тигър?“
Последва мъртвешка, абсолютна тишина.
Накрая Н’клос се обади.
— Това е най-отвратителната идиотска шега, която съм чувал.
За първи и единствен път Стен беше напълно съгласен с таанец.
Сен Клер се взираше в сумрака — наблюдаваше как странната й съквартирантка скицира — изцяло по памет — таанската карта за самоличност направо върху светлочувствителната пластина. Бе искала да възрази, когато Стен нареди да я настанят в едно помещение със свенливата керка, но преглътна протеста си. Не искаше да даде възможност да узнаят основанията за възраженията й. Те нямаха нищо общо с обстоятелството, че Л’н не е човешко същество. Сен Клер чисто и просто предпочиташе да остане сама. Винаги предпочиташе да е соло, винаги беше разчитала единствено на собствените си умения, за да не й тежи отговорността за друго същество. Сен Клер оцеляваше, като се възползваше от късмета си без излишни колебания. Докато Л’н беше от онези създания, на които подобно хладнокръвие беше чуждо.
Същевременно имаше известна логика в съвместното им съжителство. Като главен крадец, за нея беше по-добре да общува директно с дребната керска художничка. Но беше необходимо известно привикване. Л’н се чувстваше добре на тъмно, но извън килията беше почти съвсем безпомощна на светлината на яркото таанско слънце. Сен Клер постепенно започна да се улавя, че механично й помага за различни дреболии: да я заведе до тоалетната; да й намери някой инструмент, който не може да открие на блясъка на късното следобедно слънце; да я върне в действителността, когато изпадне в транс от някой причудлив светлинен ефект.
С две думи, Сен Клер установи, че изпитва симпатии към друго същество. Л’н се превръщаше за нея в най-странното от всички живи създания — приятел.
Необходимо беше и да я поошлайфа, разбира се, особено заради начина, по който се отнасяше с това копеле Хорацио, който си позволяваше да се разпорежда за всичко. Л’н го възприемаше едва ли не като някакъв светец. Впоследствие чу и историята за ефрейтор Хансен и си даде сметка, че той и Стен са се слели в една личност — взаимозаменяем герой. Единственото, което Л’н можеше да направи, беше да се придържа към своя благоразумен начин на живот сред мръсотията и навалицата на затворническия лагер.
