по-голямата част от годината короните на дърветата се превиваха под тежестта му. Но поради някаква причина това място го привличаше силно — също както привличаше и месоядните растения, които процъфтяваха в студения и влажен климат.
Стен беше построил няколко купола от „заселнически тип“ в близост до едно от езерата. Единият съдържаше кухня и килер, където приготвяше и складираше храна, разфасоваше уловения дивеч или чистеше странните, с форма на куршум, но и доста вкусни обитатели на езерото. Отглеждаше зеленчуци в хидропонни вани, които заемаха единия край на помещението. Вторият купол бе устроен като работилница и беше претъпкан с всякакви сечива и строителни материали. Стен държеше тук и оръжията си и понякога ги модифицираше. От време на време се забавляваше с разузнавателни устройства. В последния купол бяха личните му покои и гимнастическият салон. Упражняваше се с часове в салона, а понякога и навън в хапещия студ, за да поддържа и усъвършенства уменията, придобити в „Богомолка“.
Беше облицовал стените на жилището си с истинско дърво, изсечено от собствената му гора. Обзаведе спалнята и кабинета, и другите стаи със същия материал. Когато приключи, всичко изглеждаше толкова уютно, че той се почувства доволен от себе си. И все пак му се струваше, че нещо липсва. Разрови се из паметта си, докато изведнъж прозрението го осени. Нуждаеше се от камина. След няколко неуспешни и димни опита успя. Беше огромна, можеше да побере двуметров дънер, теглеше силно и изпълваше помещението с приятна топлина и игриви отблясъци.
Една от жените, с която прекара няколко месеца, му каза, че й напомняла за нещо, но не успя да се сети какво точно. Стен настоя и тя уточни, че е някакъв предмет в магазин, където се продават „не много скъпи неща“. От тона й личеше, че става въпрос за някакъв лъскав, сантиментален сувенир.
Стен се почувства ужасно самотен и не продължи да разпитва.
Около седмица по-късно той се връщаше от експедиция в гората. Беше красив сив ден, блестящ сняг се сипеше от небесата, пудреше короните на дърветата и застилаше земята.
Стен махна към купола и жената отвори вратата, за да го посрещне. Когато я видя застанала на прага, огряна от огненото зарево на камината, Стен разбра какво бе имала предвид. Защото той също си спомни.
Много отдавна майка му беше удължила договора си с шест месеца, за да купи „жив“ стенопис. Провинциално момиче, напълно загубено и не на място в работилниците на Вулкан, тя беше отдала още половин година от живота си за нещо, което смяташе за произведение на изкуството.
То представляваше зимен пейзаж от граничен свят. Стен си спомни как снегът се сипеше над струпаните един до друг куполи, как вратите им винаги се отваряха, за да посрещнат завръщащите се от горите и полята работници, и как веселият пламък огряваше помещенията вътре и приветстваше идващите си стопани. Това беше най-голямото съкровище, което майка му притежаваше. След осем месеца обаче стенописът беше станал почти неподвижен.
Подсъзнателно Стен беше възпроизвел тази картина.
Измисли някакво извинение, за да отпрати жената. Беше глупаво да я вини за мъката, която нямаше представа, че му причинява, но вече не можеше да търпи присъствието й.
Това беше мигът, в който тъгата достигна своя връх. Месец след месец той разчопляше раната. Не му беше необходима моржоподобната психоложка Рюкор, за да разбере какво прави. Съзнаваше го. И въпреки това продължаваше да се измъчва. Дори беше кръстил четирите езера на мъртвите си роднини.
Петстотин мили по на север в небето примигна ярка светлина и после се спусна дъговидно надолу. Спря точно преди да се удари в заледената земя и се устреми с нарастваща скорост към езерата и убежището на Стен.
После се появи кълбо, което увисна между звездите. Мощни заглушителни устройства се включиха с жужене и обгърнаха Малък мост в електронен воал, който приспа алармените системи на Стен.
Подобна на първата светлина се откъсна от кълбото и се насочи по същия път.
Очуканият космически кораб се приземи на няколко метра от куполите, черно петно сред снега. Входният люк се отвори със скърцане и през него излезе тъмна фигура. След като нагласи екипировката за студено време и прикрепи снегоходките към стъпалата си, мъжът се изправи. Спря за миг и огледа внимателно небето — огромната му фигура застина неподвижно. Той душеше напрегнато въздуха за признак за опасност, подобно на мечка от далечната Земя. Внезапно съзря една светлина да се появява над хоризонта. Това беше другият кораб, приближаваше бързо.
Мъжът се обърна и с бързи крачки тръгна през снега. Движеше се като танцьор при нулева гравитация въпреки привидно тромавото си тяло. Огледа терена напред и тръгна на зигзаг, без да се опитва да прикрие следите си. Нямаше време.
Понякога — без видима причина — избягваше малки неравности в снега.
Чу как другият кораб каца зад него, заледената повърхност изхрущя и се напука.
Отвъд дърветата мъжът съзря почти незабележимия хребет. Спря. Изсумтя разочаровано, пое първо в едната посока, после в другата. Но ниският хребет явно стигаше чак до далечния край на гората. По някаква причина мъжът смяташе, че пътят му е блокиран.
Люкът на другия кораб се отвори със свистене и седем силуета изплуваха от вътрешността. Новодошлите вече бяха сложили необходимата екипировка за този терен. Пръстите им се движеха в някакъв таен код. Най-накрая постигнаха съгласие и се устремиха в същата посока като първия мъж. Движеха се в груба V-образна формация, като най-високият вървеше начело. Плъзгаха се без усилие по снега на своите грависки и поддържаха бързо, равномерно темпо.
Ако някой ги видеше, едва ли би се заблудил за естеството на заниманието им. Това бяха ловци на хайка за едър дивеч.
Преследваният коленичи до една от преспите, свали ръкавици и започна да копае внимателно в подножието на хребета. Скоро юмруците му се превърнаха в тежки, тромави сечива. Спря за миг и с няколко удара възстанови кръвообращението в изтръпналите си длани. Онези зад него продължаваха напред.
Най-накрая в снега проблесна сребърна нишка, толкова тънка, че на изработката й би могъл да завиди всеки паяк. Снежен прашец беше полепнал отгоре й. Мъжът дъхна върху нея, изпускайки малко облаче пара, което я обгърна и мигновено замръзна. Когато реши, че е станала достатъчно дебела, извади малко, тънко устройство с едва видими клещи. Отвори задната му част с нокът и се разкриха няколко дупчици, програмирани за управление. Вкара карфица в няколко от тях, докато устройството не изписука, сигнализирайки, че е активирано.
Мъжът затвори капака, мълчаливо се помоли и бавно… много бавно… насочи устройството към нишката.
Лазерен изстрел разцепи мразовития въздух и проби снега на милиметри от едното му коляно. Мъжът потръпна, но се пребори с желанието да се отдръпне или да се разбърза. Знаеше, че ако сбърка, го очаква нещо далеч по-ужасно от обгорена дупка в тялото.
Трябваше да се добере до Стен, преди Стен да му е видял сметката.
Малките клещи се сключиха около нишката. Мъжът затаи дъх в очакване. Проехтя още един лазерен изстрел. Петата на едната му снегоходка експлодира, когато лазерният АМ2 снаряд се взриви. Най-накрая малкото устройство изписука в знак, че всичко е наред.
Мъжът се прехвърли през жицата към гората, докато стрелците се прицелваха отново. На мястото, където беше стоял допреди миг, зейна дупка, а снегът завря и се изпари.
След като плячката им изчезна, ловната дружина се понесе още по-бързо напред. Плъзгайки се покрай малките неравности, които тяхната жертва беше избегнала, те прескочиха жицата и се приземиха безшумно от другата страна. Водачът им махна с ръка и V-то се раздели. Ловците се разпръснаха и изчезнаха между дърветата.
Стен сновеше нервно из стаята. Беше неспокоен. Взе една древна книга с кожена подвързия и се вгледа в заглавието. Не му говореше нищо. Остави я обратно на масата. С широка крачка стигна до камината и разбута дървата, докато пламъците не се разгоряха силно. Все още му се струваше хладно, затова добави още един дънер в огнището.
Имаше нещо нередно, но не можеше да определи какво. Продължаваше да се взира в мониторите на охранителната система, но всички светлини бяха зелени. Защо го мъчеше чувството, че го мамят?
