Повече би й подхождало определението „трап на бесилка“.
Защото се получи тъкмо това. Целият дворец на Таанския съвет пропадна в „трапа на бесилката“.
Всичко, което остана от него, беше една отвратителна дупка, запълнена с каменни отломки от най- величествения символ на таанската власт.
Наредено бе ударът да се нанесе в ранните часове на деня, тъй че пострадаха само няколко таански благородници, и то от низшите нива. Беше унищожена не само дворцовата комуникационна система, но изчезнаха и резервните предавателни станции под двореца.
Целта на Императора не беше ударът да ликвидира членовете на Таанския съвет. Предпочиташе да останат живи и здрави — и обезпокоени как да обяснят на таанците, че немислимото — имперски удар върху самата Хийт — не само е било проектирано, но и осъществено. Искаше да останат живи и здрави и да си дадат сметка, че може да ги ликвидира, когато си пожелае. Дори фанатици от типа на тези, които управляваха Таанската империя, можеха да се впечатлят от подобно недвусмислено доказателство.
Второто изявление направиха останалите разрушители на Мейсън — прелетяха над града и изсипаха от търбусите си хиляди малки детонатори.
Бомбен килим.
Императорът може и да беше казал на Суламора, че ще се опита да спечели без масови кланета. Но театралната реч, която произнесе един цикъл след началото на войната, може би отговаряше по-точно на случая — в нея той обеща на таанците, че някой ден ще подпали небето им.
В сърцето на Хийт избухна огнена стихия. Центърът на града и всичко в него се стопи. Хората по улиците, които вече така или иначе вероятно бяха обречени от радиацията, генерирана при взрива на ракетата, изчезнаха. Паветата потекоха като река. Кислородът беше изсмукан дори от оборудваните с филтри бомбоубежища. Езерцата, фонтаните и едно голямо езеро се изпариха за секунда. Огнената стихия, издигаща се на хиляди метри към небето, предизвика торнадо с диаметър почти километър, което завихряше трупове и чакъл със скорост над 200 км/ч.
Оцелелите от пожара противопожарни служби, агенции за борба с бедствията и болници бяха погребани в огромната апокалиптична приливна вълна.
Градският център на Хийт горя почти цяла седмица.
Жертвите достигнаха половин милион.
Второто изявление на Императора беше наистина красноречиво.
40.
Докато излизаше заедно с телохранителите си от бомбоубежището, Пастур се чувстваше мръсен и вмирисан — и беше бесен. В далечината се носеше отмиращият вой на сирените, известяващ края на заплахата. Още една смотана фалшива тревога. През трите дни след бомбардировката поне двайсет фалшиви тревоги постоянно изпращаха него, телохранителите му и цялото му домакинство в тясното бомбоубежище на около двадесет метра под градината му. Беше му писнало да се чувства като гризач, който се спуска към дупката си и при най-малкия намек за сянка на хищник. Особено унизително беше, когато се окажеше, че сянката е на някакво безобидно тревопасно, което се храни с горски плодове.
Спря точно пред металната врата, която затваряше тунела към бомбоубежището. По-голяма част от персонала му се отправи право към уютната квадратна сграда, която бе негов дом. Като човек, израснал сред мизерията, която таанците наричаха фабрики, и пробил си впоследствие път към апартаментите на властимащите, Пастур ценеше уединението повече от всичко. Беше построил своя дом преди много години на границата на промишлените бедняшки квартали в покрайнините на Хийт. Въпреки неприветливата околност Пастур вярваше, че е важно да не загуби контакт с корените си. Това определено беше против природата на таанците, но вероятно тъкмо в това се криеше тайната на огромния му успех.
Като на бивш фабрикантски роб, на Пастур му харесваше да смята, че знае как да извлича максимума от своите работници. Неговите конкуренти в промишлеността използваха само тоягата. Пастур също я приемаше за необходимост. Хората винаги си бяха служили с нея. Но в допълнение към нея той преоткри моркова.
Във фабриките на Пастур работникът получаваше относителна доза уважение с внушителни премии за най-изобретателните и трудолюбивите — но те съвсем не бяха продиктувани от доброжелателство. Бяха най-елементарни изчисления, като например плана му да включи в работа за каузата на таанците военнопленниците в Колдиез. Фабриките му не бяха никакви утопии. В повечето от останалите системи условията в тях щяха да бъдат сметнати за варварски. Дори капиталистите на Първичен свят биха ги затворили от срам. На други светове самите работници биха ги нападнали с бомби и автомати. Въпреки това, ако някога в бъдещето се появеше история на таанците, в нея Пастур щеше да бъде оценен като „просветен“.
Поради тези съображения къщата беше построена, според собствените му думи, „направо сред тях“. Въпреки това му беше необходимо уединение. Затова накара архитекта си да проектира многоетажна сграда с четири калкана към съседите си. Беше построена около обширен вътрешен двор, изпълнен с пътеки, фонтани и малка куполообразна постройка с градина в самия център.
Почти загуби градината, когато стана пълноправен член на Висшия съвет. Отрицателната страна на привилегиите и влиянието, които придоби, беше задължението всеки член на Съвета „да разпореди изграждането или сам да изгради лично съоръжение, способно да издържи…“, дрън-дрън и прочее правен жаргон, чийто смисъл се свеждаше до изкореняването на градината и построяването на нейно място на бомбоубежище, способно да издържи почти пряко ядрено попадение.
Пастур тъкмо обмисляше да каже на лорд Феерле къде да си завре голямата чест, която беше на път да лепне на гордото му таанско чело, когато откри решение.
Въоръжен със своя домашен архитект, огромна пачка кредити и много връзки, Пастур успя да измъкне от военните най-тежкотоварните им режещи лазерни инструменти и гравитационни подемни устройства. Въпреки това му бяха нужни месеци рязане и копане, за да повдигне във въздуха целия двор със земята и всичко останало. След това изгради убежището по възможно най-ниските стандарти — нямаше намерение да харчи кредитите си за подобни глупости. Дворът и безценната оранжерия бяха спуснати отгоре и запечатани на мястото им.
Огледа наоколо, оценявайки резултата с известна гордост. Е, имаше и някои пропуски. Отводняването се оказа проблем, но успя да монтира една сносна система, която изтичаше в канализацията на квартала. Имаше опасност да наводнява улицата, но Пастур нямаше нищо против да плаща за изпомпване и почистване след проливни дъждове.
Отвърна на поздрава на началника на охраната, който му докладва, че убежището е обезопасено и са готови да го придружат до вътрешността на дома му. През последните три дни на ужас това се беше превърнало в рутинно занимание — което не го правеше по-приемливо за Пастур. Настояваха да остава в дома си до получаването на две последователни потвърждения от централата на охранителната служба, което можеше да трае часове. Пастур отказваше, като ги отпращаше с неохота, и вместо това се оттегляше в усамотението на оранжерията. В самата градина умишлено липсваха каквито и да било средства за комуникация и понякога Пастур прекарваше часове в обикаляне из лехите с хидропонни саксии — там до слуха му достигаше единствено тихото бръмчене на рециклиращите помпи и жуженето на нагревателните лампи.
Този ден не беше по-различен. Разговорите бяха станали почти формални. Пастур за пореден път се наложи, телохранителите за пореден път се оттеглиха навъсени и той за пореден път влезе през вратата на своята стихнала в покой оранжерия.
Щом влезеше в градината, намръщеното му изражение се стопяваше и гневните бръчки се разтягаха в постоянните контури на усмивка, която направо грейваше върху лицето му. Днес обаче в градината беше по-тихо от обикновено. Той сви рамене. Вероятно защото не се налагаше машините да работят прекалено усилено, за да поддържат изкуствената атмосфера в оранжерията. Бомбите, които бяха убили и осакатили толкова много негови сънародници, същевременно бяха превърнали за кратко света в по-благоприятно място за любимите му растения.
Мина по лехите с бобови растения, като отстраняваше изсъхналите листа, наместваше измъкналите се филизи по мрежите между колците и оглеждаше незначителните разлики, които може да забележи само
