Жадуваше за спокойствието на родния си горски свят и изпадаше във все по-продължителни периоди на съзерцателни възпоминания за него. А суровата лагерна действителност ставаше все по-непоносима с всеки изминал ден. Без Стен — или поне представата за Стен — по всяка вероятност би изпаднала в тихо умопомрачение.
Сен Клер се беше зарекла да промени това положение. Последното, което щеше да направи преди бягството си, беше да убеди Л’н да стъпи на собствените си крака.
— Кажи ми, Л’н — каза тя, — нали те интересува светлината. Виждала ли си някога прочутата светлинна кула на Първичен свят?
Л’н спря на средата на скицата.
— Имаш предвид построената от онези двама милчъни ли? Мисля, че се казваха Марр и Сенн.
— Да.
— Само на снимка — не с очите си.
— О, ти никога не си била на Първичен свят. Когато всичко това свърши, можем да отидем заедно да я разгледаме.
— О, била съм на Първичен свят. И когато бях там, чух, че щяло да има голям купон в кулата. Ето
— Защо не отиде? — попита Сен Клер.
— Не бях поканена.
Сен Клер не можеше да проумее.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Като нищо можеше да влезеш без покана. Правила съм го много пъти. На купон на Марр и Сенн никой не би могъл да разбере дали си поканена, или не.
Л’н въздъхна и във въздишката й се долови едновременно безнадеждност и завист.
— Да вляза без покана… Мечтала съм си да го направя. Нали разбираш — новата Л’н. Смела. Решителна. Дръзка. Нахлуваща на купона, сякаш това е напълно нормално. Принуждаваща с поведението си всички да си помислят, че съм някаква знаменитост, но се боят да попитат, за да не се изложат, че не ме познават. — Тя тръсна глава. — Няма начин. Достатъчно е да ме погледнат в огромните ми грозни очи, за да разберат моментално, че съм никоя.
Сен Клер се втрещи.
— Какви ги дрънкаш? Грозни очи?!
Л’н сви рамене, сякаш принудена да се примири с неприятната истина.
— Чуй ме, момиче — каза накрая Сен Клер. — Двете с тебе имаме много работа. Като начало ще започнем с представите ти за грозно и ще стигнем до нахлуването на някакъв си купон.
Л’н се изкиска, сякаш Сен Клер беше изтърсила някаква шега. Но Сен Клер знаеше по-добре. Току-що беше дала дума. А беше жена, която държи на думата си.
24.
— Проверката приключена — обяви Вирунга в отговор на рапорта на Изби. След което се обърна кръгом, отдаде чест на Генрик и изкрещя: — Всички затворници са налице. — И след мигновена пауза добави: — Сър.
Дори Генрик не можа да намери основание за проточване на проверката. Само кимна и закрачи към административната зона. Вирунга отдаде чест на оттеглянето му, завъртя се отново кръгом и кресна:
— Поделение — свободно!
Множеството зажужа от безразборни разговори, затворниците тръгнаха към помещенията, тоалетните и вечерята.
Стен, на когото предстояха по-съществени задължения, тръгна към стълбището и покоите на Вирунга, без да се оглежда встрани, и едва не се блъсна в Четуинд, който го очакваше усмихнат.
— Затворник Хорацио.
— Сър!
— Това не ти е истинското име.
— Извинете, сър. Майка ми би се изненадала.
— Не е зле. Току-що си спомних къде съм те виждал. На Дрю.
— Виж ти!
— Не се втелявай. Нямам много време. На Дрю. Затворническия свят. Командвах банда щастливи разбойници, които събираха молюски. А вие двамата с онази бъчва Килгър се появихте в надзирателски униформи. Да хванете някаква невестулка, който се казваше… по дяволите, как беше? Дънстан… не, Динсман.
Четуинд имаше отлична памет. Достатъчно добра, за да го убие.
— Сър, не искам да ви засегна, сър, но как бих могъл…
— Как може да си бил таански надзирател, а сега да си военнопленник ли? Например така. Ти си от имперската агентура. Когато започна войната, си влязъл в мрежата. Може прикритието ти да е било пожарникар. Може да си измъкнал късметче от шапката, когато започна патакламата. Проклет да съм, ако знам.
Стен прецени. Възможно ли бе да убие Четуинд веднага? Тук? Невъзможно. Можеше да изчезне, преди да открият тялото, но щяха да последват репресивни мерки. Втори въпрос; можеше ли да попречи на Четуинд да докладва любопитната информация на Авренти, докато той самият не успее да организира някакъв фатален инцидент по възможност извън стените на Колдиез? Възможно.
— Казвай, затворник.
— Не мога, сър. Каквото и да кажа, ще ме пратите в карцера.
— Добре — каза одобрително Четуинд. — Ако започнеш да бръщолевиш, че съм откачил, ще се наложи да те пребия и да те хвърля в килиите. А може и да почна да се питам дали вече наистина не откачам. Но… — Четуинд се ухили. — Всичко, което трябва да направя сега, е да изчисля как да изиграя картата. И дали изобщо да я изигравам.
— Не разбирам, сър.
— Разбираш, проклетнико. В момента съм надзирател. Но присъдата ми е все още висяща. Шибаните таанци могат да ме лишат от привилегиите ми и да ме върнат на Дрю или да ме хвърлят на някой от смъртоносните светове, за каквото им скимне или за нищо. Затова трябва да помисля още малко. А за да не се опиташ да организираш някакъв инцидент, който да обезобрази великолепното ми тяло, ще ти кажа още нещо. Предпочитам да съм на страната на победителите.
Четуинд беше много по-проницателен, отколкото изглеждаше, осъзна Стен.
— Войната зле ли се развива?
— Чудесно се развива. Засега — отвърна Четуинд. — Ние… По дяволите, дори започвам да говоря като надзирател! Таанците блъскат по вас, имперците, като по барабани. Питам се обаче докога. Излизам през портала и виждам следи от плъзгачи, защото горивото е под режим. Виждам, че тършуваме из боклуците за вторични суровини. Трябва да разбера дали кашата навсякъде е като тук на Хийт, как е положението по другите светове. Харесват ли ти разсъжденията ми? Може би е трябвало да стана анализатор, а? Продължавам с разсъжденията. Ако таанците не спечелят някаква решителна битка в най-скоро време, ситуацията ще се усложни. А вие сте много повече от нас. Така че войната може и да не продължи, както им се иска на лордовете и лейдитата. А може би — хм — Хийт да е с по-различна система на управление. Като това, че може би плащаме данъците си на Първичен свят. Мисля си, че в такъв един случай господин Четуинд може и да не получи малка златна звезда, ако съдейства за сканирането, а след това и изтриването на мозъка на някой герой от разузнаването. По-скоро може да свърши като военнопрестъпник. Което никак няма да му хареса. Както вече казах, на страната на победителите съм. Така че… поне докато нещата не се променят и не успея да се ориентирам по-добре каква игра разиграваме и с чие тесте… Възнамерявам да правя същото, което правех и досега по отношение на теб. Тоест нищо.
Стен беше на път да вземе решение, което не му допадаше.
Дори при едно бягство трябва да има тактика и стратегия. Тактиката — да се открие възможен път за бягство, да се изгради възможен път за бягство, да се екипират бегълците — беше твърде
