Имаше и нещо, над което хората не се замисляха. Обикновен човек можеше да доживее до двеста години, стига да имаше късмет. Но беше плашещо да си помислиш, че някой може да надхвърли, и то многократно, тази възраст.
Стен познаваше Императора лично и през цялото време той бе изглеждал на не повече от трийсет и пет. Очите му бяха изпълнени с младежки блясък. От време на време дори пускаше шеги за възрастта си. Но Вечният император си беше голям майтапчия. За него нямаше нищо свято, най-малко собствената му особа.
Понякога обаче Стен го беше виждал налегнат от огромна, смазваща умора. Тези пристъпи бяха зачестили към края на Таанския конфликт. Дълбоки бръчки изведнъж се вдълбаваха в лицето му, очите му гледаха отнесено и всички, станали свидетели на тази промяна, придобиваха впечатлението, че той е видял повече и е бил на повече места от което и да е друго същество, живяло някога. И по някакъв начин оставаше усещането, че ще продължи да живее още дълги години, след като споменът за всички тях се стопи в бездните на времето.
Два дена след покушението членовете на Императорския таен съвет един по един се изкачваха на платформата, издигната набързо сред просторните земи около замъка Аръндел. Само един от съветниците отсъстваше. Танз Суламора. Верен слуга до последно, той беше загинал в експлозията, изличила всичко в радиус от сто двайсет и пет метра. Защо Шапел беше намерил за нужно да задейства такова огромно количество експлозив, след като беше убил Императора, никой не успя да проумее. Ясно беше, че е дело на луд човек. Всичко останало от този безумен пъзел го потвърждаваше, защото самият Шапел беше една от първите жертви на собствените си действия.
Петимата лордове-магнати се изправиха пред многолюдната тълпа. Преди да се изкачат на платформата, на събралите се беше обяснено най-подробно кои са те и какво представляват.
Там беше Кес3 — висок, снажен и сребрист, — който контролираше повечето разработки и производства, свързани с изкуствен интелект. Той беше Грб’чев, невероятно надарена раса, и се изявяваше като главен говорител на Тайния съвет. След него идваше Малперин. Тя управляваше огромен конгломерат, включващ селско стопанство, химическа и фармацевтична промишленост. До нея беше Ловет, потомък на голяма банкерска фамилия. И най-накрая, близначките Краа — едната невероятно дебела, другата болезнено слаба, — които притежаваха основните мини, преработвателни съоръжения и леярни в Империята. Освен Суламора Съветът беше имал още един член. Но Волмер, медийният магнат, беше умрял при нелепа злополука малко преди края на войната.
Кес имаше сух и приятен глас. Звучеше сериозно, докато обясняваше как Парламентът единодушно е призовал Петимата магнати да управляват на мястото на Императора по време на създалата се ужасна криза. Никой от тях не беше искал това тежко бреме и не се чувстваше достоен за доверието, което им се оказваше.
Ала засега не съществуваше друг избор. Трябваше да бъде въдворен ред и те се наемаха да използват всичките си способности, за да управляват мъдро и справедливо, докато настъпи подходящото време — много скоро, както се надяваше, — когато ще се проведат свободни избори, за да се определи как точно ще се ръководи Империята, лишена от Негово Величество, техния трагично загинал водач.
Кес изказа убеждението си, че това е, в най-добрия случай, незадоволително решение, но сподели как всички те дълго и мъчително са умували, без да успеят да измислят алтернатива. Предстоеше сформиране на комисия — още в този момент всъщност, — която да оцени ситуацията и да предложи решения. Той и другите членове на Съвета очакваха запитванията на видните научни представители от различните светове, както и на всеки друг от присъстващите слушатели. Изрази становището си, че това, което се опитват да постигнат, никога не е правено преди и може да отнеме много време и да наложи провеждане на дълги дебати.
Кес подчерта, че е необходимо търпение, после заяви, че лично той ще се опита политиката на великия мъж, който беше спасил всички от опасността да бъдат поробени от таанците, да бъде продължена.
Един по един, останалите съветници пристъпиха напред, за да дадат подобни обещания — и за да добавят някои подробности, като датата на погребението, което щеше да надмине по блясък и разкош всички други церемонии. Беше оповестено, че Императорът ще бъде удостоен посмъртно с най-високите възможни отличия, и беше обявен едногодишен траур. Стен сложи длан върху бутона, за да изключи екрана, и седна да обмисли чутото.
Не му беше необходима психовоенната подготовка в „Богомолка“, за да разбере, че току-що е станал свидетел на узурпиране на властта.
И така. Тайният съвет щеше да управлява „с неохота“, докато стане възможно да се проведат свободни избори. Стен се беше сблъсквал с не един тиранин през живота си и знаеше, че всички повтарят подобни празни обещания. Чудеше се кога ли ще дойде и първият опит за преврат. И дали ще се окаже успешен. Вероятно щеше да го последва втори. И още, и още — докато цялата система се срути. Предположи, че до края на живота му го чакат постоянни сражения, които ще стават все по-ожесточени и все по- мащабни.
Залогът беше абсолютната власт. Този, който контролираше Империята, определяше потока на цялата Антиматерия Две — АМ2 — горивото, върху което се крепеше цивилизацията. Тя беше източник на евтина енергия, захранваше цялото основно въоръжение и правеше възможни междузвездните пътувания. Без АМ2 търговските кораби щяха да се кандилкат мудно с възхитително практичните, но болезнено бавни двигатели „Юкава“.
Но какво би могъл да направи по този въпрос Стен? Нищичко.
Вечният император беше мъртъв. Да живее Императорът.
Щеше да го оплаче. Не като приятел. Никой не можеше да твърди, че Императорът му е бил приятел. Но като другар по оръжие. Стен се напи и не изтрезня цял месец, като минаваше от скоч на стрегг и обратно — любимите питиета на Императора.
После се опита да продължи да живее.
Не обръщаше особено внимание на хаоса, който постепенно завладяваше Империята. Беше послушал инстинктите си — закупи колкото се може повече АМ2 гориво, и наистина не след дълго то стана дефицитно, а той се поздрави за предвидливостта. Причината за недостига не го интересуваше. Предполагаше, че Тайният съвет — с безкрайната си прозорливост — води подобна политика, за да продължи да пълни бездънните си джобове.
За кратко се захвана с бизнес, откри, че не му харесва особено, след което се отдаде на поредица моментни вдъхновения — също като Императора, който имаше множество хобита. Стана приличен готвач, макар да съзнаваше, че никога не би могъл да надмине изкусността на Императора. Усъвършенства уменията си в боравенето със сечива и в строителството. После за кратко се впусна в търсене на удоволствия. Когато и това му омръзна — някак твърде бързо, — започна да изследва и подобрява Малък мост.
Двамата с Алекс си пишеха, постоянно се уверяваха, че ще се съберат скоро, но това „скоро“ така и не настъпваше. И докато контролът над АМ2 се затягаше, пътуването ставаше все по-трудно и непрактично, и преди да се усети, думата „скоро“ престана да се споменава в писмата, които си разменяха.
Йън Махони — единственият му друг истински приятел — кротко се пенсионира, стана военен историк и загина в някакъв глупав инцидент. Стен дочу, че се е удавил и че тялото така и не било открито. Навярно имаше голяма доза ирония в подобна нелепа смърт на човек, който бе оцелявал безброй пъти при най- невъзможни обстоятелства. Но Стен не успя да я види или пък беше твърде потиснат, за да я оцени.
Последната година от самоналоженото му отшелничество беше най-тежката. Мрачните настроения не го напускаха, както и натрапчивата параноя. От кого трябваше да се страхува — нямаше представа. Никой не будеше подозрение. Но въпреки това стана параноичен. Всяко място, което обитаваше на Малък мост, бе снабдявано с все по-сложни и — трябваше да признае — ексцентрични устройства за сигурност, включително и ужасяващи месоядни растения, които внесе от някаква адска планета, чието име с радост забрави. Те се бяха размножили невероятно бързо в мирната среда на Малък мост и от време на време му се налагаше да подпалва терена, за да държи разпространението им под контрол.
Напоследък се задържаше най-често в северозападната част на втората по големина територия в зоната с умерен климат.
„Умерен“ беше твърде меко определение за климата на това място, закътано в близост до верига от четири огромни езера. Тук ветровете винаги вилнееха свирепо. Снегът се трупаше на огромни преспи и през
