Вирунга не го удостои с отговор. Дерзин сякаш не забеляза. Приближи се до бюрото и седна. Вдигна една разпечатка, разгледа я и я остави. Затрополи с пръсти по бюрото, като че ли се опитваше да си спомни защо точно е извикал Вирунга.
— Разполагам с известна информация за… хм… да речем, изчезнали членове от вашата команда.
Вирунга се вцепени мимо волята си. Сякаш арктически вятър го прониза до кости през гъстата козина.
— Да?
Не посмя да добави нищо повече.
— Извинете, полковник, но съм принуден да ви съобщя една печална новина. От ваша гледна точка, искам да кажа. Заловени са. До един.
Вирунга въздъхна с известно облекчение. Значи беше свършило. Добре, заловили са ги, Сега трябваше да им осигури поносимо отношение.
— Аз… бих искал… да ги видя. Веднага. Да се уверя… че се… отнасят към тях в съответствие… с военновременните… закони.
Забеляза с периферното си зрение, че Авренти се хили.
— Боя се, че това е невъзможно, полковник — отговори Дерзин.
— Вие… ми отказвате?
— Не. Не бих си позволил подобна грубост. Фактическото положение е, че няма много за гледане. Всички са мъртъвци.
Вирунга се задъха. Двете му сърца учестиха пулса си. Ушите му писнаха от внезапното налягане.
— Какво? Мъртви? Как можахте…
От двора се понесоха викове. Отначало само няколко. След това все повече, по-уплашени и по-гневни. Дерзин му се усмихна и махна с ръка да се приближи. Вирунга се намери подпрян върху патериците си да се взира през прозореца. В първия момент забеляза скупчилата се около нещо в средата на двора тълпа затворници. След това видя теглена от коне вехта талига без ритли. Върху нея имаше цял контингент таански надзиратели. И Генрик. Изглежда, разтоварваха нещо — или някакви неща. Теглеха подгизнали парцали от зебло и ги стоварваха на земята.
В следващия миг зрението на Вирунга като че ли придоби телескопични способности и той разбра какво влачат. Ръце… крака… и глави. Разкъсаните трупове на Ибн Бакр и Алис.
30.
Четуинд, космодрумен/брегови главорез, организатор на работната ръка, престъпник с присъда, политически затворник, а в момента нещо средно между привилегирован затворник и амнистиран надзирател в Колдиез, преценяваше какво да строши, докато се спускаше с булдозера си към пристанищния район, за да обърне една насъщно необходима и, както беше убеден, напълно заслужена двойна тръстикова.
От далавераджия, който знае какво върши — най-вече благодарение на което се беше озовал на една затворническа планета, — се беше превърнал в мошеник, който не знае какво се случва.
Не че това беше довело до кой знае каква промяна в поведението му.
Онова, което би трябвало да последва масовия пробив на Колдиез, бяха съответните санкции. Дерзин би следвало да бъде скъсен с една глава, Авренти да бъде прехвърлен в наказателен батальон, Генрик да поеме управлението на затвора, а срещу затворниците да се наложат драконови мерки. Четуинд задейства връзките си за преназначаване — всичко, което би предотвратило изпращането му обратно на Дрю и преследването му от гуриони. Но не се случи нищо такова.
Нищо съществено във всеки случай.
Двама бегълци бяха сгащени, дотътрени обратно и ликвидирани. А останалите?
Нищо. Дори през клюкарската мелница на надзирателите.
Още по-съществен от изчезналите военнопленници беше фактът, че в Колдиез не се промени почти нищо. Нещата и хората продължаваха да следват отмерения си курс.
Друго, което не беше пресметнал, беше случилото се с безкрайно любимото му правителство някъде там в далечината. Четуинд мислеше на глас, когато каза на Стен, че таанците се нуждаят от бърза и повсеместна победа. Но, осъзна по-късно той, беше точно така.
Някъде там безкрайно далеч нещо — без да е сигурен къде и какво — се беше случило. Нещо, от което таанците не бяха доволни.
Съюзът му може и да беше ликвидиран, когато Четуинд беше обвинен, осъден и пратен на един затворнически свят, но връзките му останаха. Наоколо все още се навъртаха приятели. Приятели… познати… врагове… хора, които беше събарял с гравшейната си като момче. Етикетите бяха без значение — израстването върху тъмната страна на властовата структура на Хийт създаваше пожизнен съюз. Ние срещу Тях. Поне докато е изгоден.
Най-неочаквано Хийт се оказа преразпределителен пункт на странни товари — материали, инструменти и корабостроители — към нечуваната досега система Еребус и медицинско продоволствие и персонал в размер на килотон до други светове, където нямаше таански болници.
Далечният свят, което означаваше Империята, не се беше държал любезно с таанците, заключи Четуинд. Още една карта, която засега не знаеше как да разиграе.
Закова точно пред входа на „Кхаг“, най-подходящия бар на Хийт, трябва ли ти нещо забранено, развратно, което не се намира и е извън основните приоритети, и негов щаб. Претъпкан с неговите приятелчета.
Четуинд си сложи маската на безстрашен вожд и влезе.
Поръча по едно на момчетата.
Сръбна от шота, за да накваси гърлото си.
Проведе заседание, едни похвали, други порица, едни награди, други лиши от благосклонността си… и разказа последния виц:
— Един господин най-после получава съобщение. В списъка е. С предимство. Неговата гравшейна най- после му е подръка. Откача. Колко време ще чака? Платил е преди шест години. Кога ще я получи най- после? Шибаният търговец му вика — след четири години. Толкова се чака. На четвъртия ден. Господинът пита сутринта или следобед. Търговецът се чуди: „Господине, че това е след четири години! Какво значение сутринта или вечерта?“ „Щото сутринта съм по списък за водопроводчика…“
Докато всички се заливаха от смях, гаврътна остатъка от шота и махна с ръка за още едно.
След като деловата част приключи, пичовете се дръпнаха настрана, за да оставят великия насаме с мислите му. Докато обмисляше отново различните възможности, Четуинд се подразни, че двама облечени в комбинезони смърдящи докери нарушават спокойствието му, като се вмъкват в сепарето му. Тъкмо щеше да викне на главорезите си да им видят сметката, когато ги позна, прихна и изпръска цялото сепаре с тръстикова.
Алекс му се ухили съчувствено.
— Не си пилей живата вода, момче. Ще дойде време да съжаляваш.
Стен махна с ръка на барманката и подметна:
— Приятел, май ти трябва цяла гарафа.
Наистина му трябваше.
— Мислех, че всички сте се заврели в горите — окопити се той, доволен, че не е задал някой обичаен досаден въпрос и не е реагирал по предвидим начин.
— Не знам за другите — отвърна Стен, — но аз съм си градско момче. Плаша се от тъмното в храсталаците.
— Гадните патрули редовно правят проверки тук — предупреди Четуинд.
— Ник’ъв проблем — успокои го Килгър. — Седим си с наш’то уважавано приятелче. Що да бием камбаната.
Четуинд ненавиждаше поражението. Можеше да се разкрещи и да хванат двамата бегълци. Можеше да получи и някоя награда. И все пак, мина му през ума, щом официалната версия бе, че всички тия скапаняци са изтрепани при опит за бягство, как щяха да обяснят господарите му появилите се изневиделица двама
