негов, а не творение на Съвета — е зле обмислен, мятане на подправен зар в полза на казиното.
Но тя беше таанка — и не каза нито дума.
— Има още две модификации на вашия план — продължи Феерле. — Умно замислената от вас фалшива диверсия срещу Ал-Суфи. Липсва само едно. Тази бойна част следва да бъде под командването на човек, когото Империята счита за най-добрия ни главнокомандващ. Нашият вдъхващ страхопочитание стратег.
Лейди Атаго усети страните й да поруменяват, а ръката й да посяга към личното й оръжие, но успя да запази самообладание.
— За мен е чест — отвърна тя и се изненада, че гласът й не потрепна. — Но щом трябва да поема командването на диверсионното нападение, кой ще поеме моите дванайсет флота — поправям се, моите дванайсет и допълните части, които Съветът е взел решение да участват в нападението?
— Тъй като това е операция с всички възможни налични средства — отговори лорд Феерле, — ние, които отговаряме за нападението, би трябвало да представляваме мощта на нашата Империя.
Лейди Атаго успя да даде израз на официалното си съгласие с Волята на Таан — отправи официален поздрав към своя заместник лорд Феерле, след което напусна.
Едва когато се озова в покоите си, изпадна в яростен пристъп, а думите, които избълва, биха възхитили дори някой таански докер.
Най-накрая се овладя.
Извади личното си оръжие.
Да, честта й беше опетнена. Но не, даде си сметка тя, заради собствените й действия. Беше извършена несправедливост. Както обикновено. Не за първи път се случваше. Беше успявала да превъзмогне много несправедливости. Както и своята раса. Отвъд тях беше победата. Добре, щеше да се примири с разпорежданията. Щеше да поеме командването на диверсионния флот. Щеше да постигне повече, много повече от който и да било приспособенец. Без да предприема нищо, готова да помогне.
Беше сигурна, че планът й ще успее въпреки идиотските модификации на лорд Феерле. Но след като Дюрер бъдеше унищожена и докато обединените таански флотове нападаха Първичен свят, лорд Феерле щеше да разбере колко трудно е командването, за разлика от отстраняването на военния ръководител, за да станеш фигурант в последната минута.
Беше сигурна, че за окончателната победа Феерле ще има нужда от помощта й.
И възнамеряваше след поражението на Империята да го принуди да плати много скъпа цена.
26.
Оставаха още трийсетина сантиметра. Стен почти усещаше хладния мрак на таанската нощ зад тънкия пласт земя в дъното на тунела. Притегляше го неумолимо, както огромната луна привлича прилива на свободата. Оставаше му само да изгребе още малко пръст и щеше да е навън. Дългите години като таански затворник щяха да приключат и единственото, за което трябваше да се погрижи, беше да оцелее.
Обърна се назад, почти задавен от лютивия пушек на лоената лампа. Очите му се бяха насълзили. Избърса ги с ръкав и огледа войската си — мъжете, жените и създанията, които беше подбрал за бягството.
„Пъстра“ група беше слабо определение. Някой като Кристата и тримата му покръстени бяха облечени в грубите бледозеленикави и кафеникави дрехи на таански селяни. Ибн Бакр беше вложил всичките си шивашки умения за ушиването на своята и тази на партньорката му униформи — партньорката му бе дребна женица и май се казваше Алис. Бакр беше облечен в парадна униформа, която би подхождала на адмирал. Униформата на Алис беше съвсем малко по-скромна.
Всъщност двамата се бяха дегизирали като началник на граввлак и неговата помощничка. Разполагаха с документи, според които извършваха цялостна проверка на основните станции на Хийт. Стен се изкикоти, когато Ибн Бакр му показа работните скици на Облеклата. И моментално изпита съжаление, забелязал виновното изражение на Ибн — едва ли имаше по-печална гледка от тази на гигант с провиснала до земята челюст. След това Ибн Бакр му обясни предпочитанията на таанците към униформите и че дори най-низшите служители имат склонността да носят лъскави дрехи.
— Би трябвало да видиш как се облича шефът на боклукчиите — точно така каза.
Стен затвори очи пред крещящия блясък и реши да не обръща внимание.
Останалите бегълци бяха облечени в дрехи, които бяха нещо средно между простоватите одежди на Кристата и крещящото великолепие на униформата на Ибн — от фермери и търговци до таански служители от долно и средно ниво.
Друга забележителност беше Сен Клер, с ботуши и работен комбинезон, толкова плътно прилепнал по тялото й, че Стен изпитваше едновременно похот и неприязън. Носеше през рамо малка торба. В нея бяха натъпкани една смяна дрехи и любимите на таанските богаташи свръхлеки принадлежности за къмпинг. Сен Клер разчиташе на обстоятелството, че два пъти в годината в почвата на Хийт поникват много редки и много вкусни грудки, които бяха толкова ценни, че беше разрешено да ги берат само спортуващите благородници и богаташи. Така че два пъти годишно таанското висше общество преравяше горите и ливадите на Хийт за тези грудки. Местата, където можеха да се намерят, се пазеха не по-малко старателно от потоците с пъстърва, която Вечният император развъждаше на Земята.
Сен Клер се правеше на един от тези събирачи. Беше убедена, че с леснина може да се свие в някоя дупка и да изчака удобния момент да напусне Хийт. Стен не беше чак толкова сигурен, но не се хвана на бас с нея, въпреки че шансовете му бяха сравнително печеливши.
Стен ги оглеждаше и изчакваше мирянинът и неговите последователи да приключат молитвата си към „Всевишния“, който да прояви благосклонност към усилията им. Единствената дума, която различаваше, беше „амин“ — тримата я промълвяваха шепнешком всеки път, когато Кристата правеше кратка пауза. Най- накрая той свърши и се приближи с клатушкане към Стен, като почистваше оплескалата козината му кал. Масивното му тяло излъчваше целеустременост и напрегнатост. Единствено сетивните пипалца, навити като пръстен около носа му, потрепваха от възбуда.
— Духът на Всевишния е с нас — каза Кристата. — Той ни каза, че е почти време да тръгваме.
Стен преглътна саркастичния коментар, който му дойде наум. След хилядите тонове изкопана и извлечена пръст кой му даваше право да се присмива на вярата на Кристата? А и може би тъкмо този „Всевишен“ беше изпратил ексцентричния Кристата на Стен. Би ли открил прорязалите подземията на Колдиез зимници без него? Що се отнасяше до Стен, ако Всевишният искаше уважение, беше готов да му го даде, по дяволите.
Така че Стен се усмихна и каза:
— Чудесно… Следващия път, когато разговаряте… му предай благодарностите ми.
Кристата не се засегна. Разбра, че в думите на Стен няма нищо обидно.
Откъм дъното се чу трополене и всички се притиснаха към стените на тунела. Иззад ъгъла се появи Алекс: влачеше огромен товар продоволствие върху три закачени една за друга колички, които бяха използвали за изтегляне на изкопаната пръст. Тежкогравитационникът пристъпваше с лекота, сякаш дърпаше бебешка количка. Когато едно от дървените колелета заора в някакъв коловоз, той просто повдигна предния край на композицията и го премести на по-равно място. Товарът тежеше поне тон и половина.
— Туй е последното, Хори — заяви той и се дръпна встрани, та другите да разтоварят багажа. Огледа малобройната група и закима със задоволство. След което се приближи небрежно до Стен, наведе се и му прошепна:
— Не ми харесва тая работа, момче. Виждам ги сичките мъртъвци. Дай да им покажем няколко „богомолски“ номера… Та да имат някаква надежда поне.
Стен тръсна глава.
— Пробата мина гладко. Колкото до номерата… Те са аматьори, до един. По дяволите! Все едно да ги убием сами и да спестим удоволствието на таанците.
— Все пак ще се чувствам по-добре, ако владеят някой и друг номер.
— Повярвай ми, Алекс — каза Стен. — Така е по-добре. Това е като един стил на воюване, за който съм чел. Преди няколко хиляди години наблъсквали с войници някакви огромни тромави летящи машини. Товарели всеки с по петдесетина кила оборудване и ги изритвали от вратата на височина два-три
