През последната година се бе оставил на течението. Изпадна в мрачна депресия, от която не можеше да се отърси.
Когато здравият разум надделееше, Стен сякаш се пробуждаше. Започваше да се упреква. Наричаше се с всякакви обидни имена.
Разполагаше с всичко, което едно същество би могло да желае, нали? Циганката Айда, старият му партньор от „Богомолка“, се беше погрижила за това. Той и Алекс Килгър бяха напуснали таанския военнопленнически лагер с богатство, което надминаваше и най-смелите им мечти. Докато бяха в затвора „Хийт“, Айда беше влагала техните нарастващи заплати в поредица от успешни инвестиции, в резултат на което при излизането си бяха получили цяло състояние.
Освен с пари Килгър се беше сдобил и с най-модерното имение на родния си свят Единбург.
Стен пък си имаше собствена планета.
Хиляди благодарности, Айда. Но сега какво?
Стига, нямаше смисъл да вини ромката. Както Махони би казал: „Не разливай млякото, което ти дава кравата.“ Махони би напомнил на Стен, че го е измъкнал от индустриалния свят на Вулкан — докато беше все още млад отреп, спасил се на косъм от прогаряне на мозъка. Махони би се намръщил и припомнил на Стен, че е изпълзял от калта и е минал през какво ли не, за да се издигне от прост пехотинец до сеещ смърт агент на „Богомолка“, до командир на личната охрана на Императора, до герой от Таанските войни, за да стигне най-накрая чин адмирал. Би споменал за кръвопролитията, за които Стен беше лично отговорен, и би му казал, че все още е млад и само трябва да се стегне и да се захване отново за работа.
Но Махони беше мъртъв.
Старият господар на Стен, Вечният император, щеше да се пошегува с него, да му налее двоен стрегг, от който очите му щяха да кръвясат, и да го изпрати да нападне подходящ враг. Нямаше голямо значение кой ще бъде врагът. Достатъчно беше да знае, че е заплаха за мира и сигурността на цялата Империя, процъфтявала в продължение на почти три хиляди години.
Но и Императорът беше мъртъв.
При последната им среща Стен бе заявил, че се отказва от военната кариера, въпреки обещанията за нови почести и важната работа, която му предстоеше след потушаването на Таанския конфликт, за малко не довел до съсипването на Империята.
Смръщен, Вечният император беше отбелязал, че Стен е просто уморен и това е напълно разбираемо. Нареди му да го потърси, когато мирният живот му омръзне. Смяташе, че това ще стане след не повече от шест месеца.
Оказа се обаче, че това е един от онези редки случаи, в които Вечният император грешеше. Почти целите тези шест месеца Стен прекара в безметежно излежаване в своето имение в Малък мост, галеше извивките на голото тяло, сгушено до него, и прошепваше на липсващия си господар: „Няма начин“.
Седмица по-късно Вечният император беше убит.
Беше едно от глупавите недоглеждания, от които Стен се страхуваше, докато беше командир на имперските телохранители. Независимо какви предпазни мерки се взимаха, беше невъзможно да се осигури пълна безопасност за Императора. Дори свирепите гвардейци-гурки не бяха достатъчна закрила. Дребните мъже с дълги, закривени ножове, които бяха удържали враговете на Императора настрани вече близо трийсет века, при определени обстоятелства бяха напълно безпомощни.
Императорът се беше върнал на Първичен свят като герой и победител. Милиарди и милиарди същества из цялата огромна империя гледаха на видеоекраните си прякото предаване на излизането му от флагманския кораб — как тръгва по пурпурната пътека към конвоя от гравиколи, които щяха да го съпроводят до дома му в Аръндел.
Танз Суламора, големият корабостроител и най-верният от членовете на Тайния съвет, беше до него.
Стен си спомни как гледаше това на екрана във видеостаята в имението си. Гласът на мъжа, съобщаващ новините, беше прегракнал от възторжения коментар на триумфалното завръщане. По програма, обяви той с дрезгав шепот, не се предвиждат специални церемонии. Императорът щеше да се качи на чакащото возило и да се отправи към двореца за заслужена почивка. След около седмица щеше да има огромно празненство по случай победата над таанците. Поданици от всички краища на Империята щяха да дойдат да приветстват своя водач. Нямаше да се предприемат никакви наказателни мерки, нито да се отправят обвинения дори към най-съмнителните съюзници на Империята.
Стен не повярва на нито една дума от изявлението. Познаваше господаря си твърде добре. Щеше да има прочистване. Но то щеше да е бързо, точно и нямаше да предизвика особени смутове. А после Императорът отново щеше да насочи вниманието си към управлението на най-великата капиталистическа система в историята.
Но въпреки всичко щеше да организира добро представление. Императорът беше майстор на политическите интриги и не му беше чужд драматизмът на театралните жестове.
Стен несъзнателно отбеляза присъствието на малката група работници на космодрума, в далечния край на екрана. Бяха се наредили в шпалир, в очакване да се здрависат с Императора. Зарадва се, че господарят му се запъти в обратната посока. Не че съществуваше някаква реална опасност. Какъв би бил смисълът да нападат Императора сега, когато войната беше свършила? И все пак… Инстинктите му винаги надделяваха над здравия разум в такива случаи. Навлезеше ли Императорът в тълпата, щеше да е невъзможно да му се осигури пълна защита.
Тогава видя как Суламора привлича вниманието на Императора и му кимва към чакащата редица. Стен неволно простена. Танз сигурно обясняваше, че работниците чакат от часове да поздравят своя управник и не би било редно да ги разочарова.
След кратко колебание антуражът на Императора се насочи към групата. Движеха се бързо. Императорът очевидно искаше да отхвърли това задължение колкото се може по-скоро. Гурките се устремиха чевръсто напред, вдигнали щитовете си.
Императорът мина покрай редицата с плавна и изящна походка. Обаятелна бащинска усмивка грееше на младото му лице. Високата му мускулеста фигура се поспираше пред всеки от посрещачите — ръкуваше се с едната ръка, а с другата прихващаше сърдечно лакътя на човека, като същевременно го побутваше настрани, за да може да изпълни същия ритуал със следващия.
Стен долови някакво раздвижване. Какво ставаше? Чу отчетливото „бум-бум-бум“ на пистолетните изстрели. И Вечният император политна назад. Камерата отрази настъпилата паника. После всичко се проясни — но само за миг.
Видя Императора да лежи на пурпурната пътека. Сърцето му се сви. Дъхът му спря някъде по пътя към гърдите. Беше ли… мъртъв?
После екранът заблестя в ослепително бяло и Стен чу зараждането на мощна експлозия.
Предаването прекъсна.
Срещу Вечния император беше извършен атентат.
От луд, както беше съобщено. Някакъв злодей на име Шапел, който действал сам, движен от безумен мотив — отмъщение за въображаема обида или амбиция да се обезсмърти по този ужасен начин.
Заедно с неизброимите милиарди други същества, Стен беше станал безпомощен свидетел на убийството.
Не можеше да приеме мисълта, че Вечният император вече го няма. Макар че наистина малцина бяха тези, които вярваха, че едно създание може да бъде безсмъртно или поне невероятно дълговечно. Наистина, съществуваха странни едноклетъчни, които, прониквайки в приемника си, го разрушаваха, погубвайки и себе си, но на теория можеха да живеят вечно, също както някои обитатели на моретата и горните части на атмосферата. Но това беше в сферата на изключенията. Всички живи създания бяха обречени на смърт.
Това важеше с особена сила за човешките същества. А Императорът беше човек. В това нямаше никакво съмнение.
Но, от друга страна, той винаги беше властвал над Империята, никой не помнеше други времена. Дали го одобряваха, или не, Императорът беше успокояващо и постоянно присъствие. Най-заядливите и педантични учени скърцаха със зъби от яд, докато проследяваха управлението му век след век назад във времето. Не беше случайно, че думата Вечен беше официално прибавена пред императорската титла.
