Шефът на екип „Богомолка“ нямаше вина. Идеята беше изцяло на Вечния император и флотски маршал Йън Махони. Разбира се, фините сензори можеше да се разположат отпред, откъдето се очакваше реалното нападение на таанските сили. Но ако някой от тези сензори бъдеше открит? Нямаше ли да се досетят таанците, че имперските сили дебнат в засада?
Беше много по-нелогично Империята да поддържа секретните групи в корпусите. Плюс това, както изтъкна цинично Махони, би било твърде неправдоподобно някой „богомолец“ да се предаде и да го депрограмират, за разлика от една обикновена машина.
Екипажите чакаха, ругаеха, потяха се и се вмирисваха.
Най-накрая сензорите светнаха.
Към таратайките на Бет се носеха повече таански кораби, отколкото се предполагаше в указанията от най-високо ниво.
Бет изпрати светкавично съобщение и изключи всичко. Преценката й за сражението — ако възникнеше такова — беше пределно ясна. Единственото, на което би могла да се надява, беше нито един от приближаващите таански бойни кораби — в почти видим обсег — да не прояви интерес да провери бричките й за оцелели.
Вечният император се намираше на личния си кораб „Нормандия“. Корабът се беше изтеглил толкова напред — плюс още три светлинни години, — колкото беше необходимо, за да се избегне опасността да вземе участие в планирането от самия Император сражение. Бойната зала беше настроена да осигурява пълни и изчерпателни доклади за всички очаквани сведения.
Императорът прецени, че Махони много скоро ще се втурне във вихъра на битката. Надяваше се, че ще успее да помогне, ако Махони обърка параметрите на грандиозната стратегия.
Убедено се самозаблуждаваше, че няма никакво намерение да се намеси. Беше направил всичко по възможностите си.
Според предварителните сведения таанците старателно се приближаваха към капана му, независимо от изненадата му, че по някакъв начин и някъде очакваните дванайсет нападателни флотилии се бяха разраснали до над двайсетина. Изчакваше ги хладнокръвно да му паднат в ръцете. Това, мислеше си Императорът, е началото на края. Или поне, нашепваше непоследователното му „аз“, краят на началото.
Ха, помисли си инженер Х. Е. Рашид. Ами ако е краят на края?
Така че беше готов да спаси топките на Махони, а така също и своите.
За съжаление роботизираните таански кораби, предназначени само да блокират комуникациите между системите Ал-Суфи и Дюрер, прекосиха периметъра на имперците и Вечният император се озова в най- модерната зала за военни анализи, инсталирана някога на космически кораб, заслушан в комуникационните смущения и вторачен в дезинформационните пиксели, прекъсвани от разпокъсани пукотевици, които показваха както победоносни и настъпващи, така и претърпели поражение, отстъпващи таански или имперски части по всички фронтове.
Поради само шепата имперски тактически кораби и разрушители, изпратени да удържат и защитят системата, сражението на Дюрер беше доста краткотрайно.
Би трябвало да оцелеят седем от осемдесет и деветте кораба, които се придвижваха срещу атакуващите таански флотилии. Заповедта беше да спрат таанската атака, да не допуснат кацане на Дюрер и да причинят максимални загуби на противника.
Бяха, без да го знаят, самоубийци.
Определените за Дюрер кораби бяха ключови нападателни части — нито старомодни, нито последна дума на технологията. Императорът възнамеряваше да поддържа възможно по-дълго заблудата, че Дюрер не е достатъчно защитен и не очаква нападение.
Затова беше направил точните назначения с пълното съзнание, че изпраща хората на явна смърт.
Би могло да се нарече „Цената на Империята“, ако Вечният император не беше на векове разстояние от вярата в подобни грандиозни изявления. Те вършеха работа за простолюдието, не и за властниците. А и това не беше нито първият, нито най-кръвопролитният, нито последният случай…
Тактиката на частите на Дюрер беше планирана добре. Една флотилия разрушители се движеше в една плоскост с пристигащите таанци. Други две флотилии изчакваха над еклиптиката на системата, докато не бъдат ангажирани авангардните Таански части, след което се „гмуркаха“ надолу към сърцевината на противника. Малко по-късно шест крила тактически кораби, всеки под самостоятелно командване, се вдигаха „отдолу“ със заповед да нанасят удари по открили се мишени.
Всички космоплаватели бяха изчислили наум бройката на противника, бяха осъзнали, че са обречени, и — поне по-голямата част бяха категорично решени смъртта им да бъде заплатена скъпо и прескъпо.
Колко благородно.
За съжаление подобна благородна непоколебимост върши работа много рядко, и то най-вече в риалитата.
Когато противникът разполага с решително числено превъзходство, всички тактики на света не помагат, за да се приближиш до него достатъчно близо, та да го ликвидираш.
Двете флотилии се гмурнаха от високото в тарапаната — но само за броени секунди. Другите трийсет и два разрушителя почти не разполагаха с време, за да открият мишени и да изстрелят унищожителни снаряди срещу тях, преди да изчезнат на свой ред. Резултатите: разрушени — четири таански разрушителя, пет таански логистични поддържащи съда. Повредени — два таански крайцера, три таански логистични кораба.
Според компютърните изображения и анализи на развоя на битката в контролната зала пространството отвъд се задръсти с отломки, през които смъртоносно опасните дребни тактически кораби биха могли да се проврат незабелязано, сеейки смърт.
Компютрите в контролната зала смляха светлинните години в сантиметри. В действителност унищожаването на корабите на Дюрер задръсти с кръжащи отломки пространството на разстояние двайсетина светлинни години. Мониторът на някой разрушител, особено ако беше програмиран да пропуска улучени мишени, показваше по-различна картина.
Един нападател, един разбойник, един пират — каквито бяха тактическите кораби — е немислим на бойното поле.
Може капитаните на тактическите кораби да бяха прекалено енергични. Може таанците да бяха очаквали нападение „отдолу“. Може да беше просто малшанс.
Никой никога нямаше да узнае.
От тези кораби не беше оцелял нито един.
Имперската пропаганда вдигна огромна шумотевица по повод обреченото нападение и бяха раздадени няколко посмъртни награди от най-висока степен. Пропагандата изтъкна също така колко ефикасно са действали: два таански бойни кораба били разрушени, а един повреден. Един таански крайцер унищожен, два повредени. Четири таански разрушители повредени.
Следвоенният анализ: един раздробен разрушител. Един леко повреден крайцер.
Но тогава вече никой не желаеше да си спомня войната, камо ли факта, че някои от мъртвите герои бяха загинали, опитвайки се да умрат героично, вместо да победят.
Първоначалната стратегия на лейди Атаго беше само една флота да бомбардира Дюрер, втора да нахлуе, а трета да остане в резерв.
Командването на Дюрер очакваше нещо подобно.
Готови за последния парад, те се изненадаха, когато таанските флоти прекосиха системата доста извън обхвата за бойни операции.
Може би дори бяха леко разочаровани, поне в първия момент. В края на краищата, когато някой се е настървил до крайност и това се окаже напразно, е нужно известно време, за да се уталожат глупостта и адреналинът.
Но разочарованието не продължи дълго, след като Имперските сили на Дюрер си дадоха сметка, че са оцелели поне за още известно време, че сражението се води без тяхно участие и че позицията им е в
