Хвърлиха се навън. За частица от секундата Стен зърна как единият от стреснатите ловци се извръща от снегорина и вдига оръжието си към тях. После се сгърчи, а на челото му се появи дупка. Докато той се свличаше, Махони успя да стреля по спътничката му, която се претърколи и избегна изстрела, но преди да се опомни, Стен и Махони бяха изчезнали. Възпитаницата на „Богомолка“ тръгна напред, като дрезгаво инструктираше отряда в купола. Откри стъпки, които водеха навътре в гората. Нямаше да е трудно да ги проследи. Виждаха се отчетливо — изглеждаха синкави на лунната светлина.
После усети нещо зад себе си. Напрегна се, вдигна оръжието и понечи да се извърти. След миг се озова в снега. От гърлото й пръскаше кръв.
Стен изтри острието в дрехите й.
— Аз ли остарявам — подхвърли на Махони, докато излизаше иззад едно дърво, — или тези нови хлапета просто не са толкова добри, колкото някогашните?
Махони се вгледа в тялото на мъртвата. Като бивш шеф на корпус „Меркурий“ — а следователно и на „Богомолка“, — изпитваше смесени чувства при вида на трупа на един от своите. После се взря в Стен. Беше поостарял, нови бръчки се бяха вдълбали в лицето му, но изглеждаше някак си по-корав. По-твърд. Тъмните му очи бяха потънали дълбоко в орбитите. Гледаха малко по-тъжно, но все още в тях припламваха искрици циничен хумор. Видя как тънкият кортик изчезва обратно в ръката му Стен.
Колкото до въпроса на Стен: Не. Не бяха по-бавни.
Махони потръпна и рече:
— Тренирал си. Остават още петима, но се съмнявам, че ще се справим толкова лесно с тях. Предполагам, че имаш план?
— Имам — отвърна Стен, качи се на грависките, включи ги и ги нагласи така, че да са само на няколко сантиметра над снега. Тръгна към гората, като забиваше щеките силно, просто за да е сигурен, че преследвачите няма да изгубят следата.
Махони беше ставал свидетел на много невероятни неща през дългия си живот, но гъстата гора, към която Стен го водеше, щеше да заеме едно от челните места в списъка му.
Дърветата изобщо не бяха дървета, макар че имаха същата форма. Извисяваха се над нещо, което отдалече изглеждаше като огромна плетеница от корени, висока поне три метра, преди да се прелее в главния ствол. Отблизо обаче кореновата система приличаше повече на огромни грудки. Бяха толкова масивни, че Махони реши, че трябва да са минали векове, за да се образуват такива големи луковици, събиращи вода и хранителни вещества. По-късно разбра, че това е станало само за няколко години.
Клоните бяха мъхести и изглеждаха почти мускулести — ако растенията можеха да имат мускули. Извиваха се наоколо като пипала, макар че на вид бяха твърди и сравнително плътни, като на дърво. Листата бяха дълги, иглоподобни и поръбени с остри шипове, обгърнати от тънък слой влага. Невероятно странно предвид климата. Защо влагата не замръзваше?
Протегна ръка, за да я докосне.
— Недей — излая Стен, но, като видя обърканото изражение на лицето на Махони, се смили. Донякъде. — Не обичат да ги докосват.
И без да дава повече обяснения, продължи напред. Доколкото Махони можеше да прецени, от известно време обикаляха в широк кръг. Реши, че се приближават към езерото. Голяма бяла птица внезапно се устреми към небето с яростен писък и закръжи над тях на лунната светлина.
— Идват — наруши мълчанието Стен. — Най-накрая. За миг се уплаших, че сме ги изпуснали.
— Едва ли — рече Махони. — Сигурно са говорили с майка си.
Той посочи към нощното небе. Говореше за командния кораб, вероятно на стационарна орбита — много ниско и много близо.
— Ще трябва да направим нещо и по този въпрос — заяви Стен.
Преди Махони да успее да попита какво точно, ножът отново се плъзна в ръката на Стен. Той се приближи предпазливо към едно от странните дървета. Избра един от ниските клони и се пристъпи напред, острието проблесна. Махони можеше да се закълне, че вижда как клонът леко помръдва към Стен. Но движението беше толкова леко, че не беше сигурен. Капките влага започнаха да се уголемяват, падаха надолу като слюнка и листата се завъртяха така, че шиповете щръкнаха навън.
Стен скочи напред и замахна с ножа. От разреза бликна влага и клонът се устреми към Стен в опит да се увие около него. Но той отстъпи назад, беше на косъм. Махони почувства как кръвта му се смразява. Течността, изляла се от раната, съскаше и бълбукаше в снега.
— Това ще го разяри сериозно — каза тихо Стен, без да добави каквито и да било обяснения, а продължи напред. Махони го последва.
Стен повтори действията си поне десетина пъти. Всеки път със същия резултат: дърветата замахваха в агония и Стен се измъкваше на косъм от клоните им. За няколко мига клоните се разлюляваха сякаш от болка. Извививащи се крайници, търсещи възмездие; избликваща разяждаща течност. Но раните сякаш зарастваха веднага и след няколко секунди дървото отново застиваше неподвижно.
Когато за пръв път се сблъска с тези растения по време на пътуванията си, Стен беше отвратен от външния им вид и привлечен от природата им. Те притежаваха защитен механизъм, в който всеки бивш възпитаник на „Богомолка“ щеше да се влюби. Явно нещо на времето ги беше сметнало за изключително апетитни — и в отговор на това се бяха развили режещите листа и разяждащата течност. Когато биваха нападани, от раните им се изливаха дори още по-гадни течности. Това траеше около петнайсетина минути. Някои създания се изхитряха да обикалят наоколо през това време и просто отхапваха по малко, преди растението да успее да реагира. Пък и бяха развили поносимост към отделяната течност. Растенията напомняха малко на зелки или на домати на вкус.
Но развитието им не беше спряло дотам. Може би рязка промяна в климата ги беше накарала да търсят нови източници на храна. Като например съществата, които ги ядяха. Със свръхефективната си система от грудки за основа, видът беше еволюирал до хищен. Разбира се, можеше да издържи с години, извличайки полезни вещества от почвата и водата, но плътта и кръвта на живите същества бяха предпочитаното му меню.
И сега, след като Стен беше привлякъл вниманието на растенията със своите атаки, те щяха да са нащрек и да се нахвърлят на всеки, попаднал в обсега им. Като отряда от „Богомолка“ например.
Махони чу ужасяващ писък, който не заглъхна веднага, продължи да се носи и ставаше все по- пронизителен и зловещ. Проехтяха лазерни изстрели. Последва тишина. Махони потръпна.
— Сега вече са само четирима — промърмори Стен.
Махони не отговори.
Те коленичиха в края на леда. Прикриваше ги надвисналата отгоре скала. Беше сумрачно, малко преди зазоряване. Но Махони можеше да различи линията на дърветата от другата страна на езерото. Малко по- малко от километър. С помощта на грависките щяха да са там за една-две минути, стига нещо да не се объркаше.
Оцелелите ловци ги бяха преследвали през цялата нощ. Понякога на Махони му се струваше, че Стен иска да им се измъкне, но друг път забавяше темпото и скоро чуваха приближаването на преследвачите. Трябваше вече да са уморени. По дяволите! Той със сигурност беше започнал да се уморява.
Единственото хубаво в цялата ситуация беше, че отрядът от „Богомолка“ все още не бе получил подкрепление, а за това имаше само едно обяснение — на командния кораб нямаше достатъчно хора.
За малкото време, с което разполагаха, Махони успя да обрисува грубо положението. Не каза нищо за себе си, само най-важното за момента.
Тайният съвет беше отчаян. Бяха разпратили подобни групи из цялата Империя. Мисията им бе да заловят и отведат за разпит всеки, който е бил достатъчно близо до Императора, за да знае най-скритите му тайни.
Стен беше изумен.
— Какво, по дяволите, бих могъл да знам аз? Вярно е, че бях началник на охраната му и имах всякакви разрешителни по време на Таанската криза. Но това са минали работи. Нищо, което да си заслужава да се раздухва. За какво вдигат толкова шум? Можеха да си спестят труда и просто да ме попитат.
— Става въпрос за АМ2 — поясни Махони. — Не могат да открият къде го е скътал господарят.
