клика.
Алекс го изгледа с изумление и недоверие.
— Бедните момчета! Офицерите им сигур’ са били кембъли. Жестоки варвари! Да блъскат момчетата, за да станат на кайма!
— Виж какво… Не са имали такива намерения. Отваряли се едни копринени чували и войниците падали плавно. Освен това ги обучавали да овладеят скоковете. Едно от най-трудните обучения по онова време.
— Сигурно — съгласи се Алекс, все още леко смаян.
— Смешното е — продължи Стен, — че когато положението се сговняло, хващали най-обикновен редник, закачали му чувала и го изхвърляли навън като отлично обучените бойци. И знаеш ли какво? Нямало никаква разлика в процента на нещастните случаи. Отнасяли го точно толкова обучени бойци, колкото и напълно неопитните новаци.
— Е, туй вече не го вярвам — каза Алекс.
Стен огледа наблъсканите в тесния тунел изнервени създания и си помисли какви ли ужасни премеждия ги очакват, щом изоставят закрилата на Колдиез.
— На мен ми се иска да го вярвам — натърти той. — Излитат само след две нощи.
Вирунга искаше да види Стен. Спешно. Стен мина небрежно през гъмжащия от народ централен двор. От време на време спираше да побъбри, да се посмее на някоя шега или да се намръщи и да поклати недоверчиво глава на някоя небивалица.
Това беше сложен и постоянно променящ се ритуал, който трябваше да изпълнява, тъй като в противен случай някой таански доносник би могъл да се впечатли колко често някакъв незначителен пожарникар посещава зоната на командния състав.
Междувременно в мозъка му се блъскаха хиляди варианти. Нямаше новини за това как се развива войната. Надяваше се, зле за таанците. Ако имаше повече късмет, Вирунга може би го викаше да докладва за най-големия успех в Колдиез до този момент. Може би, само може би, бяха успели да внедрят онова, което Алекс наричаше „Златният червей“.
Бяха изразходвали ужасно много време и усилия, за да измислят начин да подкупят една дребна чиновничка, Фастр. Беше на средна възраст и работеше като началник-служба на гаранти. Всички таанци се страхуваха от нея. Дори командващият лагера Дерзин. При най-малкото оскърбление всеки гарант би могъл да бъде загубен завинаги. И щяха да са необходими други три малки „завинаги“, за да бъде реабилитиран. А което беше още по-лошо, изпаднеше ли в особено отвратително настроение, тя тълкуваше правилата доста своеволно и някоя таанска жертва можеше да се окаже с огромна глоба за просрочени данъци — независимо дали дължеше такива, или не.
Проблемът беше, че Фастр, изглежда, бе неподкупна. Колкото и да изнудваха Н’клос и останалите подкупени надзиратели, не можеха да й открият дори една-единствена слабост. Беше пълна, но нямаше особено предпочитание към някакъв специфичен тип храна. Явно беше безполова, което поне за Алекс беше положително качество. Изглежда имаше и вкус към спартанския живот, тъй че парите не помагаха. Как да я хванат натясно? Беше от съществено значение, тъй като Фастр беше ключът към внедряването на „Златният червей“.
Отговора на загадката откри Сен Клер. Уреди си смяна като чистачка в счетоводния отдел, убедена, че жена с нейния опит със сигурност може да открие нечии слабости. Ако не друго, можеше да задигне няколко почистващи препарата, които да вършат по-полезна работа.
Сен Клер се мота половин ден из канцеларията, докато я разконспирира. Докато другите чиновници не откъсваха очи от задълженията си, уплашени дори да повдигнат глава, за да не ги хванат, че не работят, Фастр се забавляваше — цялата сутрин.
Беше някакво забавление, което не можеше да се разбере от пръв поглед. Поне за Фастр то се състоеше в блъскане по компютъра и бълване на безкрайни серии ругатни, от които Сен Клер чак се изчервяваше, прекъсвани от време на време от победоносни викове. Най-накрая Сен Клер се промъкна до компютъра, за да разбере какво става. На монитора се въртеше хаотична струя от цифри, която след миг замръзна неподвижно, Фастр се разкрещя възмутено и отново заблъска по клавиатурата. Изскочиха още цифри. И нова серия ругатни. Сен Клер постепенно проумя. Цифрите върху екрана бяха алгоритми. Беше някаква игра. След миг разбра, че е бридж.
Това не само беше слабост. Това беше огромна зееща рана.
— Типичен маниак на бридж — информира тя Стен. — В цялата вселена не я интересува нищо друго освен бриджа. Ненавижда хората. Но за да играеш бридж, ти трябват хора.
— Има си компютър — отвърна Стен. — Осигурява й всякакви игри, каквито си пожелае. С всякакво ниво на трудност.
— Явно не си картоиграч — възрази Сен Клер. — За да ти доставя удоволствие играта на карти, ти е необходим противник, който се тормози. Особено при бриджорите. Няма да видиш кръв, ако разкатаеш фамилията на някакъв компютър, нали.
— И ти недвусмислено й намекна, че знаеш това-онова за тази нейна игра… как я каза?
— Бридж. Не само й намекнах. Направо й казах, че съм я видяла. Казах, че не съм могла да се сдържа.
— И тя не се вбеси? Очаквах, че ще ти свети маслото само защото си я заговорила.
— Никога — отговори Сен Клер. — Бриджорите не могат да си траят. Тя моментално разбра. Особено като й казах, че съм флотски шампион.
— Флотски какво? На какво? Няма такова нещо!
— И какво от това? Тя не го знае. Нито й пука. Особено след като й признах, че дори да се окаже добра, мога да я натикам в кучи гъз.
Макар и неохотно, Стен й се възхити. Доколкото беше в състояние да прецени, нямаше начин фанатизиран маниак от типа, който Сен Клер описваше, да пренебрегне подобно предизвикателство.
— Добре, натикай я. Спечели няколко игри. Изгуби няколко, за да не я откажеш. А накрая се опитай да разбереш какво е необходимо, за да я привлечем на наша страна.
— Не се налага — отвърна самодоволно Сен Клер. — В момента програмираме компютъра така, че да можем да си партнираме. Имам пълен достъп по всяко време.
Стен моментално възложи на Краулшавн и Соренсен да разработят „Златният червей“. Бяха го завършили преди една седмица и под вещото ръководство на Сен Клер го бяха кодирали в убийствен чифт ръце „север-юг“.
Сега Сен Клер изчакваше удобен момент да го внедри. Лошото беше, че времето изтичаше. Тя трябваше да тръгне следващата нощ. Ако не успееше да го внедри веднага, щеше да се наложи да започнат всичко отначало. Но след бягството шибаните репресивни мерки може би щяха да обезсмислят всичко. Защото „Златният червей“ беше единствената им надежда да попречат на таанците да им отрежат главите.
Стен влезе при Вирунга. Възрастният мъж беше сам. От тържествения му израз Стен разбра, че е е случило нещо изключително неприятно. Предположи, че става дума за превал. И че този провал е свързан със „Златният червей“.
— Хванаха ли я? — измърмори безизразно Стен. Имаше предвид Сен Клер.
— Не — отговори Вирунга. — Тя… успя. Но… има друг… проблем.
Стен предпочете да не се опитва да гадае и остави Вирунга да говори.
— Както знаеш, Сен Клер има пълен… достъп. В компютъра.
Стен кимна. Фастр разрешаваше на Сен Клер да бърника в таанския компютър в свободното си време. За да стане достоен противник, на Сен Клер й трябваше време да се запознае с нови бриджорски стратегии. Но това не се беше сторило важно за Стен. Досега.
Единствените данни в компютъра бяха досадните подробности за живота в Колдиез: таанските ведомости за персонала, както и досиетата на затворниците, Стен не виждаше особен смисъл да наднича и да се рови във всичко това.
— Сен Клер е… забелязала нещо — продължи Вирунга.
И обясни: докато тършувала из компютъра, използвайки кодовото име на Фастр, Сен Клер научила кои
